Лари Кинг Ако бяхте мушица на стената в едно радиостудио в Маями Бийч преди 37 години и бяхте свидетел на първата ми сутрин в ефир, щяхте да се обзаложите на къщата си, че от мен абсолютно никакъв водещ няма да излезе, камо ли професионален, че дори популярен и успешен. Действието се развиваше сутринта на 1 май 1957 г. в малкото радио WAHR. Бях висял там цели три седмици с надеждата да сбъдна мечтата си да вляза в света на радиото. Директорът, Маршъл Симъндс, ми каза, че гласът ми му допада, но че няма свободни места. Аз обаче настоявах да си опитам късмета. Той се съгласи да се навъртам наоколо и да ме назначи веднага, когато се отвори възможност. Нямах никакви пари, имах само покрив над главата си – покрива на чичо. Всеки ден ходех в радиото, гледах как тонрежисьорите работят в ефир, как новинарите четат новини, как спортните коментатори четат резултати... Злополучният ми дебют Ненадейно три седмици по-късно водещият на сутрешния блок напусна. Един петък Маршъл ме повика в кабинета си и ми каза, че ме назначава на неговото място, считано от 9 часа сутринта в понеделник. Заплатата ми беше 55 долара на седмица. Трябваше да водя от 9 сутринта до 13 на обед от понеделник до петък. Следобедите трябваше да чета новините и спорта до края на работното време в 5 часа. Мечтата ми се беше сбъднала! Съботата и неделята не можах да мигна. През цялото време си репетирах разни неща, които да кажа в ефир. Към 8,30 сутринта на първия ми работен ден бях вече тотално разцентрован. Наливах се с кафе и вода, защото гърлото и устата ми бяха пресъхнали. А междувременно безпокойството ми растеше лавинообразно. Маршъл Симъндс ме повика в кабинета си да ми пожелае успех. Благодарих му и той ме попита: - Какво име ще използваш? А аз повдигнах вежди: - Какво искате да кажете? - Ами Лари Зейгър не върви. Много е екзотично. Никой няма да може нито да го напише, нито да го изрече. Трябва ти по-хубаво име. Не може да използваш Лари Зейгър. На бюрото му имаше отворен вестник „Маями Хералд”. На цяла страница имаше реклама за голяма разпродажба в магазина за спиртни напитки „Кинг” . Маршъл погледна надолу и попита: - Какво ще кажеш за Лари „Кинг”? - Става. - Добре. Това ще ти е името. Лари Кинг. Ще водиш „Шоуто на Лари Кинг”. И така – сдобил се бях с нова работа, ново шоу, нова песен и... ново име. Новините бяха в 9 часа. Седя аз в студиото, готов да започна „Шоуто на Лари Кинг” за тръпнещия в очакване да го чуе свят. А устата ми все едно е натъпкана с памук. Тъй като сам си бях тоноператор (както обикновено се случва в едно малко радио),пуснах мелодията си, дръпнах плъзгача на микрофона, за да се включа да говоря, само че от устата ми не излезе никакъв звук. Бързо върнах плъзгача и пуснах мелодията силно. И веднага обратно. А от устата ми – нищо! И така три пъти. А слушателите ми се наслаждават на една мелодия, която ту се усилва, ту затихва, а... човешки глас няма-а-а! Още си спомням как тогава си рекох – да бе, да, „лапацало” – пълна заблуда! От мен няма да стане професионален говорител. Знаех, че това ми беше мечтата, ала очевидно не съм бил готов за нея. Нямах смелост да си отворя устата. Най-накрая Маршъл Симъндс, човекът, който ми даде такава огромна възможност за изява, ми устрои такава сцена, каквато само един генерален директор може да ти спретне. Отвори вратата към апаратната със страшен шут и ми просъска само пет думи: - В нашия бизнес се говори!!! После се обърна и затръшна вратата след себе си. На мига се наведох към микрофона и изрекох първите си думи в ефир: - Добро утро! Днес ми е първият ден в радиото. Откакто се помня, съм мечтал да работя в ефир. Цяла събота и неделя съм репетирал. Преди 15 минути ми дадоха ново име. Приготвил си бях и водещата мелодия. Само че устата ми пресъхна. Притеснявам се. Генералният ни директор току-що отвори вратата с ритник и ми каза следните пет думи: „В нашия бизнес се говори”. Възможността да изрека поне тези думи ми вдъхна увереност да продължа предаването. Така започна кариерата ми в говоренето. Никога повече не ме е било страх от микрофона. Хър-р-р Най-скъпо струващият ми гаф не е свързан с членоразделна реч, а със звук, който съм издавал. Хъркане. Ще попитате защо съм хъркал в ефир. Имам много точен отговор на вашия въпрос. Защото съм бил заспал. Беше в Маями, на сутринта след Нова година, в първия ден на 1959 година. Предишният ден бях дежурен водещ, после бях ходил на купон за поливане на Новата година, макар че не пия и не поливах кой знае колко. От шест до девет сутринта правих авторското си предаване по WКАТ, в девет и тридесет трябваше да направя директното включване по време на „Закуска с Дон Макнийл” от Чикаго. Това включване беше единствената ми задача между девет и десет часа, когато трябваше да дойде колегата да ме смени. По време на моето предаване непрекъснато си повтарях: „Не заспивай! Не заспивай!” В радиото бях сам-самичък. Успях да остана буден по време на предаването ми, че и чак до началото на „Закуската с Дон”. Тогава станаха 24 часа, откакто не бях мигвал. В девет часа и двадесет и девет минути Дон Макнийл обяви директните включвания на местните новини с думите: „Слушате радио Ей Би Си”. Тези думи бяха сигнал всички локални клонове на радиото да се включат в ефир. Моята задача се състоеше единствено в това да сваля сигнала от Ей Би Си, да включа моя микрофон и да кажа: „Вие сте с програмата на радио „WКАТ Маями”, от Маями Бийч”. Минувачите по улицата можеха спокойно да ме видят, защото студиото ни бе на партера на сграда със стъклена фасада. Виждаха се и водещите, и инженерите в апаратната. Та изключих аз сигнала от Ей Би Си, отворих моя микрофон и… тук съм заспал. Звукът, с който слушателите на нашето радио посрещнали първия ден на въпросната Нова година, бил едно тайнствено, но много изразително стържене, без някой да може със сигурност да определи точно дали идва от някоя дъскорезна или нещо друго - моето хъркане. „Закуската с Дон” така не извадила късмет да излезе отново в ефир – бях свалил сигнала на Ей Би Си. Мистериозният шум обаче продължил да оглася честотата ни. Без музика, без реклами. Без дружелюбните гласове на водещите. Зрителите започнали да се обаждат по телефона, но никой не отговорил. Случайни минувачи видели през витрините на WКАТ, че в студиото има някакъв мъж, който се е строполил върху микрофона. Можете да се досетите какво последвало – вой на сирени и щурм на аварийните служби. С брадви разбили стъклената врата на входа – за ужас на клетите ни слушатели, които чували вой на сирени, суматоха и трясък на счупено стъкло. На този етап в просъница аз чувам как един пожарникар крещи със загрижен тон: „Какво става тук? Да не сте ранен?” Събуждам се, оглеждам се наоколо и при вида на такова бедствие от устата ми излиза едно: „Какво сте направили бе, да ви…” На другата сутрин собственикът, полковник Франк Катцентайн, ме повика в кабинета си да ме уволни. След като му мина ядът, каза: „Знаеш, че те харесвам, бе момче! Много си талантлив. Ама можеш ли да ми обясниш защо стана така вчера? Кажи ми честно и няма да те уволня”. Отговорих му: „Знаехте ли каква ми беше идеята вчера, господин полковник?” „Не. Каква?” „Идеята ми беше да проверя, ако не дай си боже нещо стане, за колко време ще дойдат аварийните служби.” Така уволнението ми се размина. Не ми се размина обаче плащането на щетите. Формулата на успеха Наред с готовността да полагате усилия необходими са ви поне още две неща, за да станете добър събеседник: искрен интерес към човека, с когото разговаряте, и откритост спрямо самия себе си. Според мен на зрителите на вечерните ми предавания по Си Ен Ен е много добре известно, че проявявам интерес към гостите си. Уважавам всеки, с когото говоря по време на предаването си. Като започнем от президенти и спортни величия, и стигнем до жабока Кърмит и Мис Пиги от кукленото шоу. Спомням си какво веднъж беше казал Уил Роджърс: „Всеки е безпросветен, само че на различни теми”. Трябва да не забравяме това, независимо дали разговаряме с някого на път за работа или със събеседник в телевизионно предаване пред десетмилионна аудитория. Основното в тази идея е, че всеки е експерт по някакъв въпрос. Всеки си има тема, на която обича да разговаря. Винаги уважавайте тези познания. Слушателите ви винаги ще разберат дали ги уважавате. Ако имат усещането че е така, ще ви слушат с по-голямо внимание. Ако ли не – каквото и да правите, няма да можете да ги спечелите да следят разговора ви с интерес. Важен компонент на моята формула за успех е откритост по отношение на вас самите, когато говорите с другите. Също като готовността да разкрия себе си пред публиката, когато трябваше да преодолея този сериозен пристъп на страх от микрофона първия ден в радиото в Маями. Всеки, с когото съм разговарял повече от пет минути, знае поне две неща за мен: 1) че съм родом от Бруклин; 2) че съм евреин. Как така са го разбрали ли? Просто защото при всяко запознаване аз съобщавам тези неща. Това е част от мен, скътана някъде надълбоко. Гордея се както с факта, че съм евреин, така и с факта, че съм роден в Бруклин. Много от разговорите ми са белязани от намеци от моя страна относно произхода ми. Приятно ми е да го споделям с хората. Ако заеквах, бих казал веднага на събеседника си: „П-п-п-п-риятно ми е да се запознаем. К-к-к-казвам се Лари К-к-к-к-инг. Имам п-п-п-проблем със заекването, но ми е п-п-п-приятно да разговарям с вас”. Поканете Йоги Бера Мнозина велики оратори са се придържали към още едно основно правило за добрия стил на говорене – „Говори просто, простако!” Без да задръстват речта си мръсни думи, заплетени изречения, технически термини или модни думи еднодневки. Често за край на речите си пред публика оставям един съвет: „А пък следващия път поканете Йоги Бера!” С това изречение винаги предизвиквам шок у хората, които ме слушат. Щом го кажа, знам какви мисли започват да им се въртят в главата. Я го виж пък този, взимал интервюта от президенти и държавни глави, най-изтъкнати бизнесмени, звезди в спорта, актриси, актьори, знаменитости от развлекателната индустрия. Неврохирурзи. Космонавти. А ни съветва да си поканим Йоги Бера! Имам причина да го казвам обаче. Йоги е един много мъдър човек. Говори много иносказателно. На пръв поглед казаното от него няма никакъв смисъл. Но всъщност в него се съдържат велики истини. Предлагам ви няколко примера защо Йоги е на едно от първите места в списъка ми с най-добрите събеседници. В началото и в края на кариерата си с „Янките” Йоги изигра повече от 250 мача като защитник. Стадионът на „Янките” стана много известен заради начина, по който падат сенките, особено по време на световните серии, които се играят през месеците септември и октомври, когато дните стават по-къси. Заради удължените сенки левите защитници понякога имат големи проблеми – топката не винаги се вижда и е трудно да се хване. Един ден след мач, в който Йоги играл ляв защитник в отбора на „Янките”, един репортер го попитал какво мисли за удължените сенки. Йоги му отговорил: „Абе, там отрано вече е късно”. На света няма гений, няма друг гений освен него, който да го каже толкова точно. Нито сложно, нито заплетено. Такова, каквото го чуваш. Даже и логично не е, обаче е кратко, директно и веднага ти става ясно. В моя списък заради тези му качества съм класирал Йоги в групата на по-добрите комуникатори. По-добри от онези, които проявяват склонност към сложни и протяжни отговори. Когато през 1964 г. Йоги пое поста мениджър на „Янките”, друг един репортер го попитал: „Какво му трябва на един отбор, за да е добър?“ Йоги отговорил: „Добри играчи”. Когото и да попитате от хората в бейзбола, веднага ще се съгласи с това твърдение. Йоги само с две думи казал всичко. Някой пък го попитал каква е неговата философия за живота. Той отговорил: „Като стигнеш до кръстопът, продължавай напред”. Друг един любим мой „йогизъм” се е родил, когато на въпрос колко е часа, той отговорил: „В момента ли?” Йоги може да натрупа цяло състояние, като изнася речи пред публика. Само че защо ли му е?! Човекът по-скоро би отишъл да играе голф.