“Изгонена през главния вход на научния антирасизъм на генетиците, “расата” се завръща през прозореца на войнстващия антирасизъм”. Френският философ Пиер-Андре Тагиеф изобличава “лагера на лудата левица”, обединила се под знамето на постколониализма и деколониализма, чиято движеща страст е омразата към Запада, в новата си книга “Деколониалната измама” («L’imposture décoloniale»). Пиер-Андре Тагиеф, едно от големите имена в социалните науки от 80-те г. на ХХ в. насам в изследването на расизма.

- В последната си книга “Деколониалната измама” («L’imposture décoloniale») казвате: “Постколониализмът (…) рискува да привлече всички семейства от левицата към една визия за идентичността”. Каква е тази визия за идентичността, която ви тревожи?

- Постколониализмът е меката версия на деколониализма, който съблазнява не с теоретичната си устойчивост, а с идеологическо-политическата си “радикалност”. Деколониалните идеолози наистина призовават за тотално скъсване с прокълнатото минало на Франция и в по-широк смисъл на Европа и Запада, чиято история свеждат до историята на расизма, търговията с негри, колониализма и империализма. Така те се присъединяват към активните борци на контраисторията, наречена “световна” или “глобална история”, обсебени от деконструкцията на френския национален роман. В универсализма на юдео-християнството, както и на Просвещението, те виждат само израз на евроцентризма, който трескаво се стремят да “деконструират” и “провинциализират”. Мимоходом криминализират секуларизма, в който виждат само нетолерантност и отхвърляне на многообразието, отказ от свещените “различия”.

Привлекателността на деколониализма вляво и крайноляво се обяснява до голяма степен с една празнота, причините за която могат да бъдат идентифицирани: разпадането на левицата и задъхването на социалдемократическия модел, нарастващото недоверие между марксизма и комунистическата утопия, от която сме наследили все пак антикапитализма и антиимпериализма, банализирането на един мъжемразки, неофеминизъм, наречен “радикален” в интелектуалните среди, както и появата на заблуден антирасизъм, едва прикриващ антибелия расизъм, съчетан с юдеофобия с “антиционистко” лице.

Към това се добавя чувството за вина спрямо исляма, “религията на бедните” и “доминираните”, по силата на което “борбата срещу ислямофобията” може да бъде издигната в първата заповед на “религията на Другия” (Филип д’Ирибарн). Трябва да посочим, разбира се, влиянието на американското идентичностно левичарство, чийто теми се разпространяват масово в социалните мрежи.

В тази перспектива всички нещастия по света се обясняват, изхождайки от неравенството между “доминиращи” и “доминирани”, които се превеждат с расови и жертвени термини: “белите”, които доминират, и “не-белите”, които са доминирани. “Расата” се връща в дневния ред: въпреки че е представен като “социална конструкция”, цветът на кожата остава основният ѝ признак.

Ентусиазирано размахват например “черната идентичност”, “черното съзнание” или “черната гордост”, докато с пълно право изобличават белите супремасисти, които говорят за “бяла идентичност”, “бяло съзнание” или “бяла гордост”. Така се озоваваме в свят, разделен на “бели” и “черни” или “не-бели”, в името на съмнителен антирасизъм, който се оказва антибял расизъм, т.е. форма на политическа коректност на расизма. Преди очите ни се извършва голям обрат на ценностите и нормите.

- Има ли левицата интелектуални ресурси, за да му устои?

- Интелектуалната левица е дълбоко разделена по тези пресичащи се въпроси. За да опростя картината, ще разгранича три идеологически мъглявини. Първо, защитниците на стриктния секуларизъм в републиканската традиция, привилегироващ равенството в универсалистка перспектива, които формират лагера на непоклатимите или “твърдата” левица с непримирими принципи. След това привържениците на един “отворен” секуларизъм, изкушени от мултикултурализма, които населяват териториите на “меката” левица, покръстена в “религията на Другия”. И накрая, враговете на секуларизма, в който те виждат типично френски израз на “държавен расизъм”, както и машина за оправдаване на “ислямофобията”. Лозунгът “Не пипай моето фередже” илюстрира тази псевдо-антирасистка позиция, която се състои в противопоставянето на принципа на секуларизма на изискването за толерантност и императива за зачитане на различията. Това е лагерът на лудата левицата, която се обедини под знамето на постколониализма и деколониализма, чиято движеща страст е омразата към Запада.

Тази нова “левица в левицата” е яростно антизападна, галофобска, тъй като свежда Франция до расистка и ислямофобска страна. Именно тази полудяла левица, чиято духовна храна идва от американските кампуси, които изповядват култа към “радикалността” и искат всичко да деконструират и деколонизират, тръгна по опасния път на “политиката на идентичността”. “Меката” левица, тази на конформистите (опортюнисти, наплашени, наивни, слабо информирани), чийто единствен хоризонт е “отварянето”, дава “полезните идиоти” (а понякога безполезни) на лудата левица, която води танца. Деколониализмът е старческата болест на съвременната интелектуална левица.

- Изтъквате, че “системните” теории освобождават хората от тежестта на индивидуалната отговорст. Според вас това ли е една от причините за техния успех?

- Говорейки за “системни дискриминации”, обективно се обясняват социално-икономическите несполуки на хора, принадлежащи към предполагаемо дискриминираните малцинства. Така тези хора са освобождават от отговорност: те могат да обвиняват “системата”, че е единственият виновник за техните нещастия, както могат да обвиняват така наречения “държавен расизъм”, че прикрива или оправдава “системните дискриминации”, на които си въобразяват, че са жертви. Това по никакъв начин не пречи да видим реалните дискриминации в заетостта или жилищното настаняване, чиито причини далеч не се свеждат до етно-расовия произход.

Литанийното изобличаване на “системния расизъм” е част от реториката на деколониалните и ислямо-левичарски движение. Това е последното превъплъщение на понятието “институционален расизъм”, разработено от двама афроамерикански революционери, активистът Стоукли Кармайкъл и университетският преподавател Чарлз В. Хамилтън, в книгата им “Черната власт” с подзаглавието “Политиката на освобождение в Америка”, издадена през 1967 г. Това понятие имаше за цел да подчертае методичния (“системен”, както се казва днес) или структурен характер на расизма срещу чернокожите в северноамериканското общество, предполагайки, че той е вписан в културните норми, институциите и “нормалните” социални практики, че произтича от самата организация на това общество. Следователно той би могъл да функционира социално, без да бъде умишлен, нито съзнателен.

Предположението на този критичен модел на расизма, е че съществува само бял расизъм и той се слива с “бялата власт” и “бялото общество”, които само “черна революция” може да промени. Изграден, за да изобличи расизма срещу чернокожите в Америка в края на 60-те г. на ХХ век, този модел е датиран и локализиран. Така че не може да се внася сляпо, за да се анализира расизма в съвременното френско общество.

Но точно това опростенчество привлича левите радикали: невидимият расизъм обяснява всичко и антирасистката мобилизация има революционен аромат. Повтаряйки непрекъснато, че по своята същност Франция е расистко общество, се оправдават призивите за деконструкция на “стария свят”, смятан за непоправим. Понятието “системен расизъм” добре илюстрира това, което Реймон Будон наричаше “социологизъм”, който постулира, че индивидът е играчка на структурите и институциите и подтиква да не задаваме въпроса: Кой има полза от “системата”?

Но отговорът винаги се знае предварително. Псевдо-антирасистите му отговарят с конспирационизъм: те посочват членовете на доминиращата “раса” (“белите”), основоположници и използвачи на “системния расизъм”. Ето кой оправдава проповедите срещу “бялата хегемония” и “бялата привилегия”.

- Цитирате ръководителката на Партията на туземците на републиката Хурия Бутелджа: “Декартовото “аз” ще положи философските основи на белотата”. Без да използваме нейните термини, универсализмът на Просвещението не е ли все пак специфичен за Запада, следствие на християнския универсализъм?

- Нека първо отбележим смесицата от глупост и дребнавост на подобно твърдение, идващо от активистката, която идеално илюстрира френското ислямо-левичарство. Тя свидетелства за изключителното объркване, произтичащо от половин век на деконструктивизъм във философията (“всичко трябва да се деконструрира”) и конструктивизъм в социалните науки (“всичко е социална конструкция”).

Във френските деколониалистически кръгове темата за “белотата” е внесена отскоро и поставя неразрешим проблем: ако отхвърлим есенциализма като предпоставка за расизма, като добри антирасисти, как да схващаме въпросната “белота” по не-есенциалистки начин? Отговаряйки с размахването на магичния термин “социална конструкция”, означава да се залъгваме с приказки. Така биологичното се промъква под прикрието на “социалната конструкция”. Американските псевдо-антирасисти демонизират гените, но сакрализират цвета на кожата. Изгонена през главния вход на научния антирасизъм на генетиците, “расата” се завръща през прозореца на войнстващия антирасизъм.

Превръщайки “белотата” в стигма, деколониалните идеолози се опитват да сведат изискването на универсалност до тайно оръжие на “бялото общество” за подценяването или дисквалифицирането на не-белите. Начин да се потвърди основната им догма: Западът е расистки по своята същност.

Но не бива да забравяме, че именно “бели” западни интелектуалци първи пуснаха това голямо обвинение на пазара на идеи. Омразата към себе си и покаятелното самообвинение са част от патологията на западните интелектуални кръгове. Да се вижда в универсализма само неговото политическо инструментализиране и идеологическа поквара, е доказателство за невежество или злонамереност.

…

Твърде много пренебрегнахме ролята на глупостта в историята, както отбелязваше Реймон Арон. Но най-страшната глупост, тъй като минава незабелязано, е глупостта на интелектуалните елити, подчинени на идеологическите и реторични моди, конформисти в мечтите си за “радикалност”, очаровани от насилието на т. нар. “осъдени на вечни мъки на земята”, за които се предполага, че “винаги са прави”. Нищо не е по-жалко от чистата съвест и тихото малодушие на онези, които, ако перифразираме Камю, никога не са поставяли нищо друго освен своето кресло или микрофон в това, което смятат, че е смисълът на историята.

Пиер Валантен, “Фигаро”,  Превод от френски: Галя Дачкова