Разисквайки политическите ни национални митове, не бива да забравяме, че те митологизират и внедряват на родна земя и чужди държави, чужди доктрини, чужди каузи.

Правят го и съзнателно, и несъзнателно; и користно, и безкористно – кое как. Не ще и дума, че най-фаворизирана в този смисъл е Русия – както нейната деспотична вътрешна политика, така и нейната не по-малко деспотична външна политика. Политика, от която ние, българите, сме пострадали най-жестоко – най-жестоко страдаме и днес. Спомням си великия ни възрожденец:

Кат Русия няма втора
тъй могъща на света –
тя е нашата опора,
тя е нашта висота!

Не ми остава нищо друго, освен печално да въздъхна: каквато опората, такава и висотата.

Ако имперската агресия, с която е белязана провъзгласената и провъзгласявана и до ден днешен за освободителна руско-турска война, е опора и висота, то значи опора и висота е и робството, което руската армия носеше на щиковете си, прекосявайки Дунава. Опора и висота Русия е в очите на цитирания възрожденец – не и в очите на редица негови предшественици, съвременници и наследници като Раковски, като Ботев, Левски и Каравелов, като Ангел Кънчев и Бенковски, като двамата оцелели като по чудо от априлските пожарища апостоли Захарий Стоянов и Стефан Стамболов – и двамата станали жертва на кремълското мракобесие. За всички тях, пък и за почти всички останали значими наши родолюбци и поборници Русия е имперски завоевател, а не народен освободител. Раковски обещава, че ще напсува „с най-мръсни думи“ всеки българин, който дръзне да твърди, че Русия е наш спасител и добротворец. Рамо до рамо със съратника си Стамболов пък на страниците на в. „Свобода“ Захарий Стоянов проклина мига, в който руски крак е стъпил на родна земя и добавя, че „руският камшик боли повече от турския“. С подобна неприязън на Русия гледат, както споменах, и почти всички наши поборници – с Ботев и Левски воглаве. Дори братът по перо на цитирания възрожденски поет и патриарх на българската литература, Иван Вазов, преосмисли към края на живота си романтичната си юношеска любов към Русия и обвини Кремъл, че ни носи „иго ново“.

Що се отнася пък до историческото величие и могъщество на Русия, и то е по-скоро мит, отколкото реалност. От многото войни, които Кремъл е водил през последните векове с кралства и империи, повечето от тях е загубил. И слава Богу, че е така, защото това са все войни заробващи, а не освободителни. Както е заробваща по замисъл, по същност и по последици и руско-турската война в края на ХІХ в., и (особено!) агресията на Червената армия през средата на миналия век. Агресия, която доведе до поробването не само на нашего брата, а и на още десетина други европейски държави. По този повод руският изследовател Андрей Малгин е недвусмислен: СССР никога никого не е освобождавал през ВСВ. Две трети от Европа освободиха САЩ и Великобритания, докато СССР завладя останалата една трета. Именно завладя, а не освободи. Да освободиш, значи да дариш свобода, докато СССР хвърли завладените народи в тежко робство.

Прав е, прав е Малгин. Да подмениш едно робство (нацисткото) с друго, не по-малко зловещо робство (комунистическото), значи не да освобождаваш, а да умножаваш и нагнетяваш робството. Съставна част от този международен гнет станахме по стечение на независещи от нас външнополитически обстоятелства и ние, българите. И ако петдесетина години по-късно тези обстоятелства не бяха се обърнали и преобърнали в наша полза, ако през края на миналия век СССР не беше оглавен от реформатора Горбачов, ако начело на САЩ не беше застанал най-сърцатият президент Роналд Рейгън, начело на Великобритания – не по-малко сърцатата Маргрет Тачър, а начело на Ватикана – един точно толкова сърцат и свободолюбив папа, изпитал върху собствената си кожа и меда, и жилото на партийната грижа за човека, заедно с цялата Съветска империя ние щяхме да тънем и до днес в суровите дебри на тоталитаризма. На всички тези благородни и доблестни люде, включително и на Горбачов, поклон доземи!

Да видим обаче защо след толкова злодеяния, след толкова гнет и тирания, след толкова политическо задкулисие и политическо интригантство, след толкова открито и прикривано мракобесие, което продължава и понастоящем пред невиждащите ни очи, Русия и до днес остава в народното ни съзнание не като, както Солженицин основателно я нарече, империя на лъжата и злото, а като носител на доброто? Сиреч не като кошмарната реалност, която векове наред бе, а като мита, който винаги е претендирала да е и който никога не е била? Защо, с други думи, легендата отново победи и подмени действителността, защо в националното съзнание на нито една страна от многонационалната бивша (дано един предстоящ ден и бъдеща не се окаже) Съветска империя русофилството, че и русоидството не е пуснало такъв дълбок и здрав корен, както в българската народопсихология. При това – корен отровен, корен, който подкопава не само общественото ни съзнание, а и държавността ни, и парламента, и институциите, и надеждите ни за едно по-оптимистично бъдеще, и националността ни дори. Отговорът на тези нелицеприятни въпроси е съществен – за да бъде една неблагоприятна национална ситуация реформирана, превъзмогната и облагородена, тя трябва първо да бъде видяна и разпозната като такава – колкото и болезнен да е този процес на себеосъзнаване, само той може да доведе до едно ново възраждане, необходимостта от което е отдавна назряла.

Да обясним този деструктивен процес само с руската политическа пропаганда на родна земя, значи да го недообясним. Тази пропаганда е ежедневен факт, ежедневен факт са и нейните злокобни имперски цели. Всяка, и най-рафинираната пропаганда обаче е само дотолкова ефективна, доколкото нейните адресати я допуснат до гражданското си съзнание, доколкото те позволят тя да завладее и овладее светогледа им. Казано по-откровено, ако една задгранична идеологическа диверсия, пък била тя и руска, не се натъкне на гостоприемството на реципиента, тя няма шанс. Ако, значи,  всеобщата ни съпротива беше налице, ако бойкотът ни срещу ретроградните постулати на кремълската имперска интервенция беше факт, и цялата обществена имунна система щеше начаса да се активира и „Кат Русия няма втора“ щеше да си остане глас в пустиня. И ако преди век и половина подобно родолюбие беше все пак, ако не оправдано, то поне разбираемо, в ден днешен, след толкова издевателства на Русия над съседни и далечни страни и народи, място за разбиране и оправдаване няма – днес всяко разбиране и всяко оневиняване на кремълския терор е на практика заявка за нов терор. Чиято имперска агресивност заплашва с еднаква безпощадност както нашето национално настояще, така и нашето национално бъдеще. В сянката на тази азиатска безпощадност (и само в тази ледовита сянка) действително ще се окаже, че кат Русия втора няма.

А защо и как, въпреки многократните и болезнени уроци на старата ни и нова история, наред с неискрената, и искрената любов към Русия владее сърцата на милиони българи и колко опасна, колко деструктивна и рушителна е тази некрофилна любов, ще се опитаме да разгадаем в един от следващите коментари.