От всички съвременни режисьори, чийто почерк може да бъде разпознат по една-единствена сцена, Уес Андерсън стои като самостоятелна школа – визуална, морална и почти философска. «The Grand Budapest Hotel» (2014) не просто утвърждава тази стилистика, а я издига до почти бароков синтез на форма и съдържание. Филмът е много повече от ретро-комедия или естетически експеримент – той е културен епос, меланхолично ехо на една Европа, която вече не съществува.
Централните персонажи: Густав Х. и Зеро Мустафа
В центъра на историята стои Густав Х., изискан консиерж в измисления, но смътно централноевропейски «Гранд Будапеща хотел». Ролята е поверена на Ралф Файнс – актьор с Шекспиров бекграунд, който тук с лекота се превъплъщава в нещо като «camp gentleman» – човек, подвластен на ритуала, езика, парфюма и порцелановата етика на един свят, чийто златен век е на ръба да рухне. Файнс успява да създаде образ, който балансира между гротеска и трагедия, между маниеризъм и морално ядро. Неговият Густав е изящен антикварен часовник в свят, който скоро ще предпочете евтини цифрови дисплеи.
До него – и често в сянката му – стои Зеро Мустафа, младият лобист, чирак и впоследствие наследник. Ролята е изпълнена от Тони Револори – откритие на Андерсън, чието невинно излъчване и сдържан драматизъм се превръщат в сърцето на филма. Във флашфорвард структурата зрителят го вижда и в напреднала възраст, изигран от Ф. Мъри Ейбрахам, чийто глас носи горчивата сладост на изгубеното време.
Звезден актьорски състав
Останалият актьорски състав е галактически парад на таланта:
Всички до един или вече част от андерсъновата трупа, или поканени за конкретната симфония от роли. Всеки персонаж, независимо от екранното време, носи ясно очертана идентичност, сякаш идва от илюстрирана енциклопедия на европейската ексцентричност.
Едуард Нортън
Сърша Ронан
Харви Кайтел
Тилда Суинтън (неузнаваема)
Уилям Дефо (зловещо карикатурен)
Джъд Лоу
Лея Сейду
Оуен Уилсън
Бил Мъри
Сюжет и наративна структура
Сюжетът – макар и сложно рамкиран – в основата си е прост: убийство, наследство, преследване, бягство, любов, война, памет. Но при Андерсън тази фабулна ос служи единствено като повод за разгръщане на симетрия, цвят и ритъм. Сюжетът е разказ в разказ – започва в съвремието, преминава в 80-те, после в 60-те и накрая се установява в междувоенната епоха, в измислената държава Зубровка – хибрид от Австро-Унгария, Чехословакия и малко от Балканите. Това не е просто наративна техника – това е изследване на паметта и начина, по който я пресъздаваме: като мит, като носталгия, като стил.
Визуален и звуков стил
А стилът – ах, стилът! «The Grand Budapest Hotel» е визуален шедьовър, в който всяка сцена е композиционно прецизирана до милиметър. Андерсън използва различни съотношения на кадъра (от 1.33:1 до 2.35:1), за да маркира различните времеви пластове, създавайки усещането, че гледаме филм в рамка, поставена в друга рамка, поставена в още една. Това е кино, което не крие своята изкуственост – напротив, издига я в естетически принцип. Цветовата палитра – пастелна, но и контрастна – работи в синхрон с музиката на Александър Деспла, чието звучене редува балкански цигулки, цимбали и маршови ритми в омагьосаната стилистика на Източна Европа, каквато я вижда западният романтик.
Отзиви от критиката и награди
Филмът не просто се хареса на критиката – той я възхити. Ето някои отзиви:
The Guardian: «една от най-брилянтните европейски комедии, правени от американец»
Питър Травърс от Rolling Stone: «визуално пиршество, поднесено с деликатността на монархически десерт»
Variety: «ако „Moonrise Kingdom“ бе етюд, то „Гранд Будапеща“ е симфония»
RogerEbert.com: даде му пълни четири звезди, наричайки го «най-екзистенциално тъжния филм на Андерсън, замаскиран като фарс».
На церемонията по връчването на наградите «Оскар» през 2015 г., филмът бе номиниран в девет категории и спечели четири: за костюми, продукционен дизайн, грим и музика – отличия, които затвърдиха неговата роля като триумф на формата, но и на съдържанието.
Значение десетилетие по-късно
В ретроспекция, десетилетие след премиерата му, «The Grand Budapest Hotel» изглежда не просто актуален, а необходим. В свят, разтърсван от нови граници, загуба на ориентир и обезличаване на традиции, Андерсън създава притча за красотата на отминалото, за етикета като съпротива срещу варварството, за спомените като последна територия на личната идентичност. И както героят на Файнс казва:
«Режимът може да се смени, границите да се преместят,
но в Гранд Будапеща винаги ще сервираме закуска в 7:00.»
