Елена Янева (1976) е поетеса и преводачка. Завършила е българска филология в СУ. Има издадени две стихосбирки – „Градуси“ (2002) и „Ето какво“ (2022), под редакцията на Валентина Радинска, като втората е наградена с плакет „Христо Фотев“ за поезия от Община Бургас за 2023 г. През годините е номинирана и е била лауреат в различни престижни конкурси („Боян Пенев“ – 1998, 1999 г., „Веселин Ханчев“ – 1999, 2000 г., „Добромир Тонев“ – 2020 г.). Публикувана е в литературния печат, в алманаси и антологии със съвременна българска поезия, както и в множество електронни издания. Превежда поезия от английски, гръцки, руски и полски език. Понастоящем живее и работи в Нидерландия. „Светлина в ключалката“ е нейната трета поетична книга.

Още в първите редове на новата си стихосбирка „Светлина в ключалката“ предупреждавате, че не е ваша работа да спасявате света, а просто да разказвате. Развенчавате ли широкото убеждение, че литературата (и в частност поезията) може да бъде терапевтична, да лекува, да дава отговори?

О, не, в никакъв случай! Не съм го мислила, не ми е хрумвало дори. За да съществува самият израз „широко убеждение“, несъмнено има основания да се вярва, че литературата – и изобщо изкуството – са спасителни. Бих се определила като някой, много склонен да бъде спасяван именно от поезията. Неведнъж четенето, слушането на музика, взирането в картини, писането, дори въображаемото изживяване на някакъв сюжет ме е оттласквало от усещания като пагубност, безнадеждност, отчаяние, безизходност… Безбройни „без-“ (мислени в посоката на липси и болки) е превръщало за мен в неподлежащи на съмнение „с-“; приобщавало ме е към нещо надбитийно, универсално; давало ми е усещането, че цялото ни това придвижване из света и живота има смисъл.

Няма как заявяването „не е моя работа да спасявам света“ да бъде погледнато другояче освен във функцията му на литературен похват, като теза, която доказателствената част е построена да опровергае. Всеки от нас е насочен към просъществуването на света, и то в своя собствен обхват на възможности. Може би така се е появило персоналното ми убеждение, че спасяването на света ще се случи не другояче, а с разказване. И особено с разказването на любовта. Това е частта от мен, която мога да предложа, за да продължим да се мислим като човечество.

В едно свое интервю заявявате, че поезията е преди всичко обличане на емоциите – и действително, вашата като че ли е поезия на атмосферността, на интернализирания образ, на убегливите впечатления и преживявания. На едно място пишете за „красивите безсъдържателни съждения“, докато днес сякаш поетичните опити тегнат към аналитичното, отстраненото, афористичното писане… Нужно ли поезията да бъде „умна“?

Не обичам (вероятно не го намирам и за удачно) умишленото отдалечаване от субективното в изкуството. Умея го, но не е моето. Това не означава, че бих ограничила поезията само до интериорни емоции или вътрешни патетични стонове. Искам тя да е свободна да бъде всякаква, да не ѝ се поставят граници, да е част от онази осмоза, която ни прави и земни, и небесни. Много ми е тъжно, когато гледам опити да се канонизира определен тип писане. Да го побират в „уау, добро, уникално, докосна ме, влюби ме“ и прочие епидермални възторгвания. Или пък в други, почти по научному доказващи стойността на някоя строфа – едва ли не без точно тези редове деленето на клетките е невъзможно, а хрущялите на рибите никога няма да се втвърдят до кост на сухоземно. Не е това. Макар донякъде и да е. Както и да го увъртам, трябва да си призная, че с еднаква наслада бих чела еротични, сатирични, афористични и други „-ични“ стихове, стига да успеят да натиснат определен бутон вътре в мен. Как и кога ще се случи това, не мога да предвидя, но безпогрешно го разпознавам.

А как чувствам поезията аз ли? Кара ме да се движа на амплитуди вътре в себе си, да се местя вътрешно до отвъдност, да губя всичко, но същевременно да съм властелин на всичкото. Напълно съм убедена, че всеки човек познава усещането за мощ, почти сравнима по степен с божествената, когато прави това, за което е създаден. Искам думите да минават през мен и там, където ме пробиват, да влиза светлина. А кавичките в „умна“ са съвсем уместни. Тръгна ли да търся умното, познавайки се, ще го намеря на съвсем различно място от очакваното. Поезията винаги е умна, когато е поезия. „Перо от къртица“, както е казал поетът Бойко Ламбовски.

На няколко пъти в стихосбирката, разделена на самопораждащи се един от друг цикли, проблематизирате думата „някога“. Плаши ли ви тя?

Всъщност не – радва ме, че я има. Ужасно съм горда, че оправдавам съществуването ѝ със собственото си (все още) съществуване. Щастлива съм, че (все още) съм тук, че имам дробове, очи, уши, два подвижни крака, читави ръце, що-годе функциониращ мозък… Много, много красиви основания имам да използвам думата „някога“, защото това означава, че съм вървяла. Правила съм нещо във, за и със себе си и мога да го обозра и споделя. Да бъда безстрашна тъкмо заради притежанието на това „някога“.

Всъщност в цялата книга има заиграване с наречията за време – преди, тогава, някога, понякога, сега… Кое е онова, в което вие самата живеете?

В минутата, когато аха и частицата „ще“ избледнява, готова да се смеси с настоящето и да го изпревари, очертавайки новите си Щ и Е отпред. Ето, в момента отговарям на сериозни, смислени въпроси и докато го правя, вече съм очертала някакъв вътрешен словоред и тръгвам да го полагам линейно като изговаряне. Но с всяка положена дума минава и някаква секунда за физическо реализиране, често думите се променят, дооформяйки смисъла, изречението расте, аз продължавам да го развивам, междувременно се разсейвам, вече виждам как след минута слагам точката…

Струва ми се, че живея на ръба на бъдещето. Там, където се случва нескончаемото приплъзване на миналото, което нося в себе си към сегашното, което от своя страна вдишвам в момента и ще издишам след малко. Би ми харесало да нарека това място „предмомент“. От друга страна обаче, се замислих, че ме има твърде много в настоящето. Истината е, че съществувам в реално протичащите минути най-често когато имам допир с изкуството или работя. Или разговарям за нещо, което ме вълнува. Думата, която бих използвала, е именно „живея“.

Връщайки се отново към страха, някъде питате: „Винаги ли сме били така сериозни? Защо се уплашихме от живота?“. Открили ли сте отговор за себе си?

Да. Доуточнявам модула. Има много категории страх, но най-много се страхувам от предвиждания страх: от нещата, които си представяме, че могат да ни се случат и да ни прекършат и довършат – от които да ни боли. Страх ме е дали ще мога да живея след болката, която си представям, но още не се е появила. В съзнанието и представите ни – там страхът, който сами си създаваме, е най-страшен. Сам по себе си той е литература тъкмо защото живее в параметрите на възможността да си го въобразим. Да, страхът е литература. Най-човешката.

Тогава се сещам, че именно като деца сме били безстрашни, защото още не сме познавали нещата, напротив – били сме просто любопитни. Страхът идва с опита, с познанието, със загубата на невинността. Тази тема ме вълнува, доколкото ни поставя в ситуация да правим избори.

В тази връзка пишете, че Бог е внимателен към нас, когато сме се отгърнали докрай, когато може би сме най-уязвими…

Ако не вярвах в това, не знам дали изобщо би имало смисъл и в нещата, които пиша, и в собственото ми съществуване. Вече съм на солидни години. Това е огромно количество лично време, използвано да мисля. Правила съм открития, вадила съм си изводи, достигала съм до прозрения, чертала съм посоки.

Естествено, че трябва да се отгръщаме. Да изразяваме уязвимостта си. Това е начинът да сме хора. Така сме създадени – с нуждата да се раздадем, да се споделим, да обичаме без остатък. Родени и мислени сме да бъдем щастливи. Да, приемам, че имаме и инстинкти, че сме част от зоологията и че естественият подбор важи и за нас с пълна сила. Да, всеки индивид има определено ниво и живее според него. Но някои неща не се променят. Всяко човешко същество има нужда от приемане сред себеподобните си, от това да бъде обичано и да обича, от храна, покрив и топлина.

Връщам ви към нещо друго – една своеобразна молитва Бог да се смили в щедростта си на толкова красота в света, да ни помогне да я понесем и преживеем. Това обръща перспективата – ако не можем да понесем красотата, тогава какво остава за болката?

Има много общо между вцепенението, възторга, колениченето пред красотата и пред болката. И двете са отвъдни, екстатични, заковаващи ни в безмълвие и безсилие състояния. Леко ще се отклоня, защото ми изникна думата „ступор“, а в съзнанието ми тя има даже физически параметри – виждам я във фигурите на Лот и семейството му, превърнати в солени статуи. Неволните жертви на присъщото ни човешко недоверие, нежеланието да бъдем несведущи, неохотата да си тръгнем без последен поглед… 

Спомням си, че това беше първият ми порив на бунт срещу Бог. Съчувствието ми към Орфей също впрочем. Гадни богове! Как така ще ни държите в неведение! Защо сте ни създали любопитни, а после ни казвате: по-добре е да не знаеш. Оставете ни да се научим, вие сте лоши родители! Ето такъв ми е обикновено първосигналният рефлекс. Така детето ритва кофичката си или хвърля любима играчка и се сърди, щом нещо му е отказано. Но неизбежно идва онзи момент, в който богове и родители вдигат ръце и ни дават познанието. А то, преди да изсветлее до мъдрост, е не нещо друго, а именно болка.

Моят отговор е „да“. Да на красотата. Да на болката. Да, което означава „приемам“. Всичко е суета и гонене на вятъра. Няма обаче по-красива поезия от това.

Заявявате, че голотата не учудва днес никого, но че всъщност никой не е истински гол. Какво трябва да разголим?

Спомням си как написах това. Разголването и като действие, и като метафора, е по презумпция интимен акт. Подразбираме показване на истинското си, външно или вътрешно, Аз. И още асоциации от подобен ред: че се случва рядко, че е ценно и излагането му на показ става пред хора/човек, на които вярваме и държим.

В миналото (макар да подозирам, че по принцип с подрастващите от всяко поколение е така) изпитвахме свян, срамувахме се от телесното разголване, съществуваха табута, рядко се използваха вулгаризми… Същевременно го имаше и парещото любопитство към непознатото – даже ако вземем онези невинни „голи карти“, както ги наричахме в училище, от които почервенявахме заедно. Било е много естествено, мило, невинно в абсолютна степен. После времената се промениха. Ние също пораснахме. Разголването (телесно и душевно) се превърна в акт на умишлено показване, започна да бъде мислено като печеливша позиция, начин да напреднеш и да изпъкнеш, търговия; започна да бъде употребявано и преекспонирано целенасочено.

Едно е обаче да бъдем естествено и спонтанно голи, друго е когато очакваме дивиденти от нарочното показване. Поезията може да усети разликата, нашият вътрешен „гайгеров брояч“ (изразът е на Валентина Радинска, моя милостиво безмилостен редактор) има свойството да се включва и разпознава неискреното. Написах частта от стихотворението, което е цитирано, под влияние на едно остро вътрешно присвиване, че ми липсва, все повече ми липсва чистотата на онзи млад свян. И когато изобщо зрънце от него се появи, не бива да го подменяме, водени от усвоени и отрепетирани практики, превръщащи поезията в индустрия.

Идеята за голямото, което се съдържа в малкото, присъства навсякъде. Някъде споменавате за силата на „малките наши надскачания“. Дайте ни примери за такива…

Във вид общество, каквото се очертава да е българското през последните, да кажем, три десетилетия, човек е принуден почти на всяка крачка да полага максимални усилия, за да остане верен на себе си и на човешката си природа въобще. На мен лично живеенето в България ми е коствало твърде много разочарования, болка, труд и работа с характера ми, за да продължа да съм онова ведро същество, склонно да се диви на всичко, добронамерено към хората, виждащо хубавото навсякъде. Такова, което не се срамува да е щастливо без особена причина. Чувала съм за себе си, че съм глупава, наивна, че не си знам интереса, че на вид съм еди-каква си… В този смисъл, когато проявяваме естествената си склонност към доброта, когато съзнателно заставаме на тази позиция – това е надскачане. Всяко осъзнато и целенасочено защитаване на правото ни да бъдем добри, почтени, даващи, помагащи би могло да е надскачане.

Не знам дали и доколко има връзка с въпроса, но разсъждавах наскоро за саможертвата (в името на някаква идеална цел) и колко героично сме я възприемали някога, колко идеалистично я използвахме в съчиненията по литература, като доказателство за истинска човечност. И колко все по-дребни и опрагматени стават жертвите ни. Как искаме непременно да ни бъдат признати, възнаградени. Излезем ли от зоната си на комфорт, търсим репарации. Крещим на децата си: ти знаеш ли какво ми струваше на мен ти да си… ти да имаш… ти да бъдеш…

Много ми се иска да изчезне целият този механизъм с жертването и да се появи (по)даряването. В смисъла на едно проумяване, че можем да си позволим свободно да споделяме себе си, опита, душите и вещите си. И че това е достойно. Мечтая да успеем да възпитаме и култура на признателност, на правилното приемане на подаръка. Отвъд разбирането за задълженост и задължителност – към съкровеността в акта на даряването.

Родена сте в малък град, но биографията ви е свързана със света – с Гърция, с Нидерландия. Какво ви е донесло това отваряне към света?

Не само това, ами направо съм израснала на село, „в гъглъмите“, както казваше баба ми, сиреч – на края на географията. Не знам по-голяма благодат за едно дете от това да расте сред природата и първите му сблъсъци с естествения порядък на нещата да са… ами, в естествен порядък. Чувствам се благословена, че например съм ронила царевица, мирисала съм тютюн преди изгрев, хвърляла съм ечемик на кокошките, играла съм си с „обичките“ под брадата на козата, ловила съм земни паяци с конец, на чийто край правех топчест възел. Е, не ми се получаваше, но пък и досега вярвам, че точно така се ловят земните паяци, просто аз съм улучвала най-умните и са ме надхитрявали – но пък загубата от достоен противник не само не ме огорчава, ами ме изпълва с радост.

Предполагам, че светът е еднакъв, но т.нар. чужбина ми даде още перспективи. Харесва ми да вървя из този свят – мой навсякъде, даден ми. И тук идва езикът. Аз виждам света чрез езика, чрез думите. Осъзнах го, живеейки в чуждоезикова среда. Овладявайки нов език, световете ми се умножиха и разшириха… не, всъщност способността ми да погледна към света се разшири, умножи и обогати. Съответно научих нещо много важно за себе си – най-верният ми водител през света и живота е българският. Наричам го „моят Моисеев жезъл“. Чрез него съществувам най-пълноценно.

Бях силно впечатлена от факта, че в чужбина сте работили „обикновена“ неквалифицирана работа, с ръцете си – нещо, което ми припомни за една забравена поезия, свързана с „живия живот“, със земното и простото, а не идваща от университетите, от кабинетите, от интелектуалния ни социален облак…

Последното никак не ми е чуждо впрочем, познавам механизмите на академичното писане, използвала съм ги, защото ми се е налагало; усвояването им приемам като още един плюс в собственото си развитие. Академизмът ми даде техники за четене и писане, различна оптика, систематичност… Винаги съм била мотивирана да уча. Ненапразно толкова ми допада думата „разширяване“ – така го усещам вътре в себе си, хем като термин от физиката, хем в една по-философски построена парадигма. Същевременно цялото това теоретизиране и рефлексия за мен придобиват смисъл по-скоро като удоволствие от факта, че някак са част от една изключително удовлетворяваща ума игра на обхващане и обговаряне. Игра, най-удачно изиграна и обяснена от Аристотел.

Колкото до мен – контактът с живото ме интригува, зарежда, движи. Чистата наслада да се изпотиш на полето, да измиеш пода, да „свършиш някоя полезна работа“ с видими резултати. Не съм някакво свръхсложно същество – по-лесно и приятно ми е да се вслушам в естествено заложените ми инстинкти, качества и потребности. Признавам, че за да стигна до този извод, да имам думите да го обясня най-малкото, съзнателно съм се търсила и опознавала – нещо невъзможно без „живия живот“.

Превеждате големи гръцки поети – как усвоихте езика на такова ниво? И какво е усещането ви за гръцката поезия като цяло: има ли специфика, която я отличава от нашата?

Превеждам, защото и когато не мога да устоя на съблазънта на думите. Тези моменти са редки, но им се доверявам. И внимавам да не им преча много, защото се поддавам на личното си влечение към едно, да кажем, показване на собствения си майсторлък. Разпознавам суетите си, но в превода се озъртам доста, за да не се натъкна на другото себе си, което се опитва да заглуши истинския глас на автора. Наистина силно се вслушвам в автентичния текст. Понякога и много дълго го чакам да ми проговори на български. (Това с вслушването важи и за собствените ми текстове впрочем.)

Гръцкия усвоих лесно и с удоволствието на хапващ деликатеси изгладнял пътник. Изгладнелият лингвист поглъща езиците почти без прибори. А после подхваща разговор с келнерите. Общувах. Така става. Четох, учих, живях, обичах, гледах дете, мислех и дишах на гръцки. Обстоятелствата помогнаха – нямаше с кого да говоря на български, нито на какъвто и да било друг език.

Не се наемам да правя някакви генерални обобщения върху гръцката поезия, камо ли в сравнение с българската. Не това съм търсила. А и не аз открих Елитис – той ме повика, влезе в мен и започна да разказва. Много по-късно осъзнах колко дълбоко в гръцкото светоусещане се преплитат античната митология, византийската култура и ортодоксалното православие. Може би тук евентуално трябва да се търси въпросната специфика. Не искам да задавам правила, по които тази поезия да се чете. Опитите ми са насочени да уловя вибрациите на един чуждоезичен текст така, че когато ги наложа върху вибрациите му на български, диаграмите да съвпаднат.

А чувствате ли се част от някаква писателска общност или кръг у нас?

В биографията ми ще видите, че съм част от Бургаската писателска общност и от движението „Нова асоциална поезия“, където много разностранни творци публикуват, четат и общуват в единно пространство. За принадлежността си и към двете имам свои съзнателни причини. Харесвам отборните игри. Харесвам да се поставя в употреба, да дам полезното в себе си, да предложа моженето си за нещо, което да гради, вместо да потиска и разрушава.

Ще видите, че има един двайсетгодишен зев между първата и втората ми книга. Когато навлязох (и то твърде стремително) в българското литературно пространство, бях доста млада. Достатъчно, за да мога в един момент да махна с ръка и да го напусна. Някак не бях готова да ме погълне и никак склонна да ме моделира по начини, които не чувствах нито естествени, нито свои. Пробила веднъж, се появиха и рецептите, които те правят успешен. Писането започна да ми изглежда като работа в лошия смисъл: задължително, с определени изисквания, ежедневно, скучно, губещо свежест… И със заплата в края на месеца. Е, не можех да съвместя нещото, което чувствах като откровение, с обикновеното работене. Затова ги разделих – за да мога да продължа да обичам и двете.

Тук вероятно е мястото да се възрази, че все пак издавам и продавам книги. Да. Такъв е механизмът, няма как другояче да се споделиш, разкажеш, стигнеш до другия. Нито пък да чуеш и разбереш него. Приемам купуването и продажбата на книги като договор по взаимно съгласие, взаимна нужда да „почешем“ оня сърбеж в душите, без който сме много по-малко, като целта не е печеленето на пари, а спечелването на още възможни светове. В този порядък на мисли, това е своеобразно допълнение към отговора на въпроса за „неквалифицираната работа“.

А ето и моето виждане къде се вмествам и принадлежа според себе си: към онези, на които думите говорят. Нали казват, че не човекът има котка, а котката си има човек? Е, харесва ми да си мисля, че в моя случай Словото си има човек на име Елена.