„Ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен.“

Но защо трябва да са двама? Нашия Отец Небесен не изпълнява ли силната молитва на един човек? Отговорът е в самото изречение – заради съгласието. Постигането на съгласие прави света, обществото и личността различни. Иисус Христос ни учи да търсим и да постигаме съгласие, за да се формираме като личности и да изградим общество. Личности, които са преодолели антагонизма си, изграждат не само сплотено общество, но и нещо повече – съгласие с Твореца: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“.

Тези думи на Иисус трогват апостол Петър, но като земен човек, той си дава сметка, че между хората неизменно съществуват противоречия, те пораждат вражди, кавги, раздори, ежби, които траят с години. Съгласието трудно се постига, защото хората трябва да си прощават един на друг, а това не е лесно. Притеснен от тези въпроси, Петър се приближава до Иисус и неуверено Го пита: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?“. Отговорът не само го изненадва, а го обърква още повече: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“. Ясно е, че не става въпрос за аритметическо пресмятане. Прошката не е аритметическо действие. Иисус вижда недоумението на Петър и разказва притчата за немилосърдния заемодавец. Тази кратка, напрегната и емоционална история разтърсва душата и събужда гняв, справедлив гняв.

Един цар искал „да си разчисти сметката със слугите си“. Довели му един, който му дължал огромна сума – десет хиляди таланта. Но тъй като не можел да се издължи, царят заповядал да продадат него, семейството му и цялото му имущество. Тогава длъжникът започнал да моли царя да има търпение към него. И царят се смилил. Дал му не само отсрочка, а му опростил целия дълг. И тук следва чудовищен обрат. Този човек от своя страна имал другар, който му дължал несравнимо по-малка сума, но щом бил освободен от своя дълг, той се нахвърлил върху своя длъжник, започнал да го души и да настоява веднага да му се издължи. Длъжникът започнал да го моли да има търпение към него, молел го буквално със същите думи, с които преди време той умолявал царя за своя дълг. Но лукавият раб бил непреклонен и хвърлил длъжника си в тъмница. Хората около тях се възмутили от жестокостта и разказали на царя какво се случило. Той го повикал и му казал: „Аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?“. И го предал на мъчители, „докле да му изплати целия дълг“.

Андрей Янев, „Братско опрощение“

Поуката от притчата е ясна, но има детайли, които поразяват. Когато длъжникът се явява първия път пред господаря си, той му опрощава целия дълг. Когато се явява втори път, след като е проявил немилосърдие и жестокост, господарят иска от него да издължи дълга, който му бил простил. Поведението на лукавия раб променя решението на господаря. В отговор на молбата си той получава опрощение, но за жестокостта си получава справедливо възмездие. Получава опрощение на дълга си, без да е молил за това – той моли само за отсрочка, а получава пълно опрощение на целия си дълг. Първия път господарят го съди по любов, втория път – по справедливост. А как ще го съди зависи от неговото поведение – от това дали след като е получил милост, ще прояви милост. От това дали си е извадил поука и то поука на дело.

И за нас поуката е ясна – господарят е Бог, Той няма нужда от нашите пари, от огромната сума, дължима от длъжника. Той е Творецът на цялата вселена, на всичко видимо и невидимо и няма нужда нито от пари, нито от нещо, което ние разменяме помежду си като скъпоценности. Но тъй като ние сме сътворени от Него по Негов образ и подобие, Той иска да бъдем наистина подобни на Него – да бъдем милосърдни. Нищо друго. Нашето кланяне, кръстене, химнопеене, постене, дори причастяването с Тялото и Кръвта Му нямат никаква стойност пред Него, ако не сме милосърдни помежду си.

Притчата е свързана с един ключов принцип, за който Христос често говори – „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. Лукавият раб постъпва в драстично противоречие с принципа на Христос. Постъпва немилосърдно, след като към него е проявено абсолютното милосърдие. Когато всеки от нас се яви пред Бога, Той ще поиска от него неговата мярка, за да го „отмери“. Това ще бъде като неговия документ за самоличност. Все едно ще му каже: „Извади сега от джоба си своята мярка, за да те отмеря с нея“. Всеки ще бъде отмерен с неговата собствена мярка. На мен ще се мери с моята, на теб – с твоята. Не е като стандартизираните мерни единици, с които мерим тук. Не е на кантар. Всеки – с неговата си мярка. Молим се „прости нам дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Но Бог може и да не прости нам, ако ние не прощаваме. Ние задаваме мярката.

Това е голямата поука – да оценяваме милосърдието, проявено към нас и да постъпваме милосърдно с другите хора. Бог няма нужда от нашите пари и скъпоценности. Иска единствено да регулира нашите взаимоотношения по принципа на милосърдието. Защото човек не живее сам, а в общение с другите хора.

Аристотел много преди Христос е казал, че „човекът е политическо животно“ (ζῷον πολιτικὸν) в смисъл, че съществува в полис, в общество. Това поражда необходимост човекът да развива качества, които да ползват не само него лично, но и цялото общество. И се връщаме към това, с което започнах – „ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо…“. Защо трябва да са двама? Защото съществуваме в общение, в общество. А принципите, които нашият Творец ни е показал, могат да направят обществото ни добро и животът ни спасителен.

Литературният герой от притчата ни отвращава, но той често се оказва герой и от реалната действителност. А ако този човек се окажем ние самите, е страшно.