На 21 август 1968 г. войски на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия, за да смажат „Пражката пролет“. На 25 август по обед седем съветски интелектуалци излизат на протест на Червения площад в Москва.

Безпрецедентното събитие е наречено „демонстрация на седемте“. Те всъщност са осем, но останалите уговарят 21-годишната Татяна Баева да каже, че случайно се е оказала сред тях. В рамките на няколко минути те са арестувани от милицията и служители на КГБ, патрулиращи по Червения площад в цивилни дрехи.

Като споменава една от участничките в протеста, литовският философ и поет, правозащитник и бивш дисидент Томас Ве́нцлова казва: „Спомням си, че когато Горбаневская и приятелите ѝ излязоха на Червения площад, това промени цялата атмосфера в страната, промени я коренно. Промени въздуха и това беше много важно. Сега не се получава така. Имаше време, когато срещу сегашната власт в Русия излязоха не осем души, а 50 хиляди човека и това не промени нищо. А осем човека го промениха… това, което е сега, също ще се срине. Но се страхувам, че ще продължи по-дълго, дори доста по-дълго от съветската власт или, да речем, от последните години на съветската власт. Съветската власт продължи 70 години, да се надяваме, че този режим няма да продължи 70 години“.

Наистина ли това очаква Русия? Това ли е бъдещето пред нея? Освен че е с най-голяма територия, тя притежава и най-големия ядрен арсенал и поради това от нея до голяма степен зависи и бъдещето на света. Това ли е бъдещето пред света? Перспективата пред Русия е въпрос, който засяга всички нас.

Томас Венцлова е директен: „Русия, във вида, в който съществува сега, е доста страховита сила. Дори не бих казал „страховитa“ – това звучи някак поетично. Бих казал – заплашителна сила. Да, заплашителна сила. Но това е видимо, то се случва, случва се в Украйна и се усеща в други републики, усеща се в Казахстан, усеща се в Молдова, усеща се в Грузия, която започнахме да наричаме Сакартвело по грузински. Усеща се и то доста силно в Полша, доста силно се усеща и в другите балтийски държави, включително Финландия, която, между другото, поради това се присъедини към НАТО. Опитът показва, че Руската империя е доста заплашителна сила в тази част на света и нищо не може да се направи по въпроса. Така че, разбира се, тези настроения за известно недоверие към Русия и дори страх от Русия присъстват сред хората“.

88-годишният литовски интелектуалец, който е и историк, помни много и казва, че не е задължително след Путин Русия да стане прекрасна: „След Сталин Русия също не стана прекрасна, тя стана хрушчовска. Но беше по-добра от сталинска Русия. Мисля, че подобен процес може да се повтори и сега“. Продължава оптимистично и шеговито: „Бях исторически оптимист по отношение на Съветския съюз, като мислех, че той със сигурност ще се разпадне, но аз няма да доживея да видя това. За моя изненада, доживях. Един литовски емигрант, сега покойник, мой приятел, професор в американски университет, се пошегува прекрасно: „Цял живот се молех – Господи, удължи живота ми, за да мога да видя свободна Литва. И Господ в безкрайната си мъдрост направи нещо по-добро: не удължи живота ми, а ускори хода на историята“. Е, да се надяваме, че Господ и тук ще ускори хода на историята“.

Но само това ли е надеждата? Онези осем човека, които тогава промениха атмосферата, не са единствените. В СССР нямаше свобода на словото, но имаше много дисиденти, чийто глас се чуваше. Властта ги затваряше в психиатрични клиники, заточаваше ги в Сибир, прогонваше ги от страната, но те бяха морален стожер.

Един от най-ярките защитници на човешките права, Александър Гинзбург, който има три присъди за антисъветска дейност, казва, че те са чисти пред Бога, но неефективни и като цяло не са играли важна роля в падането на съветския режим. Като в приказката за ваденето на ряпата. Дядото, който извади ряпата, тоест ликвидира съветската система, беше Рейгън. Бабата беше състоянието на съветската икономика. Внучката бяха хората в съветското управление, които разбираха, че е невъзможно да продължава така. Но те не я извадиха, докато не дойде мишката. А мишката бяха дисидентите. Те имаха малка сила, значението им беше незначително, но без тях вероятно нищо нямаше да се случи.

И днес в Русия съдбата на хората, които не маршируват в строя, не е по-лека. Който прояви непослушание, пада от балкона или катастрофира. А интелектуалците, които не поддържат линията на Кремъл, биват обявявани за чуждестранни агенти и прогонвани. Това се случва с изявения кинокритик и радиоводещ Антон Долин, който напуска Русия след нападението над Украйна и е обявен за „иноагент“. Преди да напусне, входната врата на жилището му е белязана с огромна буква Z. Русия изпълнява „специална военна операция“, думата „война“ е забранена. Но при спецоперация няма измяна на родината. А такива като него ги наричат изменници на родината.

Антон Долин казва, че след началото на войната много хора го питат как да живеят отсега нататък и това го плаши. Той не вярвал, че Путин ще нападне Украйна и сега този въпрос го плаши, защото самоубийствената война разрушава морала на обществото. „Има определен морален пакт. Моралът е много важен. Винаги погрешно приемаме, че светът се състои от циници, но циниците са много малко. Почти всички имат за себе си дефиниции за добро и зло и са в някаква връзка с тези категории.“

На путинистите, които гледат отстрани, това може да им се струва просто риторика. Но това, което започна като кратка спецоперация, се превърна в пълномащабна война, която продължава вече четвърта година. Хитлер също започна своя блицкриг с еуфория, но след пет години се простреля в черепа. Колко може да издържи Русия изолирана от света? Но по-големият въпрос е колко може да издържи руското общество? „Едно е да преживееш нещастие, да се опазиш от него… друго е моментът на осъзнаване.“

В такъв момент следва големият въпрос – може ли Русия да се промени?

„Защо Германия успя да се промени? Бавно и болезнено. Тя успя да се промени, предполагам, когато всеки, дори бюргерът от най-малкия град осъзна, че носи дял от отговорността за това, което се е вършило, да речем, в Аушвиц. Няма нито един човек в Германия, дори умствено изостанал, който да не знае какво се е вършило там. Цялата страна, сто процента от населението трябваше да научи за това, да осъзнае, че то е ужасно, и едва тогава можеше, както казва Лукашенко, да се обърне страницата. За това страната, Третият райх, трябваше да бъде унищожена, мечтата за трети райх да бъде унищожена, Германия да се разпадне на две Германии, на две отделни държави, между които да възникне вражда… Нещо подобно трябва да се случи и с Русия. Тоест всеки жител на Таганрог трябва да види бомбардирания Харков, да повярва, че това се е случило, да почувства защо е ужасно, да се уплаши, че нещо подобно може да се случи и на него, и че това е било направено на някой друг от негово име, и тогава ще дойде тази друга Русия. В известен смисъл днес това е лоша новина, защото изглежда невъзможно. Добрата новина е, че е неизбежно. Ще се случи, въпросът е кога.“

Преди да нападне Украйна, Путин започна война с вътрешната опозиция в страната. Също както Хитлер унищожи напълно всички форми на опозиция. Паралелите със Сталин са излишни. Вследствие на това всичко зависи от волята на един човек.

Антон Долин стига до най-песимистичния извод: „Докато държавата е такава, каквато е сега, където гражданите – не по собствена воля, но са делегирали цялата власт на един човек, който може да взриви целия свят, се оказва, че тези граждани също са виновни“.

В такава безнадеждна ситуация могат да помогнат хора като онези осем протестиращи или като самия Долин, но кремълската машина е направила всичко възможно те да бъдат смазани, а гласът им заглушен. В култ са издигнати други. Днес най-четеният писател в Русия е сталинистът Захар Прилепин, който през 2014 г. ръководи доброволчески батальон в отцепилата се Донецка народна република. Писателят се хвали, че неговият батальон е убил повече украинци от всеки друг. Впрочем той е бил критик на Путин от националболшевишки позиции, но след анексията на Крим го подкрепя. В знак на благодарност лично Путин през 2023 г. го награждава с орден за храброст.

За финала оставих един цитат от Долин, в който има повече оптимизъм: „Хората са потиснати, много се страхуват, не виждат никакви форми на съпротива. Но ние не сме оригинални в това. Вземете Иран, вземете Северна Корея. Малко вероятно е хората там да мечтаят да бъдат екзекутирани за някакви неща, наречени престъпления, да бъдат разстреляни за слушане на южнокорейска поп музика. Но така е устроена тоталитарната държава: възможностите за съпротива са сведени практически до нула. Възможностите хората да бъдат чути днес са по-малки от всякога. Затова съм донякъде оптимист и не смятам, че моралната трагедия, която несъмнено съществува, е тотална и засяга всеки руснак или мнозинството руснаци. Изобщо не съм сигурен в това. Мисля, че тази „операция“ се подкрепя от малцинство. Ако се подкрепяше от мнозинството, нямаше да има такива жестоки цензурни мерки. Те повече приличат на цензурни мерки, които се предприемат на окупирана територия, а не на територията на страната окупатор“.

Това е по-скоро надежда, отколкото оптимизъм.