„Антология на украинската класическа литература: 1798–1865“, съставителство и превод от украински Владимир Колев, издателство „Ерго“, 2025 г.

Украинската класическа литература в световен контекст

(уводни думи)

Когато се споменава понятието украинска нация, неминуемо възниква въпросът за фундаментите, върху които се гради етническата самоидентификация. Историята заедно с археологията и антропологията допринасят изключително за дефинирането на определен етногенезис. Само литературата обаче е годна да разкрие цвета на народа, да подчертае онези черти, които го оразличават от всички останали, да предаде културата и вярванията, които го правят самобитен и интригуващ. Именно в такъв контекст и с такава цел ви предлагаме „Антология на украинската класическа литература: 1798–1865“.

Текстовете в антологията са художествени и са разпределени в два раздела според литературния род. Първият раздел обединява лирически и лиро-епически творби, при които се наблюдават множество фолклорни стилизации и украински реалии. За подбраните поети обаче не остава чужда и романтическата игра с версификацията, която често постига забележителни резултати. Стихосложението на Евген Гребинка, Маркиян Шашкевич и Тарас Шевченко определено заслужава специално внимание, а предложените преводи на техни произведения се съобразяват максимално с оригинала в това отношение. Широката образност, сред която централно място заемат изображенията на степта, полето, реката, казака и девойката, съдейства за пълноценното усвояване на специфичното украинско световъзприемане. Тематиката е също широкоспектърна, доколкото тук е засегнато казашкото и древноруското минало на украинците, обществените и личните препятствия, пред които е изправен човекът от XIX век. Чрез редица алегории и метафори са оформени бичовете за украинския народ като крепостното право, царската власт и нехуманното отношение, които го възпират да разгърне своя потенциал. Същевременно тук не остава незасегнат проблемът за личното щастие, за спазването на моралните добродетели, но и за постигането на национална независимост посредством самоотвержена проява на героизъм.

Вторият раздел, озаглавен „Белетристика“, утвърждава и детайлизира заченатите в поезията теми, мотиви и проблеми. В текста на Микола Костомаров „Книга битие на украинския народ“, играещ ролята на манифест на революционно настроената организация „Кирило-Методиево братство“ (1845–1847), са артикулирани желанията на украинската интелигенция за национална независимост; творбите на Марко Вовчок и Юрий Федкович разкриват крепостничеството и казармата като ярки форми на поробване; в „Гости от Сечта“ на Пантелеймон Кулиш водещ е мотивът за героичното минало, изпълнено с обрати, а в други произведения идеята за чистата искрена любов се преплита с темите за божиите повели, предателството, фантастично-приказното и изяществото в изкуството. Достойно място е отделено и на неподправения типично украински хумор, с който е изпълнена повестта „Конопската вещица“ на Григорий Квитка-Основяненко.

В края на антологията са поместени кратки биографии на авторите, заедно с бележки върху подбраните произведения. Те подпомагат по-пълноценното осмисляне на текстовете и ги поставят в съответния културно-исторически аспект.

Книгата е насочена към всички читатели, които се интересуват от европейските национални култури и от общославянските процеси в изкуството и литературата. Тя би била и от съществена полза при подготовката на студентите с хуманитарна насоченост, в частност за славистичните дисциплини в българските висши учебни заведения.

Както е в цяла Европа, в нациоформиращ катализатор за украинския народ се превръща епохата на Просвещението. Започнал от XVIII век, с особената философия на Григорий Сковорода, периодът бележи и началото на новата украинска литература, написана изцяло на народен украински език, с бурлескно-травестийната поема „Енеида“ на Иван Котляревски през 1798 г. Заглавието и имената на главните персонажи в нея са силно заблуждаващи, тъй като бащата на украинската литература вписва в своя текст изключително и само украинското. Макар че Еней е троянец по произход, той носи всички характеристики (и външни, и поведенченски) на казака пълководец от XVIII век, а с него подобни качества споделя и цялата му свита. Произведението безусловно представя украинското самосъзнание и култура между XVIII и XIX век. Определяно като „барок в съчетание с псевдокласицизъм“ (Валерий Шевчук) и „защитаващо духа на Просвещението“ (Тамара Гундорова), по своята същност то представлява началото на националното и културното възраждане на украинците.

Във възраждането на почти всички славянски нации се наблюдава известна избирателност по отношение на инструментариума, който предлагат западноевропейските просвещенци, романтици и реалисти. Без да се отказват от образователните функции на просвещенските текстове, полските, чешките, словашките, черногорските и българските творци оформят по романтически фигурата на поета водач, черпят с широки шепи от фолклоризма, изкушават се от сензитивността на сантиментализма, но и не пропускат да насочат остра критика към болезнените недостатъци на обществото и към враговете на народа. Украинските поети и белетристи никак не са изключение от тази закономерност. Любопитно е обаче, че в украинската литература присъстват значителен брой чисто романтически текстове, в които няма и следа от национални и революционни нотки. Ето защо Романтизмът в Украйна е с датирано начало – 1827 г. – с баладата „Рибар“ и двете стихотворения „Към Пархим“ (I и II) на Петро Гулак-Артемовски, а за първи изцяло романтически поет се смята Левко Боровиковски. По този начин нациоформиращата възрожденска литература и романтическата със заложените ѝ западноевропейски рамки се развиват паралелно, въпреки че те често се и смесват.

Не толкова категорично би могъл да се класифицира Романтизмът обаче в Западна Украйна. В галицките и буковинските земи, попаднали в състава на Австрийската империя, приповдигнатият национален дух от останалите под руска власт украински земи се подема значително по-късно, при това едва с трима свои будители – Маркиян Шашкевич, Иван Вагилевич и Якив Головацки. Те са обединени в групата „Руска[1] трийця“, чиято основна цел е пробуждането на украинеца под австрийско управление посредством извеждането на трите основни национални характеристики: наличието на собствен език, история и фолклор.

В хронологичен аспект Украинският романтизъм се поделя на два етапа – дошевченковски и шевченковски. Името на Тарас Шевченко се оказва вододелът на епохата. То е връхната точка на Романтизма. Същевременно творчеството му бележи началото на реализма в украинската литература, а със смъртта на автора се маркира началото на края на възрожденските процеси. Дошевченковският и шевченковският период не са еквивалентни, но подобно деление онагледява процеса на подготовка и този на предприемане на конкретни действия за добруването на народа, за постигането на някаква форма на суверенитет.

Реализмът в Украйна настъпва изключително като социално ангажирана форма на изкуството. Тарас Шевченко, Марко Вовчок и Юрий Федкович споделят повече нагласите на Чарлз Дикенс и Виктор Юго, отколкото тези на Густав Флобер и Ги дьо Мопасан. За украинските писатели е много по-важно да се обърне внимание на хората от социалното дъно (крепостните и бедните селяни, наборните войници и алкохолиците), отколкото на аристокрацията с нейните преобладаващо лични драми.

След Валуевския циркуляр от лятото на 1863 г., с който се забранява издаването на украиноезични книги в Руската империя и който по-късно е разширен с Емския указ (1876), забраняващ украинския език изобщо, националното възраждане на украинците практически приключва без видими резултати. То обаче е последвано от националнокултурни възраждания, а именно процесите около създаването на Украинската народна република (1917–1921), Разстреляното възраждане (1922–1932) и независимостта на Украйна от 1991 г., които дават значителни тласъци в развитието на украинската култура. Те обаче биха били немислими без нациоформиращите фактори, възникнали в литературата от 1798 до 1865 г.

Владимир Колев

[1]  Прилагателното „руски“ носи значението на „присъщ, свойствен за народа на Рус със столица Киев“.

Тарас Шевченко

ХУДОЖНИК

Великият Торвалдсен[1] е започнал блестящата си артистична кариера с дялане на орнаменти и тритони с рибешки опашки за тъпоноси копенхагенски кораби. Героят ми не е толкова блестящ, но затова пък е навлязъл в артистическото поприще със стриване на охра и мумии[2] между воденични камъни и с боядисване на подове, покриви и огради. Скучно, безнадеждно начинание. А и много ли сте вие, щастливите гениални художници, които сте започнали другояче? Доста, доста малко. В Холандия например, по времето на бляскавия ѝ златен период Остаде, Берхем, Тенирс[3] и цяла маса знаменити художници (с изключение на Рубенс и ван Дайк) са започнали и приключили великите си кариери в дрипи. Би било несправедливо да посочвам само една меркантилна Холандия. Разгледайте Вазари и там ще видите същото, ако не и по-лошо. Казвам по-лошо, защото тогава дори политиката на наместниците на свети Петър е изисквала изящна декорация да заслепява тълпите и да помрачава еретическото учение на Уиклиф и Хус, започнали вече да възпитават безстрашния доминиканец Лутер. Дори тогава, когато Лъв Х и Леон II се осъзнали и изсипвали злато на всеки срещнат рисувач и каменоделец, дори в това златно време велики художници са умирали от глад като например Кореджо и Дзампиери[4]. И така се е случвало (съвсем често и злощастно) винаги и навсякъде, където току е прониквало божественото животворящо изкуство!

Така се случва и в нашия просветен деветнадесети век, век на филантропия и като цяло клонящ в полза на човечеството, въпреки че има всички средства да отстрани и укрие жертвите на Осъдителните богини на обречеността.
Защо, питам се, на тези олицетворения на ангели, на тези представители на живата добродетел на земята им се пада толкова печална, така горчива съдба? Вероятно защото са ангели от плът.
Тези разсъждения обаче водят само до това, че отдалечават от читателя предмета, който възнамерявам да му представя като на длан.

Почти винаги изкарвах летните нощи в Петербург на улицата или някъде на островите, но най-често на крайбрежната пред Академията. Мястото ми харесваше особено много, когато Нева беше спокойна и отразяваше в себе си като гигантско огледало с всички подробности величествената покрита галерия на Румянцовския музей, ъгъла на сената и червените завеси в дома на графиня Лавал. В дългите зимни нощи домът ѝ се осветяваше отвътре и червените завеси горяха като огън на тъмен фон, и ме обземаше яд, че Нева е покрита с лед и сняг и декорацията губи истинския си ефект.
През лятото обичах също да посрещам изгрева на слънцето на Троицкия мост. Чудна, величествена картина!

В истинското произведение на изкуството има нещо обаятелно, по-прекрасно и от самата природа – то е възвисената душа на художника, божественото творчество. За сметка на това се случват в природата така чудни явления, пред които поетът художник пада нишком и само благодари на Твореца за сладките омайни за душата мигове.
Често съм се любувал на пейзажите на Шчедрин, по-специално ме пленяваше неговата малка картина „Залез над Портичи“. Впечатляваща творба! Но тя никога не ме е очаровала, както изгледът от Троицкия мост в посока към Виборгская преди изгрев слънце.

Веднъж, след като се насладих до насита на тази неръкотворна картина, отидох до Лятната градина да отдъхна. Винаги когато се случваше да бъда в Лятната градина, не се спирах на никоя от алеите, украсени с мраморни статуи: те ми създаваха възможно най-тъпото усещане, особено уродливият Сатурн, поглъщащ също толкова уродливото си като него самия дете. Все отминавах нескопосаните богини и богове, сядах на брега на езерото и се любувах на прекрасната гранитна ваза и величествената архитектура на Михайловския дворец.
Приближавайки мястото, където главната алея се пресича с напречната и където в компанията на богини и богове Сатурн поглъща детето си, едва не се сблъсках с жив човек в дочен мръсен халат, седящ върху кофа точно срещу Сатурн.

Спрях. Момчето (защото действително беше момче на около четиринадесет или петнадесет години) се огледа и започна да пъха нещо в пазвата си. Приближих се към него и го попитах какво прави тук.
– Нищо не правя – отвърна то срамежливо. – Отивам на работа, та по пътя се отбих в градината. – И след кратко мълчание добави: – Рисувах.
– Покажи ми какво си рисувал. – Той извади от пазвата си четвъртит сив лист за писане и свенливо ми го подаде. На четвъртинката имаше прилично правилен контур на Сатурн.
Дълго държах рисунката в ръце и се радвах на изклепаното лице на автора й. В неправилното му и слабичко лице имаше нещо привлекателно, особено в очите, умни и кротки като момичешки.
– Често ли идваш да рисуваш тук? – попитах го аз.
– Всяка неделя – отговори той. – А ако работим наблизо, идвам и през седмицата.
– Изобразително изкуство ли учиш?
– И живописно – добави той.
– При кого се учиш?
– При стайния живописец Ширяев.
Исках да го разпитам по-подробно, но той взе в ръка кофата с жълта боя, а в другата – голяма проскубана четка и възнамеряваше да тръгва.
– Къде се разбърза?
– За работа. И без друго вече закъснявам, като дойде господарят, така ще ме погне.
– Ела при мене в неделя сутринта, а ако имаш някакви свои рисунки, донеси ми ги да ги видя.
– Добре, ще дойда. Само че къде живеете?
Записах му адреса на рисунката и се разделихме.

Рано сутринта в неделя се връщах от среднощна разходка, когато в коридора пред квартирата ми ме срещна новия ми познат, вече не в мръсен дочен халат, а в нещо подобно на кафяв сюртук и с голям свитък хартия в ръка. Поздравих го и му протегнах ръка; той се хвърли към ръката ми и понечи да я целуне. Отдръпнах ръката си: сконфузи ме робското му ласкателство. Влязох мълчешком в апартамента, а той остана в коридора. Свалих сюртука си, облякох блуза, запуших пура, а него все още го нямаше в стаята. Излязох в коридора и видях, че приятелят ми беше изчезнал яко дим. Слязох долу и попитах портиера дали не го е виждал? „Видях – каза той – един малък с листи в ръка, избяга навън.“ Навън вече изгубих следите му. Натъжих се, сякаш изгубих нещо скъпо за мене. Тъжих до следващата неделя и никак не можех да си обясня внезапното побягване на приятеля ми. Изчаках неделята и отидох на Троицкия мост в два през нощта, полюбувах се на изгрева и отидох в Лятната градина, обходих всички алеи – приятелят ми не беше там. Вече исках да се прибирам, но си спомних Аполон Белведерски, т.е. пародията на Белведерския бог, стояща встрани от самата Мойка. Отидох. А приятелят ми беше там. Като ме видя, спря да рисува и се изчерви до уши като дете, хванато в кражба на сладко. Хванах треперещата му ръка и като престъпник го поведох към павилиона и мимоходом поръчах на сънения сервитьор на закусвалнята да донесе чай.

Успокоих приятеля си, както можах, и когато се посъвзе, го попитах защо е избягал от коридора.
– Разсърдихте ми се. И се уплаших – отговори той.
– Не съм си и помислял да ти се сърдя – му казах аз. – Но ми стана неприятно унижението ти. Само псето лиже ръце, а човек не трябва да го прави. – Силният израз така подейства на приятеля ми, че той отново хвана ръката ми.
Разсмях се, а той почервеня като рак и се умълча с наведена глава. Изпихме чая и се разделихме. На сбогуване му казах непременно да дойде вкъщи или днес, или следващата неделя.

Нямам щастливата способност да разгадавам човека веднага, затова пък имам нещастната способност бързо да се сближавам. При това казвам нещастна, понеже рядко бързото сближаване не ми костваше нищо, особено с лицемерните и недружелюбните: тези лицемерни и недружелюбни ми даваха да се разбера. Колко ли не съм се срещал с такива, поне един да беше порядъчен. Напълно напразно. А може и такъв да ми е късметът.

За трети път всичко на всичко виждах новия си познат, а вече се бях сближил с него, вече се бях привързал към него, вече го бях обикнал. И наистина, във физиономията му имаше нещо, което не може да не се обикне. Физиономията му на пръв поглед не беше красива, но с времето ме привличаше все повече. Има на света такива щастливи лица!

Прибрах се право вкъщи, опасявайки се да не накарам приятеля си да ме чака в коридора. И ето! Изкачвам се по стълбите, а той вече е тук. В същия кафяв сюртук, измит, сресан и усмихващ се.
– Добър бързоходец си – казах аз. – И си се прибирал у вас даже? Как успя толкова скоро?
– Бързах – отговори той, – за да си бъда вкъщи, когато господарят се върне от обедна литургия.
– Господарят ти строг ли е? – попитах.
– Строг и…
– И зъл ли искаш да кажеш?
– Не, исках да кажа скъперник. Ще ме набие, но ще е радостен, че съм закъснял за обяд.

Влязохме в стаята. На статива ми стоеше копие на стареца на Веласкес, който беше в Строгановската галерия, и той прилепи поглед към него. Взех от ръцете му свитъка, разгърнах го и започнах да разглеждам. Тук беше всичко, което обезобразяваше Лятната градина, от повратливите, сладко усмихващи се богини до безобразните Демокрит и Хераклит. В заключение имаше няколко рисунки от барелефи, украсяващи фасадите на няколко къщи, в това число и барелефите на купидони, украсяващи дома на архитекта Монферан, намиращ се на ъгъла на крайбрежната на Мойка и пресечката на Фонарна.

Онова, което ме впечатли повече от слабите контури, беше необикновеното сходство с оригиналите, особено в контурите на Демокрит и Хераклит. Те бяха по-изразителни и от оригиналите, вярно, и по-уродливи, но все пак на рисунките не можеше да се гледа с равнодушие.

Тържествувах душевно от находката си. Тогава дори не ми идваше на ум какво ще правя с този нешлифован диамант с моите доста ограничени средства. Наистина, и тогава се прокрадна същата мисъл, но на мига потъна в пословицата: „Бог има милост, както казакът – съдба“.
– Защо нямаш нито една ретуширана рисунка? – попитах го аз, като му подавах свитъка.
– Всички съм ги рисувал сутрин рано, преди изгрев слънце.
– Значи не си видял как се осветяват?
– Ходих да ги разглеждам и през деня, но тогава не можех да рисувам: имаше хора.
– Какво ще правиш сега: ще останеш ли за обяд, или ще се прибираш? – Той помълча минута и без да вдига поглед каза тихо:
– Бих останал при вас, ако позволите.
– А как ще се оправиш после с господаря си?
– Ще кажа, че съм заспал под чардака.
– Да отиваме тогава на обяд.

Когато пристигнахме, мадам Юргенс още нямаше посетители, което много ме зарадва. Би било неприятно да срещна някакво чиновническо изгладено лице, усмихващо се безсмислено, докато гледа моя ненапълно изряден приятел.

Следобед мислех да го заведа в Академията и да му покажа „Последният ден на Помпей“. Но не всичко наведнъж. След обяда му предложих да се разходим по булеварда или да четем. Избра второто. Накарах го да чете на глас, за да го изпитам и по този предмет. На първата страница на знаменития Дикенсов роман „Никълъс Никълби“ заспах. Но за това не бяха виновни нито авторът, нито четецът: просто ми се приспа, защото не бях спал цяла нощ.

Когато се събудих и отидох в другата стая, някак приятно ми се наби на очи моето безнадеждно студио. Не се забелязваха нито угарки от пури, нито тютюнева пепел, навсякъде всичко беше прибрано и изметено, дори палитрата, висяща на пирон със засъхнали бои, беше почистена и блестеше като стъкло; а виновникът за цялата тази хармония седеше на прозореца и рисуваше маската на знаменития модел на Торвалдсен Фортуната.
Беше ми изключително приятно. Услугата ясно говореше в негова полза. Все пак, не знам защо, не му дадох да забележи удовлетворението ми. Поправих контура му, поставих светлосенки и се запътихме към „Капернаум“ да пием чай. „Капернаум“ беше заведението „Берлин“ на ъгъла на линия Шестой и пресечката на Академията. Така го кръсти, струва ми се, Пименов през дръзновеното си следване.
По време на чая той ми разказа живота си. Беше тъжен, трагичен разказ. Той обаче го разказа толкова простичко, без намек за ропот и укор. Дотогава мислех за средства, с които да подобря възпитанието му, но след като го изслушах, престанах да мисля за това. Той беше крепостен.
Това мрачно откритие така ме озадачи, че загубих всякаква надежда за образоването му. Мълчанието се проточваше в крайна степен половин час. Той ме освести от вцепенението с плача си. Погледнах го и попитах защо плаче? „Неприятно Ви е, че съм…“ Не довърши и се обля в сълзи. Успокоих го, доколкото можах, и се върнахме в апартамента ми.

По пътя ни срещна старецът Венецианов[5]. След като се поздравихме, той се втренчи в приятеля ми и попита, усмихвайки се добродушно: „Бъдещ художник ли е?“. Казах му: „И да, и не“. Попита за причината. Обясних му, шепнейки. Старецът се замисли, стисна ми здраво ръката и се разделихме.
С погледа си, с ръкостискането си Венецианов упрекваше изпадането ми в безнадеждност. Ободрих се и си спомних няколко художници, негови ученици и възпитаници, и видях, макар и неясно, някаква надежда на хоризонта.

Привечер моето protégé ме помоли на сбогуване за някаква печатна графика, която да прерисува. Имах един екземпляр от току отпечатания по онова време „Херкулес Фарнезе“, гравиран от Служински по рисунка за Завялов, а още и „Аполино“ на Лосенко. Увих оригиналите в лист петерхофска хартия, дадох му италиански моливи, посъветвах го как да ги предпазва от втвърдяване и излязохме навън. Той се прибра вкъщи, а аз отидох при стария Венецианов.
Не е мястото и времето да разказвам тук за този художник човеколюбец; нека го направи някой от многобройните му ученици, който знае по-добре от мене всичките му прояви на великодушие в изкуството.
Разказах на стареца всичко, което знаех за находката си, и го помолих за съвет как да действам в бъдеще, за да доведа начинанието до желания резултат. Като практичен в тези дела човек той не обеща нищо положително и не беше категоричен в съветите си. Посъветва ме само да се запозная с господаря му и при възможност да туширам тежкото му положение.
Така и направих. Без да дочакам следващата неделя, още на следващия ден преди изгрев отидох в Лятната градина, но напразно, не открих приятеля си; на втория ден – също, на третия – също. И реших да почакам какво ще каже неделята.

В неделя сутрин се появи моят приятел. На въпроса защо не е бил в Лятната градина ми каза, че са започнали работа в Болшой театър (тогава Кавос преобразяваше вътрешността на Болшой театър) и че поради тази причина не може да посещава Лятната градина.
И тази неделя прекарахме както предходната. Надвечер на сбогуване го попитах за името на господаря му и в колко часа е обикновено на работа.
На следващия ден отидох в Болшой театър и се запознах с господаря му. Прехвалих шаблоните му и таванните чертежи по негова собствена композиция, с което положих здрави основи на познанството ни.
Той беше майстор на цех за живопис и бояджийство. Държеше постоянно трима, понякога и повече гавроши в дочени халати, наречени ученици, а според потребностите наемаше от един до десетима костромски селяни за ден и за месец – бояджии и стъклари – следователно не беше най–големият майстор нито по изкуство, нито по капитал. Освен упоменатите материални качества видях няколко гравюри на Одрана и Волпато по стените, а на шкафа – няколко тома книги, в това число и „Пътешествието на младия Анахарсид“[6], което ме ободри. Уви, когато отдалеч му намекнах за подобряване на състоянието на дочените му ученици, той ме изуми със странната си мисъл и започна да ми доказва, че това не би довело до нищо повече от тяхната гибел.

Първоначално не му опонирах. Напразно щях да го уверявам в противното. Материалните и недоразвити хора, изживели оскъдната си младост в калта и в изпитания и изпълзели някак на Божия свят, не вярват в никакви теории. За тях не съществуват други пътища към благосъстоянието освен онези, през които са минали самите те. А често към грубите им убеждения се добавя и още по-грубо чувство: мене, казват, не са ме галили по главицата, защо аз да го правя?

Майсторът на цеха по живопис, струва ми се, не беше чужд на това нехуманно чувство. Все пак с времето ми се удаде да го склоня да не възпрепятства моето protégé да ме посещава по празници и в делниците, когато няма работа, например през зимата. Въпреки че се съгласи, гледаше на това като на глезотия, която не води до абсолютно нищо, освен до разруха. И той едва не позна.

Мина лятото и есента, настана зима. Работите в Болшой театър приключиха, театърът отвори врати и чаровната Тальони[7] започна вълшебните си операции. Младите пощуряваха, а старите просто ликуваха. Само суровите матрони и отчаяните лъвици упорито се дуеха и по време на най-бурните аплодисменти произнасяха презрително Mauvais genre[8]. А непристъпните пуританки възкликваха в хор: „Разврат! Разврат! Открит публичен разврат!“. Но всички тези преструвани и лицемерки не пропуснаха и един спектакъл на Тальони. А когато знаменитата артистка се съгласи да стане princesse Troubeckoy, те първи оплакваха голямата загуба и съдеха жената за онова, което самите те не бяха успели да сторят с всякакви козметични средства.

Карл Велики (така наричаше покойният Василий Андреевич Жуковски[9] също покойния Карл Павлович Брюлов[10]) обичаше безкрайно изящните изкуства във всичките им прояви, но към съвременния балет беше почти равнодушен и ако говореше понякога за балет, правеше го като за захарна играчка. В заключение на триумфа си Тальони танцуваше качуча[11] (в балета „Хитана“). Същата вечер се понесе качуча из цялата наша Палмира, а на следващия ден тя властваше и в палатите на аристократа, и в скромното кътче на чиновника в предградието. Навсякъде качуча: и вкъщи, и навън, и на работното място, и в заведенията, и… след обяда, и след вечерята – накратко, нявсякъде и по всяко време качуча. Да не говорим за събиранията и вечеринките, където качуча беше задължителна. Това обаче не беше всичко, на красотата и младостта всичко ѝ подхожда, но се включваха в кюпа и почтените майки и дори бащи. Беше си просто болестта на свети Вит[12] във вид на качуча. Родителите скоро осъзнаха и започнаха да преобличат като Хитана едва проходилите си дечица. Бедните малчугани, колко ли сълзи са пролели заради проклетата качуча! Затова пък ефектът беше пълен, ефект, стигащ до спекулация. Например ако амфитрион си няма собствено отроче, вечеринката се украсяваше от хлапе хитанче, взето назаем.
Тебе – лъжа, мене – истина.
В самия разгар на качучоманията ме посети Карл Велики (той обичаше да посещава учениците си), седна на кушетката и се замисли. Умълчан се любувах на умната му къдрава глава. След минута той отривисто вдигна очи, засмя се и ме попита: „Знаете ли какво?“ – „Не знам“ – отвърнах му. „Днес Губер (преводачът на „Фауст“) ми обеща да ми намери билет за „Хитана“. Да отидем“ – „В такъв случай изпратете своя Лукиян при Губер да вземе два билета“. – „Този малкият няма ли да дойде?“ – каза той, сочейки към протежето ми. „Иска ли питане, напишете записка“. Той написа късче сива хартия с италиански молив: „Доставете два билета. К. Брюлов“. Към лаконичното послание добави и адрес и моят меркурий полетя.
– Какъв Ви е, модел или слуга? – попита той, като сочеше затварящата се врата.
– Нито едно от двете – отговорих аз.
– Физиономията му ми харесва: не е на крепостен.
– Далеч не е такава, а между другото… – не довърших, спрях се.
– А между другото, той крепостен ли е? – поде той.
– За нещастие, да – добавих.
– Варварство! – прошепна и се замисли.
След минута размишления той хвърли пурата си на пода, взе си шапката и излезе, но веднага се върна и каза:
– Ще го почакам, иска ми се отново да погледам лицето му – и запалвайки цигара, добави: – покажете ми работата му!
– Кой Ви каза, че имам негова работа?
– Трябва да имаш – каза той решително.

Показах му маската на Лаокоон, завършена рисунка, и копие на Микеланджело, само щрихирано. Той дълго гледа рисунките, тоест държеше рисунките в ръце, а гледаше Бог знае какво. „Кой му е господарят?“ – попита той, след като вдигна глава. Казах му фамилията на помешчика. „Трябва хубаво да помисля за ученика Ви. Лукиян обеща да ме нахрани с ростбиф, елате на обяд.“ Той се отправи към вратата и отново се спря: „Доведете го някой път при мене. Довиждане“. И излезе.

След четвърт час моят меркурий се върна и ми каза, че те, т.е. Губер, искали сами да се отбият при Карл Павлович.
– А знаеш ли кой е Карл Павлович? – попитах го аз.
– Знам – отвърна той, – само че никога не съм го виждал на живо.
– Ами днес?
– Та нима беше той?
– Той е.
– Защо не ми казахте, поне да го бях погледнал. А аз си мислех, че е просто някакъв господин. Ще дойде ли при Вас някога пак? – запита той след кратко мълчание.
– Не знам – казах аз и започнах да се обличам.
– Боже мой, Боже мой! Поне да бяхте ми казали да го погледна. Знаете ли – продължаваше той, – че когато се разхождам, мисля все за него и гледам пешеходците, търся го с очи измежду тях. Говорят, че портретът му много наподобява „Последният ден на Помпей“?
– Подобен е, а ти все пак не го разпозна, когато беше тук. Не се натъжавай, ако до неделя не се отбие, в неделя ние с тебе ще му направим визита. А дотогава ето ти билет за мадам Юргенс. Днес няма да обядвам вкъщи.
След като се разпоредих, излязох…

[1] Бертел Торвалдсен (1770–1844) – датски скулптор.
[2] Мумии (capita mortua) – минерал с червеникаво-кафяв цвят, използван за извличането на естествени багрила.
[3] Адриан ван Остаде (1610–1685), Николаас Петерсон Берхем (1620–1683), Давид Тенирс-младши (1610–1690) – нидерландски художници живописци от епохата на т.нар. Нидерландски златен век в изобразителното изкуство.
[4] Антонио Алегри да Кореджо (1489–1534) и Доменико Дзампиери-Доменикино (1581–1641) – италиански художници.
[5] Алексей Венецианов (1780–1847) – руски художник, представител на романтизма в живописта.
[6] „Пътешествието на младия Анархасид из Гърция“, художествен текст на Жан-Жак Бартелеми, публикуван през 1788 г.
[7] Мария Тальони (1804–1884), италианска балерина.
[8] От фр. ез. – лош вкус.
[9] Василий Жуковски (1783–1852), руски поет, представител на сантиментализма и романтизма в руската литература, поетически наставник на А. С. Пушкин.
[10] Карл Брюлов (1799–1852), руски живописец, представител на романтизма и класицизма.
[11] Испански солов танц, подобен на болерото.
[12] Болест на св. Вит – синдром, характеризиращ се с хаотични, некоординирани движения и тикове.

Владимир Колев