„Литературата като книга“, Алберт Бенбасат, издателство „Колибри“, 2025 г.
Редактор съм на тази книга, и това е чест за мен. Ролята на редактор обаче в известен смисъл ме затрудни – защото постоянно се впусках в задъхано четене, в „обсебено“ четене – с разпалено любопитство и желание час по-скоро да проникна в дълбокото на разтварящия се научен хоризонт. Разбира се, желанието ми бе редакторската работа да е на нивото на книгата, поради което се връщах към прочетеното, за да го проследя отново, но по-успокоено и аналитично. Тогава наново се уверявах, че ролята ми на редактор наистина е трудна – защото май нямах поле за изява, или поне не такова, каквото бях свикнала да имам при редактиране на научни текстове.
„Литературата като книга“ провокира у мен стария въпрос кое прави едно изследване значимо. Лаконичният ми отговор: първо, поставянето на съществени неизследвани въпроси – незабелязвани, подминавани или заобикаляни като „неудобни“; второ, умението да се аргументира позиция, включително да се спори с утвърдени авторитети, да се провокират нови интерпретации на „стари“ казуси; трето, съчетаването на строг научен подход и изследователска прецизност с мисловна свобода и артистизъм.
Новата книга на Алберт Бенбасат притежава всички посочени качества. Някои читатели вероятно вече познават част от текстовете в нея, но подредени между две корици, те добиват по-различен и по-богат смисъл. Полученото цяло надхвърля жанра на научния сборник – пред нас е монолитен труд, чиято кохерентност се дължи на общи анализационни подходи и стилова хомогенност, но преди всичко – на идеята литературата да се чете и през овещественото ѝ битие на книга, да се създаде литературна история, разказана през книгоиздаването – впрочем идея, която не от вчера движи изследователската работа на А. Бенбасат. Не зная друг литературовед в България, който да е специалист и по история на книгоиздаването. Тази научна интердисциплинарност прави книгата на А. Бенбасат уникална (думата уникална е силна, но не се колебая да я използвам). Разбира се, литературни историци понякога поглеждат към издателския аспект на изследваните художествени текстове, но подобен вдълбочен и методичен анализ на процесите, свързани с редакции, печатници, полиграфия, икономика на книгоиздаването, авторско право, книготърговия и реклама не съм срещала другаде. „… издателствата са институциите, които целенасочено формират у българина съзнанието за класичност/каноничност в литературата ни“, твърди А. Бенбасат, и това е един от силните му аргументи, подкрепящи създаването на литературна история, обвързана с книгоиздаването.
Литературоведските и книговедските достойнства на книгата са органично сплавени, но в изложението си понякога ще ги разглеждам поотделно – доколкото анализът налага това.
Ще започна с литературнотеоретичната плътност, която всъщност стои зад всеки ред, най-често в имплицитен вид. Всътплението с игрово промисленото заглавие „Преговор вместо предговор“ аргументира тезата, че „голямата литературна история е съставена от безброй микроистории“. Тук, макар да не се споменават имена и заглавия на трудове, се долавя отзвук от постановките на Пол Рикьор и Франсоа Лиотар за множествеността на историята, за обречеността на стремежа към голям наратив с универсална валидност, за значимостта на единичните метаразкази и конкретните истории. Другаде в книгата на А. Бенбасат се появява щрих от научния профил на Бордияр и неговата теза за симулакрумите. Така за пореден път се убеждаваме, че добрият историк на литературата задължително е добър и в литературната теория, в нейната по-абстрактна и философска проблематика.
Изследователска дискусионност, която стъпва на детайлно познаване на критическата рецепция на даден художествен текст – това е друго голямо достойнство на книгата. Ще го илюстрирам през студията „Алеко Константинов и Бай Ганю – анатомия на една митология“, където са анализирани гледищата за Алековата творба на повече от 50 критици, писатели и други представители на хуманитарната ни интелигенция. Без да търся изчерпателност, ще посоча д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Цани Гинчев, Иван Шишманов, Боян Пенев, Иван Андрейчин, немския славист Герхард Геземан, Кирил Христов, Борис Шивачев, Иван Мешеков, Илия Бешков, Найден Шейтанов, Милко Ралчев, Тодор Боров, Тончо Жечев, Богдан Богданов, Светлозар Игов, Инна Пелева, Пламен Антов, Митко Новков и др. – един наистина респектиращ списък от тълкуватели на „Бай Ганьо“, с които Алберт Бенбасат „разговаря“ – понякога съгласявайки се, понякога допълвайки постановките им, в много случаи оспорвайки позициите им. Пример за нивото, на което текат тези „разговори“, е несъгласието с д-р Кръстев, че между двете части на „Бай Ганьо“ липсва свързващо звено. Тъкмо обратното, смята Алберт Бенбасат, двете части диалогизират и дори взаимно се цитират чрез посредничеството на Европа като „скрит герой“ с множество метонимични проекции.
Изследваните мнения формират плътна представа за критическата рецепция, което е важно и само̀ по себе си, но преди всичко с ролята си на „изорано поле“, на обработена почва, даваща живот на нови идеи. Една от тях е например за нуждата на Бай Ганьо от теория – от европейска теория, която да прикрива позорните политически практики в страната ни. Намира я в европейското законодателство, което обаче, твърди А. Бенбасат, всъщност вземаме в неговото „опако“. Дали е европеец Бай Ганьо, дали строи мостове между нашата и европейската култура, какво е отношението между реалното и фикционалното, как Бай Ганьо „излиза“ от книгата на Ал. Константинов и „влиза“ в ред други книги и в други изкуства, какви са въобще механизмите на вторичното митологизиране – това са част от въпросите, които разглежда А. Бенбасат, и ако някои от тях вече са поставяни, той ги осветлява по нов начин.
Обсъжданата книга разглежда множество въпроси, които до този момент изобщо не са попадали в научен фокус или са обговаряни мимоходом. Не е възможно тук да представя всички нови и безкрайно интересни литературни пространства, които А. Бенбасат отваря, да изчерпя ценните находки, които анализира внимателно и интерпретира убедително. В бърз каданс ще посоча само някои от тях: за Захари Стоянов като един от първопроходниците сред българските литературни текстолози и първи канонизатор на Ботев; за обстоятелствата около първото издание на „Под игото“ като дело на книжаря Т. Ф. Чипев, впоследствие станал стопанин на едно от най-известните наши издателства; за илюстрациите на „Под игото“ като първи оригинални в нашето книгоиздаване и за техниките на изработването им; за Николай Василиев (Бойчо Липовски) като „критик на критиката на „Под игото“ и ролята му в иначе добре изследвания разрив между д-р Кръстев и Вазов; за пародирането на „Българска антология“ на Д. Дебелянов и Д. Позвързачов в „Барабан“, основателно определено от А. Бенбасат като „критика, направена през хумористично-сатиричния „код“, която „е останала до днес почти незабелязана“; за „Камъни“ на Петко Тодоров като разказ, а не идилия (както някои смятат) и още по-важно – като „гранична“ творба при прехода на автора от социално-битова към индивидуалистична проблематика и като оригинална художествена интерпретация на еврейската тема.
Тук ще прекъсна за малко изреждането на основните приноси на коментираната книга, за да се спра на една нейна парадигма, каквато срещам за първи път в историзиращите изследвания на българската литература – „еврейската“ парадигма. В проучването си за „Камъни“ А. Бенбасат излага важни факти за приятелствата на П. Тодоров с видни личности от еврейски произход, както и за различни публични изяви на писателя в подкрепа на евреи, подложени на гонения и унижения. Нещо повече – А. Бенбасат привежда аргументи за широката хуманистична устроеност на цялата четворка около „Мисъл“, привлякла за сътрудници на списанието юриста проф. Йосиф Фаденхехт и д-р Еренпрайс, публикувал свои преводи от еврейски писатели, между които Шалом Алейхем. Самият анализ на „Камъни“ се спира на живописните картини на някогашната еврейска махала, на тънките народопсихологически зарисовки и историческите реминисценции – всички характеризирани като художествена образност. „Еврейската“ парадигма в книгата на А. Бенбасат обхваща и литературния сюжет Дора Габе–Яворов, с изключително ценни, неизследвани досега аспекти на отношенията между големия поет и Петър Габе, бащата на младата поетеса. Едновременната реконструкция на биографичния, епистоларния и литературния контекст е обвързана със стихотворението „Евреи“ на Яворов, публикувано в сп. „Мисъл“ (1905 г., кн. 10). Не мога да не отбележа и редовете, посветени на българското самосъзнание на поетесата с еврейско потекло, на двойната – българско-еврейска – белязаност на нейните стихове, на премеждията ѝ, свързани със Закона за защита на нацията (1941 г.).
Ролята на съединителна тъкан между отделните текстове в книгата на А. Бенбасат изпълнява и разкриването на тоталитарния диктат над литературата: манипулативни интерпретации и идеологически предвзети постановки (например по отношение на романа „Роби“ на А. Страшимиров); морален натиск и изолиране от литературния живот (например на Пеньо Пенев след конфликта му с Георги Джагаров); физическо унищожение на „неудобни“ творци (Райко Алексиев, Борис Руменов).
Части от книгата на А. Бенбасат могат да се четат като истинско следотърсачество, като откриване на незабелязвани литературни знаци, които се анализират щателно, подреждат се в изследователска логика и се тълкуват. Така научаваме за гравирането и отпечатването на Ботевата фотографията в издание на съчиненията му, подготвено от Захари Стоянов. Интересен и приковаващ вниманието е текстът за „Цариградските потайности“, който води читателя по стъпките на едно почти детективско разследване за авторството и оригиналния превод на въпросния роман, както и за неговата пиратска редакторска обработка през 1991 г. от едно известно наше издателство.
Студията „Райко Алексиев – живот, смърт, обругаване, възкресяване“ е с изключителна стойност не само за културната ни история, но и за проумяване на усилията, влагани в нейното реконструиране. Референт на метафората „възкресяване“ в цитираното заглавие е „завръщането“ на големия наш карикатурист и фейлетонист в културната ни памет, осъзнаването на смъртта му като политическо убийство, извършено от диктаторския режим след 9 септември 1944 г. Изумление от престъпленията на същия режим изразява и студията за Борис Руменов. Заглавието „Да убиеш зевзек“ експлицира по̀треса от трагичния край на още един човек, който години наред е веселял България. Авторът на фейлетони, анекдоти и комични постановки е легендарна личност, популярна с умалително-умилителното име Борю и с прозвището Зевзека. Поредното грижливо събиране и анализиране на документи води А. Бенбасат до убеждението, че застреляният без съд и присъда Борис Руменов най-вероятно е „невинна жертва на личен ненаказан произвол“.
Книговедската перспектива в разглеждания труд разширява познанието за литературата откъм ролята на издателствата за нейното съществуване, откъм физическото ѝ битие. Още в „Книгата като тяло и като дух“ (2004 г.) А. Бенбасат разкри двуединната природа на художествения текст, намерил живот в печатно издание. „Литературата като книга“ мисли издателствата като мощен културен двигател, като институция на четенето, като медиатор на духовното и агент на идентичността. Разказът за емблематичните „Александър Паскалев“, „Т. Ф. Чипев“, „Хемус“, „Стоян Атанасов“, както и за ред други, по-малки издателства, допринася за вникване във факторите, влияещи върху формирането на литературния канон. Анализационните наблюдения на А. Бенбасат разкриват и множество други аспекти от работата на издателствата, например впрягането на вестникарски подлистници и брошури за разпространение на скандално-сензационна и еротизирана литература в периода между двете световни войни. Научаваме и за „маркетинговите“ планове, всъщност пазарни хитрости на Александър Гиргинов – от същия период. Разбираме и за различни съвременни трикове за бърза печалба – за да се уверим за сетен път, че и най-смислените, най-хуманните и изпълнени с дух и красота човешки постижения може да попаднат в ръцете на зли гении и да намерят своето опако.
Тук се докосваме до важния, но рядко обговарян проблем литературознание и морал (ако използвам заглавието на една известна разработка на Никола Георгиев) – проблем, който А. Бенбасат осветлява и откъм книгоиздателските практики. Тук на първо място ще отбележа критиката срещу онова комерсиално книгоиздаване, което си позволява фалшификации и злоупотреби. За наша чест, в литературно-издателската ни история има и прояви на човешко достойнство, към които А. Бенбасат също проявява подобаваща чувствителност. Особено вълнуващ е разказът му за една неизпълнена заповед, произтичаща от Закона за защита на нацията (1941 г.), според която е трябвало евреи на ръководни длъжности да бъдат уволнявани. Въз основа на архивен документ А. Бенбасат установява, че Христо Чолчев, редактор на „Вестник на жената“, през 1943 г. е поел риска да премълчи за ангажимента на Дора Габе към една рубрика на това периодично издание и да защити човечността. Колелото на морала непрестанно се върти, убеждава ни книгата на А. Бенбасат, като за най-ниските му положения вина имат не само отявлените мошеници и престъпници, а и тези, които виждат прегрешенията, но си мълчат.
Коментари за езика и стила на едно изследване обикновено се правят, когато се появи нов, недостатъчно познат автор. Случаят сега не е такъв, защото А. Бенбасат има 16 книги, повечето от които с изчерпан тираж, т.е. умението му да борави с думите е добре известно. Въпреки това не мога да не отбележа възхитата си от научно чистия и точен изказ и преди всичко от неговата гъвкавост, пластичност и реторична сила, от почти художествените му ваяния (което впрочем едва ли изненадва, особено след двете книги с белетристика – „Изгубени вещи“, 2020, и „Когато големите станат малки. Вехтошарски роман“, 2023). За илюстрация ще цитирам една великолепна метафора: „Печатарското мастило било в кръвта на Т. Ф. Чипев – още невръстен той чиракувал като словослагател при Христо Г. Данов в Пловдив“. Ясен, увличащ и красив е слогът на А. Бенбасат, което прави читателския досег със специализираната материя лесен – в най-хубавия смисъл на думата.
Книгата на А. Бенбасат включва и снимков материал – богат и много интересен. Той е колкото илюстрация на текста, толкова и източник на нови контекстуализации, също и на едно особено интелектуално вълнение от срещата с материали, които се пазят в архиви и в трудно достъпни хранилища. Поместените фотографии разказват и една друга история – тази на изследователя Алберт Бенбасат, за когото литературата, книгите са съдба. Защото където и да работи – в музей, издателство, университет, той проучва стари документи, изнамира редки книжни издания, събира фотокопия. Без тези систематични, ревностни усилия за издирване и съхраняване на различни материали, свързани с живота на литературата, едва ли бихме могли лесно да видим корицата на „Съчинения от Христо Ботйов“ под редакцията на Захари Стоянов, автошаржа на Райко Алексиев, свидетелството за съдимост на Борис Руменов с резолюцията, че не е осъждан, или пък кабинета на Стилиян Чилингиров.
„Книгата е кауза“ – така А. Бенбасат озаглавява своето заключение, намерило израз във фрагменти, които, бих казала, са от далчевски тип. Това нетрадиционно заключение с мозаечна структура и есеистичен изказ отзвучава колкото като финал, обобщаващ основните идеи на книгата, толкова и като продължение на размисъла за опозициите добра книга – посредствена и манипулативна книга, автентичен интерес към четенето – показност и псевдоначетеност, истинска писателска дарба – графомания, честно книгоиздаване – пазарни злоупотреби, литературна критика – реклама, оригинално научно изследване – плагиатство. Книгата е видяна в цялата ѝ сила – като огледало на действителността и същевременно като неин конструктор. И това обяснява отъждествяването ѝ с кауза – с висока цел, която изисква пълно посвещаване и всеотдайност.
Огняна Георгиева-Тенева
