Авиацията бомбардира ядрените съоръжения, а специалните сили ги разчистват на земята. Ако вярвяме на New York Times, това е простоватия план, който Бенямин Нетаняху е имал предвид за Иран.

Освен това израелският премиер настоя, че той трябва да бъде реализирана още през май с прякото участие на американските ВВС. Но благодарение на усилията на главния миротворец на нашето съвремие – засега предварително – изпълнението му беше отменено.

В Тел Авив тази новина беше посрещната с разочарование. Особено се надяваха на подкрепа от Съединените щати: все пак е по-приятно да вадиш кестените от близкоизточната жарава с американски ръце.

Вярно, вчера Тръмп побърза да успокои партньорите си: силовият вариант просто беше отложен, но все още е на масата.

Какви цели преследва Израел и сегашното му ръководство в това отношение, като цяло е ясно. Вероятно няма по-подходящ момент в близо 80-годишната история на страната да реализира най-смелите си мечти. Съседите, които също са вечни врагове, са отслабени: Хизбула и Хамас претърпяха тежки загуби, династията Асад изчезна, така че Сирия не представлява заплаха, а способността на Техеран да използва своите подставени лица срещу Израел е много ограничена на този фон.

И разбира се, изтребването на палестинците в Газа от Нетаняху, което целият свят наблюдава почти мълчаливо, най-накрая демонстрира една проста истина: идеите за арабското единство и защитата на сънародниците не вълнуват сърцата на днешните близкоизточни лидери.

И тогава в страната, която е съюзник номер едно, Тръмп идва на власт, готов да угажда на почти всеки каприз на Тел Авив.

Тази ситуация благоприятства решаването на най-амбициозните задачи, било то възстановяването на старозаветните граници на Ерец Израел „от египетската река до великата река Ефрат“ или премахването на основната заплаха за сигурността – иранския ядрен потенциал или дори самия Иран в сегашната му форма.

И лидерът в Израел сега е доста подходящ. Нетаняху отдавна е човекът, който е прекарал повече време на премиерския стол от всеки друг. Спомняйки си, че може да се премести от него направо на подсъдимата скамейка, ръководителят на правителството се стреми да поддържа военни конфликти по периметъра, за да не бъде заменен „по средата на реката“, и в същото време си поставя мащабни задачи, изпълнението на които ще впише името му в историята на страната с бележката „победителите не ги съдят“.

Политическият пейзаж на Близкия изток обаче може да се промени доста бързо: нито Хамас, нито Хизбула са унищожени, а Тел Авив прави всичко със собствените си ръце, за да осигури плодородна почва за радикали от всякакъв вид в засегнатите територии за следващите поколения.

Така че тези привидно благоприятни условия за Израел като нищо може да се променят и тогава моментът ще бъде изгубен. Ето защо Нетаняху бърза да действа сега.

Но самият Тръмп има други планове. Той трябва да сложи край на поне две войни – в Газа и Украйна – и да предотврати трета – за Тайван. И тук изобщо не става въпрос за Нобеловата награда за мир.

Настоящият американски президент не може да се похвали с опит като военачалник, но явно има повече познания в областта на икономиката. Ето защо той иска да се бори за американско господство на познатото му бойно поле и започва търговска война. Това е единственият начин за възстановяване и съживяване на американската индустрия. И тази война може да струва на Съединените щати много повече от трите, посочени по-горе.

И във Вашингтон няма единство по отношение на Иран. Част от екипа на Тръмп сериозно обмисля възможността за нанасяне на удари по ядрени съоръжения, докато други - преди всичко Ванс и Виткоф - настояват за необходимостта от преговори.

Последните сега имат предимството: дипломатическата работа продължава и дава надежда, че конфликтът може да бъде избегнат. Даже от ястребовото гнездо, бързият поглед върху ситуацията показва безсмислието на силовия сценарий. САЩ нямат нито сили, нито време за пълномащабна операция – в подготовката на кампаниите срещу много по-слабия и по-зле въоръжен Ирак само прехвърлянето на сили отне шест месеца.

Създадени са предмостия на територията на съседни страни, за да се започне настъпление от няколко посоки. А контингентът, който участва във военните действия, възлизаше на между половин милион и 800 хиляди души. И на въпроса откъде да получи поне такива ресурси и условия сега, Пентагонът едва ли ще намери разбираем отговор.

Но това ще изисква много повече усилия. Да не говорим, че пост-иракският опит на тогава пръкналата се Ислямска държава би трябвало да обезкуражи американците да преследват подобни инициативи за дълго време.

Колкото до ограничен удар, той просто не може да сложи край на иранската ядрена програма. Вече имаше подобен опит (чисто от израелските сили) - беше възможно да се забави, но не и да й се сложи край, както виждаме днес.

Но това ще бъде последното американско предупреждение: суверенитетът и сигурността са привилегии, достъпни само за членовете на ядрения клуб. И тогава ще трябва да забравим за дипломатически изход от тази криза. И голямата война в Близкия изток - и в резултат на това в целия свят - ще бъде само въпрос на време.

Автор: Давид Нармания ; Превод: С.Т