„Особено интересно е, че всички тези хора като Михаил Маджаров, Данаил Юруков, Иван Вазов остават крайно негативни към Съединението до края на живота си. Те никога не си позволяват да кажат и една добра дума за него.“ Категоричното несъгласие с изразената в Портал Култура от 6.09.2025 г. позиция на М. Палангурски, мой добър колега от времето на Университета във Велико Търново, е причина за следните бележки.
След Санстефанската пролет и Берлинското лято на 1878 г. току-що освободена България попада в странна историческа ситуация, когато се оказва с три столици едновременно. Търново все още пази образа си на древна престолнина, в която до лятото на 1879 г. ще се разиграят сюжетите на Учредително събрание, приемане на конституция, избор на княз и полагане на клетва. Заедно със София, новоизбраната столица на Княжеството, такава става и Пловдив за Източна Румелия. Столиците, ще се окаже, на брой са повече, отколкото българите са желали. „Целият следващ период на българската политическа история е изпълнен с борбите на поколението за освобождение, предадени като завет (…) историята на българската нова литература е собствено историята ѝ в пределите на княжеството и на присъединената няколко години по-късно към него Източна Румелия“, пише Иван Радославов[1]. В „Българска литература 1880–1930“ историографът Радославов чете литературния живот в първата половина на 80-те години на XIX век през „политическия момент“, през политическите събития, през историята на обществените идеи – подход несъмнено историчен, ако и в заглавието да липсва думата „история“. Радославов подчертава делото на Захари Стоянов, редактирал 15 броя на в. „Борба“, които „извършиха Съединението“; посочва К. Величков, М. Маджаров, С. С. Бобчев като „призвани публицисти“, непосредствено след Освобождението „първите вестникари в европейския смисъл на думата“, но приема 1880, годината на пристигането на Вазов в Пловдив, за толкова „бележита и с голямо историческо значение за нашата литература и бъдещето ѝ развитие“, че я извежда в заглавието на своята литературна история.
Днес е невъзможно да мислим литературната история на България след Освобождението, като че историческият сюжет на Съединението е нечетим в нея и не съществуват петте литературни години на Източна Румелия. Историята на българската литература от първата половина на 80-те години на XIX век изисква да се опише и впише в нея времето на Пловдив – столицата на другата българска държава след юли 1878 г. „Събитията след суспендирането на конституцията в княжеството (1881) изпращат за известно време към Пловдив нова вълна – този път от политически емигранти. По различни причини границите между двете Българии преминава(т)… Иван Вазов, К. Величков, П. Р. Славейков, Захари Стоянов, Стоян Михайловски, Найден Геров, Петко Каравелов, Михаил Маджаров, Йоаким Груев и др.“, потвърждава М. Цанева. Книгата на М. Цанева „Иван Вазов в Пловдив“ е повече от монография за един автор и един град. Биографичните сюжети – Вазов в Областното събрание, Ученолюбивото дружество, Пловдивското научно дружество, усилията му за създаване на български театър, издаването на в. „Народний глас“, на сп. „Наука“ и сп. „Зора“, писаните от него художествени творби, статиите по обществени и литературни въпроси – са изградени като исторически разказ за разгръщане в първите години след Освобождението в столицата на Източна Румелия на деятелност, която ще подготви и направи възможно Съединението. Вазов „несъмнето с дейността си… е сложил свой отпечатък при организирането на съответните области от обществения и културния живот на Източна Румелия“. „Иван Вазов в Пловдив“ е значима тема и сюжет в българската литература в първите години след Освобождението, разказан от М. Цанева: „Завчера пристигна в града известний ни поет г. Ив. Вазов“ – бърза да съобщи в. „Народний глас“ от 7 октомври 1880 г., а неговият редактор-ентусиаст К. Величков вече гради планове за бъдещата съвместна работа: „Знаеш ли, че Вазов е в Пловдив? Той ще бъде назначен депутат от Главния управител и ще вземе участие в редактирането на „Народний глас“[2].
По страниците на редактирания от К. Величков и Вазов в. „Народний глас“ може да бъде възстановен образът по онова време на град, който усилено се развива като политически и културен център и едновременно с това полага същите усилия да се откаже от статута си на столица. В това отношение културната фигура на Вазов е възможност през нея да бъдат прочетени и направени видими споделените усилия на писатели и политически дейци. Изказванията, подготвяни от Вазов във връзка с работата му в Областното събрание и Постоянния комитет, произнасяни в парламента на Източна Румелия, съхранени в дневници и протоколи, или печатани на страниците на „Народний глас“; статиите, публикувани в редактираните от него „Наука“ и „Зора“; художествените творби, писани по това време, са дискурсивен масив, в който чрез автора като знакова културна фигура могат да бъдат разчетени усилията на съграждащата се държавност. При съществуващите разночетения на неположения подпис след статии, съобщения, известия, всъщност всички тези текстове са включени в различните Вазови издания с аргументите на редактори, издатели, текстолози. Първият опит да се установи авторството на Вазов на страниците на в. „Народний глас“ е направен през 30-те години от П. Христофоров, който предлага списък по тематични групи. Работейки над различни издания, подготвяйки за печат съчиненията на Вазов, авторството на неподписаните статии, рецензии, съобщения са изследвали М. Арнаудов, Е. Стефанов, М. Цанева. От разчитане на фигурата на Автора въпросът за авторството се превръща във въпрос за писане, в което споделяни идеи на времето се проявяват във властта на смислова свързаност. В някакъв смисъл дискурсът прави нечитим подписа на Автора, но разпръсва идейната сговореност на времето в множество дублирания, повторения, текстови близости, тематични общи места. Благодарение на този сговор на споделяни думи и действия между знакови културни и политически личности в историята на нова България през 1885 г. свършва времето на Източна Румелия и са положени основите на възстановената държава, за което пловдивските издания усилено съдействат.
Работата на Вазов в Постоянния комитет и Областното събрание на Източна Румелия предполага анализ на установяването и дейността на културните институции. Позицията на изказване е по културни, административни, правни, икономически и политически въпроси. Определено езиково съобщение се репликира и умножава в различен тип комуникация: писмена, но също така – функционализирана говорима реч. От своя страна, всяка от тези речеви ситуации се разслоява в типове изкази: административен, институционално-функционален, публицистичен, фикционален. А те, от своя страна – в текстови серии: парламентарно изказване, политическа реч, сказка за културно събитие; статия, кратко обявление, съобщение, анотация, рецензия, библиографско представяне на книги. Това е свързаност, по-различна от пресичане на тематични полета. Като имаме предвид и художествените творби в тяхната разножанровост, наблюдаваме механизъм на текстопораждане или генеративно ядро на авторството. Свързаността между неподписаните текстове в редактираните от Вазов пловдивски издания и художествените творби на писателя слага последния акцент върху аворовото име.
През април 1881 г. излиза първа книжка на сп. „Наука“. „Списанието „Наука“ има за цел да насърчава развитието на нашата книжнина и да разпространява положителните знания из народът“, пише в статия във в. „Народний глас“ от 6 февр. 1882 г.[3]. „Що е без литература един народ?“ – пита се в друга статия на вестника от 5 окт. 1883 г. Литературата е „изражение на чувствата, геният и индивидуалността на един народ“ – отзвучава отговорът. В статиите от в. „Народний глас“ Европа – почти фикционализирана фигура, сякаш образ от първите поетически сбирки на Вазов – е вплетена в политическа реторика относно историческата съдба на България и „берлинский трактат“. „Прикачете на всичко това проклетото мнение, което си състави Европа за нашата незрелост и несъстоятелност политическа, и вий ще можете ясно да видите перспективата за Княжеството, която стои пред взорът ни“, полемизира статия от 2 ян. 1882 г., която, също неподписана, редакторите на Вазовите съчинения отнасят със сигурност към неговото авторство. Разгръща се дискурс на самоописание и на създаване на исторически, политически образи на българското, които се мислят през различната гледна точка. По този начин е съставена и „Българска христоматия“ (1884) от Иван Вазов и Константин Величков, в Предисловието, на която е обявено: „И в двата тия отдела размесено са гудени съответните образци от чуждите и нашите списатели“.
В културостроителната насоченост на Вазовите издания се диференцира тонът на ясна политическа позиция. „И наший глас ще бъде силен и съгревателен, защото ония, които го чуят, ще знаят, че той излазя из сърца горещи и наранени и че тоя велик глас изражава и негодуванието, и протестът ни против тиранията, и готовността, с която се одушевлява Южна Бълагария да подаде ръка на Северна, когато удари часът“, пише в неподписана уводна статия на в. „Народний глас“ от 2 юний 1881 г., Вазовото авторство на която е доказано с писмо на писателя. За времето от няколко години в поредицата публикации на в. „Народний глас“ със заглавие „Мисли върху работите в Източна Румелия“ стават видими единните усилия за „културно движение“ в града, приближили „постиганието на оная цел, за която малцина днес говорят, но всичките мислят“. В рубриката под това заглавие от 19 окт. 1883 г. е обявен „един идеал, който се нарича: съединение“. „Светлий ни идеал за целокупност и обединение“ се мисли през горещо политическо съучастие със събитията в Княжеството.
Българска наука, театър, литература, печат, издания – животът в Източна Румелия следва линията на утвърждаваща се културна идентичност. В 1885 г. издаваното от Вазов и К. Величков сп. „Зора“ публикува статистика на Пловдив, като „според преброяванието от 1-й януарий 1885 г.“ в града има „12 периодически издания (10 български, 1 гръцко и 1 турско); 3 библиотеки, 1 музей, 1 театър, 21 (8 български и 13 чужди) училища; 15 черкови (13 православни, 1 грегорианска, 1 протестантска и 1 католическа); 10 фабрики; 8 печатници и 10 дружества литературни, благотворителни и търговски“. Общий резултат – с въодушевление заключава изданието, е че Пловдив „държи първенството почти над всичките други градове на българското отечество“. Статистиката е поместена в рубриката „Вести из книжовний свят“ на кн. 3 за 1885 г., Вазовото авторството на материалите в която е посочено от М. Арнаудов.
Всички цитирани като Вазови статии трябва да бъдат четени и през въпроса за авторството, не само защото не са подписани. Не и поради въпроса било ли е по-лесно отвъд билото на Стара планина да се изричат и изписват думи против „потъпкувателите на свободата“ в Княжеството. В обособяващите се обществени сфери политическото се диференцира като една от тях. Въпросът за авторството на Вазов в неподписаните статии от пловдивските издания откроява фигури на дискурса, които странстват между тях и художествените му творби. Пасаж от статия във в. „Народний глас“ от май 1881 г. може да бъде разчетен като разгърната фраза, в която се съдържат имена и смислови ядра от „Епопея на забравените“: „Ние сме народ млад, новорожден, вчерашен и, така да се каже, поникнал из кръвта, пролята за свободата, и нашите братя са: Раковски, Хаджи Димитър, погинал в Балканът за свободата, Ботев, умрял при Вирслец, Левски, обесен при София, Каблешков, който се упушна в сърцето; нашата история се нарича Батак, нашето бъдеще се нарича свобода“. На микро ниво повторимостта, определяща авторовия почерк, е особена разпознаваема в поезията, както и във високата степен на свързаност между поетически фигури в лириката на Вазов и фигури на мисълта в статиите. „Народ“, „пролята кръв“, „история“, „свобода“, „бъдеще“ са думи – образни ядра, които заедно с имената на героите се повтарят в следващи статии. В „Народний глас“ през ноември 1881 г. Вазов публикува „Кочо“, същата година в „Наука“ излиза „Бенковски“. За времето до 1884 г. стиховете от „Епопея на забравените“ се появяват във Вазови поетически книги. Между статиите, писани по това време, и творбите от „Епопеята“ се разгръщат общи дискурсивни полета на „паметта“, в които се повтарят смислови ядра и словесни образи. „Народний глас“, „Наука“ и „Зора“ – които Вазов списва и редактира в Пловдив, въпреки различието им като издания, осъществяват обща културна политика на паметта. Историята получава ценностен смисъл, създават се образи на миналото, изписват се имената на неговите герои. Подобна работа на паметта със средствата на словото е част от създаваната и всеобщо споделяна след Освобождението героизация на миналото и на личностите на Възраждането. В това отношение Вазов е риторическа авторска фигура. Име – подпис върху дискурса на времето.
Виолета Русева е завършила българска филология, от 1985 г. е преподавател в катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Научните ѝ интереси са в полето на българския модернизъм: символизъм и авангардизъм, съвременна българска проза, историческа поетика. През 2015 г. защитава научна степен „доктор на науките по филология“ с дисертация на тема „Български символизъм: модуси на различимост“. От май 2018 г. e професор по българска литература – историческа поетика на новата българска литература. Автор на монографиите „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“ (1993), „Мистичният Йовков“ (1998), „Генеалогия на българската модерност. Яворов“ (2001), „Литературноисторически етюди“ (2009), „Елегии на безутешни дни. Книга за Дебелянов“ (2010), „Български символизъм: модуси на различимост“ (2014), „6 студии по историческа поетика“ (2017). Съставител на антологии на българския модернизъм: „Манифести на българския авангардизъм“ (1995), „Български символизъм“ (2000).
––––
[1] Радославов, Ив. Българска литература 1880–1930. [1936] С., 1992.
[2] Цанева, М. Иван Вазов в Пловдив. С., 1966.
[3] Тази и следващите статии са цитирани по: Вазов, Ив. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 19. Под ред. на М. Цанева и Ил. Тодоров. С., 1979. В Бележки към тома при всяка от неподписаните статии е указан изследователят, посочил авторството на Вазов.
Виолета Русева
