Фернан Леже, френският художник конструктивист и кубист, ако би научил концепцията на фестивала Cinelibri, мигом би ѝ се възпротивил: „Идеята да се пренесе един роман върху екран е фундаментална грешка, обусловена от това, че голяма част от режисьорите в миналото си са били свързани с литературата. Те жертват вълшебството на „движещия се образ“ в името на истории, които са много по-подходящи за книги. В резултат получаваме поредната лоша „адаптация“ – приемлива, но възпрепятстваща създаването на нещо ново“. Думите на Леже за пореден път ни убеждават, че понякога и гениите не ги слуша изцяло главата. Слава богу, сто години след като са изречени (във връзка с неговия единствен филм „Механичен балет“, 1924), нито режисьорите го слушали, нито киното му вярвало. Не го слуша и Жаклин Вагенщайн: оригиналният и прекрасен кинофестивал Cinelibri се проведе и тази година, 2025-а, за 11-и път. Чух от приятели за много хубави филми, видени от тях по време на фестивала, аз ще опиша впечатленията си само от четирите, които успях да видя. Прочее, всичките добри, всеки по своему…
Чужденецът (L’Étrange, 2025). Режисьор Франсоа Озон, оператор Мануел Дакос, сценарист Франсоа Озон (по едноименния роман на Албер Камю). В ролите: Бенжамен Воазен, Пиер Лотен, Суан Арло, Дени Лаван, Ребека Мардър и др.
На излизане от НДК, където с прожекцията на „Чужденецът“ бе открит фестивалът Cinelibri (10.Х.2025), големият български режисьор Костадин Бонев ми каза само три думи: „Аз съм съсипан“. После обясни, че филмът толкова му харесал, че направо го оставил без дъх. И съм сигурен, че го е гледал поне още веднъж, ако не и повече. А Галина Д. Георгиева – експерт по руска литература, режисьорка на алтернативни филми и авторка на пиесата „Най-бедното място на земята“ (с друго заглавие „Астероид 35 111“, пиеса за смъртта на Мария Цветаева) изказа абсолютно еретичната мисъл (сама я определи като такава), че филмът на Франсоа Озон бил по-добър от романа на Албер Камю.
При тия нейни думи, ако ги беше чул, Александър Кьосев щеше да подскочи половин метър над земята. А щеше да подскочи, защото според него тази адаптация на „Чужденецът“ е „Един висок провал“. В Портал „Култура“ (04.11.2025) Кьосев пише: „Той е трябвало да избира между буквалната вярност към романа – едно велико произведение – и филмовото възпроизвеждане на абсурда, превръщането му във визуално усещане и кинопреживяване. За съжаление, е избрал и двете едновременно, а се е получил хибрид, който се разпада по средата“. Мнението му е донякъде в синхрон с това на руския кинокритик Антон Долин, изказано в сайта „Медуза“: „Според мен „Чужденецът“ превъзходно доказва отдавнашния тезис: при превода (в дадения случай от езика на литературата на езика на киното) ти си принуден да жертваш или формата, или същността. Щателно съхранявайки сюжетната канава, диалозите и дори част от вътрешните монолози, Озон изгубва тайнствената сила на първоизточника – между другото, лишен от всякаква стилистична красота, пред която Камю е предпочитал шокиращата безискусност“ (02.11.2025). Провалил се от вярност към оригинала – поне така твърдят двамата.
На кого тогава да вярваме? На двамата критици – единият културолог, другият филмов, или на двамата режисьори – единият достатъчно известен, другият експериментатор? Бих казал – на себе си. На себе си и на филма. А филмът е красив, визуално красив – работата на оператора Мануел Дакос е блестяща. И не е само черно-бялото решение (то, изглежда, все повече се настанява в киното), а са плановете – повечето средни, но изчистени, сякаш образът е преминал през филтър, който да премахне всякакви точици и чертички, които биха могли да подразнят. Затова е прав режисьорът Костадин Бонев да бъде съсипан: киното е и картина, най-вече картина и тази картина в „Чужденецът“ беше страхотна. Но и Александър Кьосев е прав, тъй като след като в живота на Марсел влиза дребният мошеник и сутеньор Реймон Синтес, лентата малко се обърква (доколкото може да се говори за лента в съвременното кино, разбира се). Филмът става бъбрив: изведнъж отстранеността на Мьорсо, стоенето му отвън на живота, изчезва, а поведението му започва да ни се струва нелепо. Същността на оригинала (и на първата част на филма) е тъкмо в това: Мьорсо е неподвижен, животът тече покрай него и той дори не го наблюдава, тъй като му е безразличен; след Реймон обаче той някак се включва (независимо хладната бездушност на Бенжамен Воазен), влиза, така да се каже, в течението и то го отнася. Тъкмо това влизане в реката/морето на живота е някак излишно и възмущава; поради това – малко в разрез с мнението на Александър Кьосев и Антон Долин, ако филмът има недостатъци, те са, че му е избягал духът на книгата, нейното скрито послание. Затова и виждаме в лентата абсолютно чужди на „Чужденецът“ сцени: килимчето, на което спи, дадено му от арабин, на когото току-що е казал, че е убил друг арабин; истерията в затвора по време на срещата със свещеника; гробът на убития, пред който стои сестра му, обляна в сълзи. Мьорсо няма нужда от съжаление (сцената ми се струва плод на един постколониален патос), нито от опрощение (той не е богоборец, той никакъв не е, дори и „бунтуващ се човек“ не е, който, между другото, отново не е богоборец), за финалната сцена отново е виновен постколониалният разкайващ се импулс. И достойнствата, и недостатъците на филма можем да обобщим така: всяко въвличане те обрича, стоиш ли встрани невъзмутим – на сигурно си. Епикурейците наричат това атараксия, а Мьорсо не успява да я удържи…
Въпреки всичко обаче филмът е хубав, много хубав. И непременно трябва да се гледа…
„Чужденецът“, фотография Карол Бетюел © Foz – Gaumont – France 2 Cinema
Трима мъже за Вилма (Tre menn til Vilma, 2024). Режисьор: Шарлот Блом, оператор Арилд Вик Едварсен, сценарист Марен Сколем (по едноименния роман на Гудрун Скретинг). В ролите: Кьорсти Далсейде, Оле Кристофер Ертвааг, Тобиас Сантелман, Хенриет Стеенструп и др.
За разлика от „Чужденецът“ норвежкият филм „Трима мъже за Вилма“ не поражда такива несъгласия, противоречия, разнобои в тълкуванията и харесванията. Причината според мен не е, че филмът не заслужава изострено внимание, а е заради първоизточниците: ако за романа на Камю всеки сякаш се чувства длъжен да има свое мнение, свое разбиране, своя интерпретация, то книгата на Гудрун Скретинг няма неговата известност, следователно няма я и всеобщата пристрастност. Коледна история, следователно човеколюбива и любвеобилна. Все пак и към тази норвежка авторка трябва да се отнасяме с респект: оказва се, че това е най-търсеният и стриймван роман на север, в Скандинавието. Което само по себе си е постижение, след като там живеят автори като Ларш Собю Кристенсен, Юн Фосе, Карстен Йенсен, Анете Биерфелт, Юнас Юнасон (да не отварям дума за криминалната вълна)… Но няма изненада, тъй като книгата носи едно утвърждаване на живота, толкова необходимо ни днес, когато този живот ни се струва все по-труден и някак опасно застрашен. Несигурен. Филмът на режисьорката Шарлот Блом запазва тази позитивна топлота: имаме пред себе си кинопроизведение, което ни показва как можем във всичко да се объркаме, но ако имаме хора, готови да ни хванат за ръка и да ни поведат – все ще се оправим. В случая с Вилма това са трима мъже (един реален, втори реален и въобразен, трети – само въобразен), а объркването е още от детството ѝ, от близка роднина, при която е отраснала и която е напълнила главата ѝ с комплекси, вини, терзания и тревоги. Поуката е (ако има поука, разбира се): не вярвайте на каквото ви казват и как ви вменяват прегрешения, вярвайте на себе си и на доброто у другите. Защото те, другите, може и да изглеждат плахи и смутени, но всъщност са опора, истинската опора. Само другите ще ни спасят…
Да, и този филм е хубав, много хубав. И трябва да се гледа – непременно…
„Трима мъже за Вилма“, фотография Ярле Нютингнес
Изчезването (Das Verschwinden des Josef Mengele, 2025). Режисьор Кирил Серебренников, оператор Владислав Опелянц, сценарист Кирил Серебренников (по едноименния роман на Оливие Гез, отличèн с литературната награда „Рьонодо“). В ролите: Аугуст Дил, Бургхарт Клауснер, Фридерике Бехт, Дана Херфурт, Сергей Подимин, Антон Литвинов и др.
„Изчезването“ взе Голямата награда на фестивала Cinelibri, напълно заслужено. Това е мащабна лента, солидна и представителна, в центъра на която обаче не стои д-р Йозеф Менгеле (затова смятам за добра идея съкращаването на заглавието), а възможността доколко е в състояние един човек, извършвал престъпления срещу човечеството, да осъзнае вината си и да се разкае. Отговорът на Кирил Серебренников е отрицателен: „Не, не чакайте от такъв човек покаяние, нито съжаление – той ще извади от девет кладенеца вода, само и само да ви убеди, че нищо такова няма, той съвсем не е престъпник, а най-напред поборник на науката, после – незаслужено преследван, накрая – един самотен и гневен старец. Обаче престъпник? Не, в никакъв случай, забравете!“. Можем, разбира се, да предположим какво е насочило руския режисьор към темата: войната в Украйна, където негови съплеменници всекидневно извършват военни престъпления, но са също такива невинни души и чистосърдечни глави като нацисткия палач. Филмът отново е черно-бял (чак на финала се сдобива с цвят), актьорът Аугуст Дил в главната роля също е убедителен (като Мьорсо на Бенжамен Воазен), но чувствата, които извиква, са на ярост и безпомощност. Ярост, защото такъв негодяй все пак не се е явил пред съда, за да си получи заслуженото; безпомощност, защото и днес има толкова много изверги, които заслужават съд, а пък всъщност са недосегаеми. Кирил Серебренников е излял тези свои (а и на мнозина негови сънародници) чувства във филма, за да ни даде сякаш някаква надежда: накрая неговият Менгеле – àко и непоправим нацист, е просто един немощен старец, който не знае на кой свят е и изобщо защо е на този свят. Опитал се е да предаде това с карнавала накрая, макар че според мен тази сцена идва малко пресилена – повече клише, отколкото откровение. Не съм чел книгата на Оливие Гез, но съм склонен да мисля, че и тя е един вид отмъщение, каквото отмъщение и филмът на Кирил Серебренников. Изкуството може и да няма материална сила, но има духовна и тази негова сила е способна в света на материалното да сътворява чудеса. Надяваме им се…
И отново – много хубав филм, гледайте го! Непременно го гледайте!…
„Изчезването“, © LupaFilm CG – Cinema HypeStudios
Франц (Franz, 2025). Режисьор Агнешка Холанд, оператор Томаш Наумюк, сценаристи Марек Епщайн, Агнешка Холанд. В ролите: Идан Вайс, Карел Добри, Петер Курт, Юрай Лой, Карол Шулер, Себастиан Шварц, Катарина Старк, Йеновефа Бокова и др.
Всъщност чудесата ги има, обаче не във възходящ, а в низходящ план. Сътворени са от Франц Кафка, който е герой на последния филм на полската режисьорка Агнешка Холанд. Нейният филм също е чудо: това съвсем не е регулярна биографична история – праволинейна и прилежно-скучновата, а е филм раздвижен, динамичен, жив. Разбира се, началото е в детството, отношенията с бащата. Няма как, известното писмо задължава. Но оттам нататък филмът се превръща не в обикновен разказ за това как напук на всичко един човек се преобразява в един от най-важните писатели на ХХ век, бидейки предан на писането и само на писането, а е разгърнато платно за него самия, за хората около него и за хората след него, превърнали го в бранд, атракция и забавление за туристите. Агнешка Холанд ни показва как към драмата на един човек, която той е изпитвал, докато е бил жив, ние, неговите потомци, се отнасяме някак повърхностно, някак своеволно, някак несериозно. Но филмът не е за това, филмът все пак е за Кафка, истинския Кафка (изумително превъплъщение на актьора Идан Вайс), който е пресъздал своя душевен свят в произведенията си, а този пресъздаден свят се е превърнал в нарицателно. Успява, защото той ѝ е въздействал отрано, много отрано, още от девичеството ѝ. Ето защо сме склонни да приемем за истина думите на режисьорката: „Може да се каже, че Франц Кафка прилича много на хората от днешното поколение. От една страна, тези негови най-различни страхове, тикове, тревожност, отношение към собственото му тяло, към бъдещето – всичко това го прави толкова модерен наред с факта, че самият той предпочита да общува с другите писмено, а не лично. Много неща в него са съвременни и модерни“. Някои предполагат, че Агнешка Холанд е изобразила Франц Кафка като засегнат от ADHD (синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието), с други думи аутизъм, тя не отрича. Би могло да е вярно: писателите са най-големите аутисти на света, особено когато пишат. Но не това е сякаш главното във филма, а Кафка, когото виждаме в най-различни ситуации сякаш измъкнат от началото на ХХ век, за да го опознаем, лично да го опознаем в двайсетте години на XXI век. Него да го опознаем и себе си да разпознаем. Кафкианският свят не ни отминава, кафкианският свят все повече ни застига и интересът на Агнешка Холанд към неговия създател сякаш иска да ни вдъхне упованието, че въпреки всичко все пак не е чак толкова страшно – Кафка някак е живял, някак ще живеем и ние. Макар всички да сме болни – той от туберкулоза, а ние? Ние май от глупост…
Според мен най-хубавият филм от четирите. И непременно, два пъти непременно, четири пъти непременно да се гледа…
Да-а-а, Фернан Леже не е прав, ама изобщо не е прав. Фестивалът Cinelibri го опровергава категорично…
