На 25 юли излиза от печат „Три коня“ – поетична история за три отрязъка живот: с дъх на любов, на война и бягство, на градина, стари книги и самота. Преводът е дело на Биляна Фурнаджиева. Художник на корицата е Дамян Дамянов.

 

 

 

 

„Един човешки живот трае колкото този на три коня“, гласи прозрение, което научава разказвачът в романа „Три коня“ (104 стр., цена: 20 лв., цена при предварителна поръчка: 15 лв.). Италианец с изострена сетивност и дълбока душевност, той работи като градинар, но негов неизменен спътник са старите книги.

 

 

 

 

 

 

Три коня – три живота. Първият – в Аржентина, под знака на военната диктатура и на Фолкландската война, на бягството и на опиянението от първата възлюбена, „хвърлена с вързани ръце на дъното на океана“. Вторият – в Италия, белязан от гореща зряла любов към жена, която „си ляга с мъже за пари“, и от мъдростта на африканец и неговия урок по благодарност. А третият – той предстои…

 

 

 

 

 

 

Ери де Лука поднася многопластова творба в лапидарен стил, с библейски препратки и символни алюзии, наситена с ухания и вкусове, пропита от страст към книгите, в която се гонят и преплитат минало и настояще, спомени в сегашно време, различни географски и културни пространства, където всеки жест е свещен ритуал.

Белетрист, поет, есеист, преводач, Ери де Лука (р. 1950 г.) е един от най-популярните представители на съвременната италианска литература. През 2009-а в. „Кориере дела сера“ го провъзгласява за „писател на десетилетието“. Автор на над 90 произведения, преведени на повече от 30 езика, носител на престижни международни отличия, удостоен с Европейската награда за литература (2013). Ярка личност с богата биография, с разностранни изяви, с изразена гражданска позиция, поборник за свобода на словото, природозащитник.

 

 

 

 

 

 

Роман за любов, за битки, за екзистенциалните избори и за ролята на съдбата в човешкия живот, „Три коня“ излиза през 1999 г. и получава френската награда „Лор Батайон“ (2002).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ери де Лука – „Трите коня“ (ОТКЪС)

 

 

 

 

 

ПРЕДГОВОР

 

 

 

Аржентина е един правоъгълен триъгълник, чийто голям катет са Андите на запад, малкият катет – неправилните очертания на реките на север, а хипотенузата – изтърканата ивица на Атлантическия океан на изток.

Аржентина е дълга три хиляди и седемстотин километра и се простира между двайсет и един и петдесет и три градуса южна ширина. Крайната ивица от Южна Америка, поделена с Чили, е само на десет градуса от Земя Греъм, принадлежаща на континента Антарктида.

Аржентина е подслонила близо седем милиона емигранти до 1939 година. Почти половината били италианци.

От 1976-а до 1983-та страната е управлявана от военна хунта, прекършила цяло едно поколение. В края на периода ще липсват от гражданския регистър приблизително четиресет хиляди души, предимно млади и без гроб.

Диктатурата пада след неуспешния опит за превземане на Фолкландските/Малвинските острови, с територия колкото половин Сицилия, разположени на около триста мили от бреговата линия на Аржентина. Това се случва през пролетта на 1982-ра.

Необятността на тези места и тяхната история е сцена на приключенията, изживени от героите на този разказ.

ЧЕТА САМО СТАРИ КНИГИ. Подпирам ги на панерчето за хляб, обръщам страницата с пръст, тя не помръдва. Дъвча и чета.

Новите книги са дръзки, страниците им не се оставят покорно да бъдат отгръщани, противят се и трябва да ги притиснеш, за да останат отворени. Употребяваните книги са с износени гръбчета, страниците се четат, без да се повдигат.

По обед сядам в кръчмата, все на същия стол, поръчвам супа и вино и чета.

Морски романи, планински приключения, но без градски истории, има ги навсякъде около мен.

Вдигам поглед, привлечен от слънцето, отразено във входната врата, през която влизат те двамата. Тя – полъх на вятър, той – с дъх на пепел.

Връщам се към книгата с морски записки: има буря със сила осем бала... Един младеж се храни, докато на другите им се гади. Той излиза на палубата, стъпил здраво на краката си. Млад е, сам и радостен в бурята.

Откъсвам очи от книгата и режа пресен чесън в супата. Отпивам глътка вино – тръпчиво, с дъх на буре. После отново обръщам послушните страници редом с поглъщането на бавни хапки и вдигайки глава от белотата на хартията, проследявам линията на плочките, обточваща помещението. Срещам две черни женски зеници, две ноти ми, разположени върху петолиние. Приковани са в мен.

Вдигам чашата си и я задържам на същата височина, преди да отпия. Това подравняване повдига скулите ми в усмивка. Геометрията на заобикалящото ни поражда случайности, срещи.

Жената насреща ми се усмихва. Мъжът, седнал с гръб, като че усеща поздрава, извръща се с лакът към мен, а собственикът, носещ чиния, го заобикаля умело. Преди да се е обърнал изцяло, поздравявам сухо жената, сякаш я познавам. Тя откликва, а мъжът ме гледа недоволно.

Забивам набързо нос в чинията, пия, чета и преглъщам.

Работниците си тръгват от кръчмата. Оставам още малко, нямам точен час да подхвана отново работата.

Днес трябва да доорежа и събера клоните. Утре ще ги изгоря. Жената става, бърза и решителна, и се приближава до масата ми.

Присвивам очи и гледам право в носа ѝ – там, където през ноздрите ѝ преминава мъничко въздух при думите: „Смених номера, обади ми се“. Оставя на покривката име и цифри. Слагам ръка отгоре. Сравнително чиста е, не се престаравам за обедната почивка.

Поглеждам жената, изправям се и за да не остана длъжен, импровизирам на свой ред: „Винаги се радвам да те видя“. Тя поставя ръцете си върху моята. „Поздрави вкъщи“ – казва ми. „Благодаря, непременно ще предам“ – отговарям аз. Онзи другият вече е на вратата, тя се обръща, а аз сядам отново.

Какво ме прихваща? „Благодаря, непременно ще предам“... такъв един жив балсамиран: на кого да го кажа? Нямам си никого.

Какво би искала една разкошна жена от петдесетгодишен градинар, седнал в дъното на кръчма? Никога не сме се срещали, тя е млада, а аз се връщам след двайсет години, прекарани в Южна Америка. Тук съм по случайност. Работя в градината на една вила, високо над брега. Слизам по обед, за да постоя сред хора и да си почина, а тя минава оттук за пръв път.

Отърсвам се от тези мисли. Собственикът носи каничка с вино, готов да я изпие с мен.

– Ти си почтен човек – казвам му. – Виното ти е хубаво и работникът може да е спокоен, че няма да му изгори стомаха.

– Аз също идвам от този занаят.

– Даваш и супа на непознати, все идва и един африканец, който яде каквото си е донесъл, а ти не го гониш.

– Нищо не ми коства, пък и жената не мърмори.

Кимвам.

– Ами ти? – пита ме. – Харесвам хора, които четат.

– Така си имам компания.

Гледа ме право в очите – верният начин да се задават въпроси. „Живея сам, връщам се след дълги години, прекарани в Южна Америка, и сега отново съм тук. Познавам малко хора. Живея в стария град – разказвам му и вдигам чаша, за да му покажа, че съм приключил. – Благодаря и за твое здраве.“ Обслужва ме повече от месец, рано или късно ще има нужда да научи нещо. Изглежда, му стига, усмихва се, докосва с чаша моята, пием.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Николета Николова, 885 425 562)