Чувам, че пие кафе в картонена чаша на центъра, че седи на пейка и пише в блога си: „Довечера ще свиря в Античния театър“.
Какъв дивен късмет да ни посети един от последните пророци на рок музиката, който през петдесетгодишната си кариера е докоснал няколко поколения слушатели с безкомпромисните си песни и си е извоювал място в пантеона на великите изпълнители. Не са останали много като него. И сега е в града ни?
Достоен наследник на Ленард Коен и Нина Симон, австралиецът е майстор на словото и сценичното присъствие. Кариерата му започва с мрачния, суров и анархистки постпънк на The Boys Next Door, преименувани по-късно на The Birthday Party – интегрална част от създаването на добре познатите Nick Cave and the Bad Seeds. 90-те са време за готически американски балади за убийци – музика, наситена с осезаемо чувство на страх и лудост, която през последното десетилетие отстъпва на ембиънт електроника с оскъдно пиано, аналогови синтезатори, хорови хармонии и струнни инструменти с ефирен, космически звук. Неговият атмосферен и интроспективен късен стил понякога е определян като Новия завет поради присъщата му нежност, докато ранните години са Старият завет, заради агресивните му остри зъби и ритниците срещу негодниците.
След това дълго пътуване Ник Кейв е наистина в града ни. При това почти самостоятелно. Компания му прави единствено басистът на Radiohead Колин Грийнууд. Двата концерта са замислени като интимни срещи с публиката. Кейв разкрива, че обикалят места, които не са посещавали, но единственият начин да го направят е да са само двамата. Така се получило съчетаване на почивка и работа, за което другите членове на групата завиждали. Ако някой се съмнява в честността му, то разходките из града свидетелстват поне за любопитство към историята и културата на мястото. Усещането на самите концерти действително е за личен досег, а историите, които Кейв споделя между песните, спомагат за скъсяването на дистанцията. Това е концерт, но и нещо повече. Среща, родена в сънищата.
Посетих и двата концерта, като първата вечер бях отвън, а втората вътре. Простодушната ми надежда да слушам на спокойствие музиката от другата страна на оградата се оказа наивна. Бях принуден да изтърпя разговори за липсата на активност от страна на Кейв да подкрепи палестинската кауза. Защо бил свирил в Израел преди десет години и защо не се присъединил към бойкота на Брайън Ино и Роджър Уотърс. Чудовищното проклятие на нашия век всяко нещо да се политизира хвърля сянката си дори върху тази красива вечер, която трудно може да бъде по-далеч от злободневието на новинарските емисии. Концертът започва тихо, нужно е време и дори усилие от страна на слушателя да се абстрахира от неуместните разговори, за да чуе същественото. Авторитарното въздействие на телефона постепенно се обезсилва, започва бавното навлизане в пространство, подредено от грижовен стопанин.
Първата вечер раздразни желанието ми да се потопя още по-дълбоко в музиката и с голямо желание на следващата вечер заех мястото си на каменните седалки. Уви, късметът отново ми изневери. Намирах се между няколко души, които не бяха наясно къде са попаднали. Концертът започна по същия начин. Кейв излезе на сцената, седна зад рояла и започна да свири GirlinAmber от албума SkeletonTree. Песен, родена случайно от образа на преспапие със затворен в него паяк, която година по-късно, след трагичната смърт на сина му Артър, Кейв довършва емоционално с мисъл за съпругата си Сузи, заключена в парализата на непреодолимата загуба. На мъжа до мен видимо му беше неудобно да съпреживява дълбочината на такива чувства. Оглеждаше се, ровеше си в телефона, правеше театрални движения, че ще си пререже вените. Много лошо, казах си, нямам никакъв късмет. Ще изпусна целия концерт.
И понеже това не беше достатъчно, няколко места по-наляво на задния ред пиян господин крещеше: „Къде са Лошите семена?“, докато Кейв разговаряше с австралиец от публиката. Снощи те сънувах – каза Кейв на австралиеца, а онзи му отговори – аз те сънувам всяка вечер! „Къде са Лошите семена?“ – чух отново до себе си. Същият пиян господин по-късно си сложи слушалки, явно разочарован от подбора на песните. Тъй като не беше в състояние да свърже слушалките към устройството – трудна задача дори на трезво – внезапно от телефона му тръгна да звучи гръцка музика. Обречена работа, казах си. Ник Кейв е в града ми, а аз изпускам всичко. Нищо не чувствам, дори не мога да се отпусна в музиката. Но след известно време, малко по малко, въпреки тези дяволски номера, се случи нещо необикновено. С всяка следваща песен вниманието на хората около мен сякаш се концентрираше. Изведнъж Ник започна да ги печели.
Песните и двете вечери бяха почти идентични, с разлики единствено в биса, и покриваха голяма част от дискографията на Кейв. Изненадващо рано дойде време за HiggsBosonBlues от албума PushtheSkyAway, която обикновено е към края на списъка, когато я свирят с цялата група. Дори един от по-недолюбваните албуми Dig, Lazarus, Dig!!! бе представен с JesusoftheMoon – приятна изненада за по-коравите фенове. От последния албум WildGod Колин и Кейв изпълниха CinnamonHorses и Joy – любима песен на Боб Дилън, който пише в Twitter, че светът действително има нужда от повече радост. От своеобразната трилогия PushtheSkyAway, SkeletonTree и Ghosteen Кейв изсвири великолепните GirlinAmber, HiggsBosonBlues, SkeletonTree, GalleonShip, INeedYou, WaitingforYou, JubileeStreet и PushtheSkyAway. Беше изящна вечер!
Почитателите на ранното му творчество, които не понасят с особено търпение по-деликатните нови композиции, бяха щастливи да чуят PapaWon‘tLeaveYou, Henry, TheMercySeat, TheShipSong, TheWeepingSong, както и изключителния кавър и на практика първа песен от първия албум на Кейв – Avalanche на Ленард Коен. BalconyMan от самостоятелния му албум с Уорън Елис бе забележително преживяване, тъй като австралиецът настоя всички от балкона да викат, когато изпее думите BalconyMan, но тъй като Античния театър няма балкон, уточни, че трябва да викат всички без привилегированите няколко реда отпред.
Кейв попита дали ни харесва повече втората вечер. Не, допълни той след кратка пауза, няма как, защото е абсолютно същото. Поради тази причина остана надеждата да чуем различни песни по време на биса. Кейв лесно създаде паметен миг, докато с Колин търсеха правилните акорди на God Is in the House и Mermaids – две заглавия, подхвърлени от публиката. Шеговити реплики, отправени към Грийнууд, като: „Спри, не ми помагаш“ или установяването, че някой от екипа е донесъл партитурите за втората половина от песента, създадоха усещането за непринуденост. Първата вечер Кейв изпълни баладата Love Letter, която често остава незаслужено пренебрегната. Кавърът на T. Rex – Cosmic Dancer, присъства и двете вечери, както и първичната елегия за Елвис Tupelo, която наскоро се сдоби с AI видеоклип от режисьора Андрю Доминик, което събуди дискусии до каква степен Кейв е променил мнението си относно новите технологии. Още една тема, която само разсейва от същественото.
Но как се чувстваше мъжът до мен?
Не само че не пуфтеше, ами тактуваше с крак, прегръщаше жена си и се усмихваше. Бе забравил да се оглежда и да си рови в телефона. Ник го бе спечелил. Тъй като очаквано и двата концерта завършиха с Into My Arms – една от най-разпознаваемите и обичани песни на Кейв, често предпочитана за сватби и други семейни поводи – мъжът до мен се изправи и започна да движи ръце във въздуха, видимо развълнуван. Най-после беше щастлив. Каква магия да спечелиш човешкото внимание. Това, което в началото му бе изглеждало като потискаща и меланхолична вечер, се оказало радостно, изпълнено с човеколюбие събитие. Оказа се, че политиката не е всичко. Музиката я предхожда с десетки хиляди години, а най-вероятно и повече. Надявам се Ник Кейв да минава по-често, за да ни напомня това.
Трудно е да се пише за музика, а още по-трудно да се пише за концерт – живо събитие, което лесно може да се опише с няколко думи: прекрасно, чудесно, възхитително, великолепно и т.н. Но пред музиката езикът е безсилен. Изключено е да ви предам усещането да си там. Може би най-доброто сравнение за вярващите хора би било, че беше като на църква. Поклонение пред чистото изкуство и най-вече пред духовното в изкуството, защото през цялата си кариера Ник Кейв остава верен на себе си и на божествената искра. Бягството от Бога, разкриването на раната, от която в крайна сметка възниква любовта към ближния – това е кариера, събрала няколко живота. В нея се разпознават литературни и музикални влияния, които могат да изпълнят цял музей. И го правят. Но посещението на музеи е за друго време. Сега Ник Кейв е в града.
Иска ми се да вярвам, че и за него е било толкова хубаво да бъде тук, колкото за нас. Струва ми се, че е така. Все пак качи снимка на театъра и написа: Ник Кейв и Колин Грийнууд, Пловдив, Античен театър, България. За да имаме доказателство, че не сме сънували.
Благодарим за спомена, Ник, и попътен вятър!
