В една знойна августовска вечер във варненската библиотека се състоя сбирка, посветена на Кенет Уайт (1936–2023) – шотландско-френски писател и поет, икона на почитателите на една по-особена, трансцендентална литература.
Събитието бе рекламирано и като представяне на книга на български автор, който ще присъства. Той говори, а аз позадрямал, всеки момент очаквах гостите да бъдем любезно подтикнати да отделим съответните левчета за книгата му. Човек от публиката дори попита къде е. „Книга има, но всъщност няма, не е издадена и нищо не продаваме“, отвърна авторът. Сепнах се! Литературно събитие, на което никой нищо не продава! – истинско чудо.
Но последва още по-голяма изненада. Въпросният автор – художникът Веселин Чакъров, оказа се, е създал „липсващата книга“ съвместно с Уайт. Графична новела/комикс, тя е направена през 2021–2022 г., завършена, но скорошната смърт на именития творец осуетява печатането. Уайт е герой в нея, пише предговора, консултира; със сигурност това е едно от последните произведения на бележития мъж. Още по-любопитно е, че контактът между двамата се осъществява, след като българинът праща като фен електронно писмо на ориентировъчен адрес, а отговорът… е от самата световна звезда. Това е все едно да пишеш на Кристиано Роналдо, а след малко да ритате футбол. Чакъров не знае добре английски и френски, което не пречи две години да тече кореспонденция, включително да се разкрият човешки преживявания на Уайт. В писмата помежду им той се впечатлява от творчеството на Чакъров, но българинът до днес дори с медийни хвалби не е осребрил контакта – ами разказва пред тридесетина потни слушатели в библиотечно фоайе. Е, казах си, това е прекрасна история за описване от журналист – нестандартна, случайна, „супер отвеяна“; и все пак може би наредена от някакъв космос – точно каквото е творчеството на Уайт.
Веселин Чакъров, снимка Даниела Иванова
Кои са те
Макар да има почитатели и творчески последователи от цял свят, широката публика едва ли познава Кенет Уайт. Университетски преподавател по литературознание в родната Шотландия и Франция, творчеството му е „нишово“: пътеписи, есета, хайку, стандартна поезия, повлияни от Далечния Изток и странстванията му; още от Монтен, Торо, Рембо, Батай, Бърнс – литература със здрава философска основа, но без задължителни нравоучения, логики, наративи. Уайт e недооценен в родината си и във Великобритания. По-голяма част от живота си прекарва във Франция, но и във Франция нещата не вървят леко – през размирната 1968 г. е уволнен от университета в Бордо, няколко пъти преди и след това се „замонашва“ в провинцията. Той не харесва преобладаващата западна литература, мислене, отношение към света. Счита въобще познатото като „култура“ за ограничаващо душата, пречещо ѝ с любов да се разтвори в красотата на безбрежното. „Културата“ според него са напластявания, които простосмъртните напразно боготворим – езици, метафори, контексти… (вдъхновителят Торо, когото Уайт усърдно популяризира, осмива Шекспир). Ключова мисловна фигура е „Белият свят“. Поетът и преводач Николай Кънчев (1936–2007), на когото България дължи досега с това богатство, обобщава литературата и житейските схващания на Уайт така: „Да се съзре и усети този бял свят без всички познати определения, които са складирани в нашата памет – ето състоянието, до което би трябвало да се стигне (…); онова състояние, когато съзнанието се слива с мирозданието и разликата между субекта и обекта изчезва“[1].
Ако пък следва да дадем думата на самия писател-философ, „визитката“ е:
Има девет небеса и деветте са възбудени. Първото и деветото, второто и осмото, третото и седмото, четвъртото и шестото са редом. Но петото е самотно. То е най-мрачното. Може би поражда смута, който се надига между другите. Аз съм деветте небеса заедно, но най-добре познавам петото.[2]
Веселин Чакъров (р. 1972 г.) пък е завършил живопис във Велико Търново при проф. Александър Терзиев. Художник и илюстратор – изрисувал е над 20 книги, автор на над 15 комикса, на комикси за филми, с десет самостоятелни изложби. През 2024 г. заедно с Мирослав Петров печели престижната холандска награда „Еврокон“ в категорията „Най-добър комикс или графична новела“ – за англоезичното фентъзи „Katana: The Battle for Valokaan“. Някога, в ученическите години в родната Варна, Веселин тършува из ателието на учителя си по рисуване Панайот Минев. Попада на „Синият път“ – изключителен пътепис на Кенет Уайт.
Да вдъхновиш дракона
Десетилетия „връзката“ между Веселин Чакъров и Кенет Уайт е стандартна – първият просто чете всичко преведено на български. Всяко лято препрочита и „Писма от Гургунел“ – есета, писани в селцето Гургунел, Южна Франция, където Уайт прекарва летни месеци през 60-те. Рисувайки, Чакъров често е повлиян от идеи, образи на любимия автор. Така е и в началото на 2021 г., когато мечтае графично да изобрази „Писма от Гургунел“… – мечтае, но може ли да го направи? Връзка от България с 85-годишния Уайт няма след кончината на преводача Кънчев (2007 г.); десетилетия не е издаван у нас. Дори да му намери адреса, Уайт баш с него ли ще се занимава? Приятелка обаче съветва Чакъров да потърси контакт на произволен адрес, а тя ще помогне с изряден превод. Жените никога не бъркат: Чакъров намира мейла на общност, наречена Институт по геопоетика, основана от Уайт някога, който обаче вече се е оттеглил; прикачва вдъхновена от Уайт картина, току-що нарисувана за австрийската галерия „Щайнер“; молбата му е, ако случайно някой има връзка с големия автор, да препрати картината; след няколко дни българинът за малко да падне от стола: „Уважаеми Веселин Чакъров, радвам се, че имам този нов контакт с България“.
Оказва се, че картината се е изгубила по трасето. В писмото Уайт моли да бъде пратена наново. Споделя, че в момента се подготвя френски комикс за него. Въпреки силно напредналата си възраст работи. Разгледал е в интернет творби на българина. Анонсира сътрудничество. Най-вълнуващото за Чакъров е може би това изречение, касаещо неполучената картина: „Чудя се дали тя не показва друга еволюция в моето творчество и може би във вашето: превръщането на времето в пространство“.
Картината се казва „Студеният вятър на утрото“ („The Cold Wind of Dawn“) – интерпретация на Чакъров за „Белият свят“ по едноименно произведения на Уайт. А „превръщането на времето в пространство“ бележитият автор е посочил и в творчеството си като цел: „Може би идеята е да се отиде по-далече от възможното — чак до края на самия себе си, чак до територията, където времето се превръща в пространство, където нещата се появяват в цялата своя голота и където духа безименният вятър“[3]. След като после творят заедно, значи… е бръкнато в самото сърце на титана, исполина, дракона!
Веселин Чакъров, „Студеният вятър на утрото“
Много ютии в огъня
Кореспонденцията между двамата тече до началото на 2023 г., обменят над 20 писма. Приятелката все така помага с текстовете на Чакъров на английски. Той е откровен за ползвания посредник – Уайт, естествено, не се вълнува от изкуствени образувания като езика. На периоди шотландецът пише рядко – имал проблеми с компютъра, или пък „много ютии в огъня“ („много работа се е събрала за вършене“ – израз). Всъщност Чакъров се притеснява да праща мейл първи, да безпокои – как се говори с човек от такъв ранг?
Стъпка по стъпка между двамата изкристализира идеята за графично представяне на „Писма от Гургунел“. Почва да се реализира. В употреба влиза и френският език, тъй като текстът в графичната книга следва оригинала. По едно време на Уайт му хрумва: „Абе, няма какво толкова да обсъждаме, издавай я направо на български, имам ти доверие!“. Слисан отново, Чакъров отказва – е чак такава отзивчивост от едно величие е прекалена…
Дори и по Гугъл…
Графичната книга е създадена за около осем месеца, 46 страници, на френски. По желание на Уайт се казва „Опитът от Гургунел“. В нея Чакъров интерпретира две източни притчи от оригинала, компилирайки и други фрагменти; сред тях тялото, действия, мисли на самия Уайт. Рисува свободно, по свои възприятия. Процесът не е лесен, тъй като първоизточникът не е класическо повествование; преобладават чувства, асоциации; акт на превод на Башо[4] например трудно се изобразява… Но от друга страна, в оригинала липсва подробно физическо описание на героите или средата – това пък дава свобода на Чакъров. Обратно на порядките, художникът се старае рисунките да не преобладават над думите, над философията – поради което произведението се казва графична новела, а не комикс. През цялото време Уайт не просто оставя свобода на партньора си, но и го окуражава: „… не съм сигурен какво имаш предвид под „дълга инструментална музикална пиеса в края. Но ти вярвам“. Или: „Много благодаря за главата „Да видиш дракона“. Много ми хареса. Срещата между стареца и ученика. И аз на прозореца, мислейки за всичко това, и може би виждайки собствения си дракон“. Само по един пункт имат разминаване – в едно хайку Уайт споменава „роса“, а Чакъров е нарисувал роса върху роза. На финала големият автор извършва коректорска редакция, пише предговора.
Предговорът на графичната новела „Опитът от Гургунел“, написан от Кенет Уайт
и с инициалите на двамата автора, личен архив
Има и куриоз. В една от рисунките Уайт е застанал на хълм над Гургунел, точно както през 60-те. В опит да пресъздаде реално средата, Чакъров ползва картите на Гугъл. Показва рисунката на човек от Гургунел, с когото се е сприятелил в социалните мрежи. Местният живее в селцето от средата на миналия век. Казва: „Е, ти си ги нарисувал нещата, както си бяха през 60-те. Само парапетът беше иззидан тогава, а не с тръби“.
Свобода
Получила се е една много фина, витална, с нежен рисунък книга. Отворена, съвременно изглеждаща. Личат огромната любов и свободата на художника. „Гургунел е място на духа. Да се опитам да обхвана всички аспекти на едно такова място, да се движа в него, да отворя портите на истинската свобода – това е единственият гарант за дълбоко съществуване“. Думите са на Чакъров пред Уайт, преразказани от Уайт в предговора. По повод на тях, като поанта, Уайт завършва предговора с:
Не ми остава друго, освен да приема в територията на Гургунел всички онези, които не се задоволяват с безвкусните приказки, с фалшивите възбуди и всички измами, които все още наричаме „култура“.
Пътят
Комуникацията между Кенет Уайт и Веселин Чакъров приключва ненадейно, както и започва. На 11 август 2023 г. той почива, месеци по-рано спира да праща писма. В последните двамата обсъждат френски издатели. И Уайт търси, и Чакъров, като на българина е указано на кого да се доверява. В писмата се улавя и впечатлението на големия автор от „депресивното състояние на света“. През цялото време той съветва Чакъров да не бърза, „когато – тогава“. Но смъртта изпреварва намирането на издател. Защо все пак никой не е откликнал? „Те като че ли искаха да им се молим, да настояваме. Но Уайт не бе такъв човек“, казва днес Чакъров. Продължава да търси издатели.
Едно от произведенията на Кенет Уайт се казва „Дивите лебеди“. Пътепис, по стъпките на Башо в Япония. Уайт е искал да види мястото, където преди три века творецът на хайку е видял лебеди. Пътува месеци, намира мястото, лебеди. И… прекарва при тях няколко минути. В цялата творба описва кого е срещнал, с кого е говорил, къде какво има… – по пътя.
Историята на Веселин Чакъров с Кенет Уайт е точно такава – едно голямо нещо и нищо, много приятно обаче! – на хиляда процента развило се според шантавата непринуденост на една зверски красива философия.
––––
[1] Николай Кънчев, из есе към „Спокоен апокалипсис“.
[2] Кенет Уайт, същата книга, задната корица.
[3] Кенет Уайт, из встъпителни думи към „Синият път“.
[4] Мацуо Башо (1644–1694) – японски поет, майстор на кратката форма хуйку.
