Разговор с артистичния директор на Международния кинофестивал в Карлови Вари
Карел Ох е един от най-уважаваните професионалисти на европейската филмова сцена. Към екипа на фестивала в Карлови Вари се присъединява през 2001, а от 2010 г. е негов артистичен директор. Чрез програмата „Изток-Запад“ (2005–2022) работи активно за утвърждаването на млади режисьори от Източна Европа, а чрез създадения преди четири години паралелен конкурс „Проксима“ – за привличането на иновативни филмови форми от цял свят. Член е на Европейската филмова академия.
Най-напред позволете ми да изразя моите съболезнования по повод кончината на Иржи Бартошка, дългогодишния и много уважаван президент на вашия фестивал. Това е тежък момент. Как се справяте?
Две са нивата – лично и служебно. Днес, когато водим този разговор, 8 юли, се навършват точно два месеца от смъртта му. Все още е твърде рано да преодолея скръбта по загубата на човек, когото познавам от 25 години. Подобни са чувствата и на моите колеги. Иржи беше част от живота ни, далеч не само професионално. Усещането за празнота е много силно.
На другото ниво – той не беше пряко ангажиран с всички подробности на управлението, особено през последните 2–3 години. Разбира се, знаеше за всичките ни инициативи, но вече не участваше така активно в тях. Така че от тази гледна точка нещата не са се променили съществено.
Разбирам, нормално е. Все пак години наред той беше лицето на фестивала пред международните среди. Как стоят нещата сега? Избран ли е нов президент?
Длъжността президент на фестивала в Карлови Вари беше родена с г-н Бартошка и ще изчезне с него. Няма да има нов президент. Не мислим, че към момента такъв е необходим. Така или иначе, не бихме могли да намерим друга, толкова интересна и комплексна личност.
В момента сме трима директори – изпълнителният директор Кристал Муха, производственият директор Петр Линтимер и аз. Заедно се занимаваме с организацията – от договарянето с компаниите, с които работим, до цялостния програмен облик на фестивала.
И всички тези иронични черно-бели скечове с получилите наградата Кристален глобус – кога започнахте да правите тези ваши „специалитети“, които всички толкова много харесват?
Мисля, че вече петнайсет години. Това е много работа и тя се върши от специална рекламна компания. Преди това, всяка година различен чешки режисьор предлагаше идея за скечов трейлър и те бяха доста разнообразни. В един момент обаче просто добрите режисьори свършиха. Тогава [режисьорът] Иван Захариаш предложи: „Нека се фокусираме върху наградените личности и да видим какво се случва с тях, след като напуснат Карлови Вари“. В тези филмови миниатюри има типична за Централна Европа самоирония, способност да не се взимаме на сериозно. И някак си успяхме да предадем този хумор и на нашите гости – те го обожават и с радост се включват в него.
Тазгодишните плакати на фестивала в Кан бяха два и подчертаваха нуждата от близост, от прегръдка. Вие обаче имахте 12 версии на плакати в същия дух.
Идеята за тези плакати принадлежи на г-н Бартошка и той я даде в началото на годината. Разбира се, отне ни време да подготвим всичко преди пресконференцията на фестивала в Кан през април. Но в деня, в който видяхме идеята им с интерпретация на кадър от филма на Клод Льолуш „Един мъж и една жена“, си казахме: „О, не, ще изглежда, сякаш сме ги копирали“. В същото време нас ни харесват заради графичния ни дизайнер Алеш Найбрт, заради цялостната работа на студиото му през годините. Всички, които познават стила му, знаят отлично, че той никога не би извършил плагиатство. Просто едно хубаво съвпадение.
Да и носи същото послание, което днес е толкова важно. Между Карлови Вари и българското кино съществуват силни връзки още отпреди демократичните промени, сигурна съм, че добре ги знаете. В по-късно време чрез програмата „Изток на Запад“ показахте доста филми на наши млади режисьори. В един момент обаче я променихте. Защо решихте да го направите и каква е главната посока в селекцията ви през последните няколко години?
Още в средата на 90-те години моите предшественици бяха разбрали, че има нужда от специална секция за режисьори от региона. Това бяха първите години на прехода и колегите ми вярваха, че така ще защитят младото кино от нашата част на света, ще му дадат видимост. Следвахме тази посока поне 15 години. Докато в един момент не осъзнахме, че в голяма степен мисията ни е изпълнена. Освен това бяха започнали да се чуват гласове от Азия и Латинска Америка, настояващи за пространство за млади режисьори, заслужаващи специално участие на фестивала.
Затова, въпреки че продължаваме да се вълнуваме от нашия регион, все повече се отваряме и към други части на света. Логиката беше: да, трансформацията на киното от Източна Европа не е напълно завършена, но то вече не се нуждае от толкова много „допълнителна защита“. Така създадохме паралелния конкурс „Проксима“.
Запознавайки се подробно с него тази година, усетих духа му. Филмите идват от най-различни, понякога съвсем неочаквани места, но това, което ги обединява, е тяхната необикновеност. Така ли е ?
Филмите в „Проксима“ са по-провокативни, по-смели, по-алтернативни. Разбира се, това е обобщение – има заглавия, които попадат някъде между двете селекции по отношение на стил и идеи. Но „Проксима“ наистина носи повече риск и по-нестандартен подход. Целта е да се създаде пространство за нови естетики и форми на разказ, които не се вписват в рамките на традиционния киноразказ. Като програмен екип често имаме дилема къде точно да поставим даден филм? Ако примерно решим да включим едно по-малко заглавие в главния конкурс, това би го направило да изглежда като „ъпгрейдван“, и предпочитаме да не го правим. Има филми, които биха могли да бъдат и в двата конкурса, но понякога усещаме, че някои от тях ще бъдат възприети по-добре именно в „Проксима“, където ще се откроят повече и ще получат нужното внимание.
Да, трудно е да се прави тази тънка разлика, още повече че духът като цяло е един и същ.
Да, не казвам, че е лесно – напротив. Нашата цел е филмите да бъдат защитени по определен начин, защото ние сме тези, които ги показват за първи път пред публика. И искаме всеки филм да бъде разбран, както трябва.
Очевидно е, че естетическите търсения са водещи и в двете програми. Все пак селекцията ви като цяло би могла да има две различни възможности за тълкуване. Едното – фестивалът се разширява географски, другото – в някаква степен той се затваря в определен тип кино. Как бихте коментирали второто тълкуване?
Това е сериозен въпрос. Напълно сте права, че с определени избори можем да създадем определени очаквания. И въпреки че сме стопроцентово сигурни в селекцията си, осъзнаваме, че тя може да повлияе върху възприемането на самия фестивал. Затова внимаваме не само с избора на филми, но и с контекста около тях. Един филм може да придобие различно значение според това в коя програма е и с кои други филми е представен. Идеалната ситуация е, когато критиката гледа всички филми и с пълно основание прави сравнения. Тези, които гледат само по 3 или 4 филма, трудно биха разбрали пълната картина.
Как бихте описали еволюцията на фестивала в Карлови Вари?
В една своя статия авторитетното списание „Холивуд Рипортър“, а това се прокрадва и в други издания, написа неотдавна, че Карлови Вари е „най-важният фестивал между Кан и Венеция“. Оценяваме този начин да се гледа на нас. Не се опитваме да бъдем сред най-големите, защото знаем мястото си. Не сме нито Сан Себастиан, който представлява интересите на Испания и Латинска Америка, или Локарно, толкова тясно свързан с Франция. При нас географията е по-сложна, което се отразява и върху фестивала – но така трябва да бъде. И все пак той израсна значително, както по брой зрители, така и в други аспекти.
Определено сте в процес на разширяване.
Да, така бихме искали да бъдем възприемани, но не прекалено, защото градът си има своите възможности. Разширяването не означава само физическо излизане извън града, а повече партньори, повече спонсори, по-сериозна програма.
Става дума за качество. Поглеждате към киното от всички краища на света. Това, което правите наистина, е смело, но може да бъде и опасно. Лесно бихте могли да се загубите в целия този обем и многообразие. Все пак от вашата перспектива и опит как бихте обяснили, че точно тук, а не другаде в Източна Европа, се случи фестивал от такъв ранг?
Със сигурност причината не е една, а главната е, че е започнал още през 1946 г. и има дълга традиция. Има връзка с филмовата академия ФАМУ, но най-вече с някои наистина умни хора, пожелали да създадат една различна версия на единствения по онова време фестивал във Венеция.
Също така това място в някогашната „Судетска земя“ е било избрано, не само защото е СПА град, но и защото след края на войната създаването на филмов фестивал тук е бил важен символичен акт, изразяващ самочувствие – „това тук сега е наша територия“. Освен това като частна компания сме доста гъвкави. Имаме спонсори, които са ни верни и ни позволяват да градим собствена репутация, заради способността ни да водим големи екипи от филмите и сериозни имена. Това определено създава добър образ на фестивала. Други пък си казват: „Виж този палестински филм имаше страхотно представяне в Карлови Вари!“. И това се разчува.
Имам умен екип от шестима души. Най-младият е на 26 години. Аз съм най-възрастният – на 51. Обичаме да обсъждаме филмите заедно, мисленето на тези хора е много отворено. Те познават киното в глобален контекст.
Какви са връзките на фестивала с Европейската филмова академия?
Самият аз съм член на Академията, имаме приятели, както сред другите членове, така и в ръководното ѝ тяло. По-рано провеждаха срещи на представители на националните филмови академии под шапката на Европейската филмова академия. Винаги сме уважавали тяхната работа и се стремим да я продължаваме. Някои от моите колеги днес работят пряко за Европейските филмови награди.
Какво бихте искали хората да запомнят от програмната ви политика?
Тази година има много драматични, тъжни и меланхолични филми – такова е състоянието на света и на изкуството. Бихме искали да вярваме, че чрез начина, по който са разказани, личните истории вдъхват надежда. Въпреки войните, конфликтите и агресията в обществата и между хората, вярваме, че програмата ни носи някакъв вид утеха. Нещо, което помага на всички ни да продължаваме напред.
