Войната не приключва с последния изстрел: Много ветерани продължават да я носят невидима у себе си. Войната във Виетнам, официално свършила преди 50 години, е един от най-показателните примери за това.

Войната във Виетнам е сред най-продължителните военни конфликти на ХХ век. Тя започна през 1955 година и продължи до 1975-а, отне живота на 3,8 милиона души. Конфликтът завърши с поражение на подкрепяния от САЩ режим в Южен Виетнам и с победа на комунистическите сили.

Тази война е проучена подробно от изследователите, но според историка Хосе Брунер

 се пренебрегва един неин аспект - признаването и разбирането на нейните дългосрочните психологически и социални последици.

Поствиетнамският синдром

Най-късно след Първата световна война става ясно, че дълго време след края на войната войниците са страдали от преживяното насилие. Симптомите: треперене, пристъпи на паника, отказ да се приема храна. Медицината се оказва безпомощна и войниците или са обявявани за симуланти, или са оставяни да се възстановят самостоятелно.

Виетнамската война променя всичко това. През 1972 година психиатърът Хаим Шатан, работил с ветерани от Виетнамската война, публикува в „Ню Йорк Таймс" статия  за поствиетнамския синдром. Той описва колко изпълнени с чувство за вина са ветераните, как войната ги е брутализирала и как те страдат от дълбоко отчуждение спрямо околните. „Най-открояващата се характеристика е мъчителното съмнение в способностите да обичаш и да приемаш обич", посочва Шатан.

Брунер на свой ред отбелязва: „Това всъщност беше първото признание, че войната не завършва тогава, когато отзвучи последният изстрел - тъй като войниците продължават да я носят невидима в себе си".

Посттравматично стресово разстройство

През 1980-те години заболяването, наречено посттравматично стресово разстройство, най-после е признато официално от Американското психиатрично дружество. Проучване от 1983 година установява, че от него страдат 15 процента от ветераните, или над 400 000 души. Повторение на проучването 40 години след края на Виетнамската война показва, че всеки пети продължава да страда от това разстройство, и че засегнатите умират двойно по-често в сравнение с останалите.

Посттравматичното стресово разстройство може да се излекува или поне да се смекчи с терапии и медикаменти. При повечето засегнати симптомите отслабват с времето. Във Виетнам обаче всичко е много по-различно, посочва пред ДВ историкът Мартин Гросхайм: „Абсолютно сигурен съм, че броят на виетнамските войници, които страдат от травми, е бил много голям. Но във Виетнам темата никога не е била повдигана."

Основната причина е, че Комунистическата партия и тогава, и сега определя какво може да се каже за войната и какво не. „Психичните проблеми не се вписват в официалния образ на героичната борба срещу американците", разяснява той.

Те обаче са съществували, както показва примерът с писателя Боа Нин, бивш войник и автор на романа „Страданията на войната". Главният герой търси в алкохола спасение от спомените си за войната и страда от отчуждение. След излизането на книгата през 1987 година тя веднага е забранена.

На 30 април 1975 г. танкове от Северен Виетнам проникват до президентския дворец

в Сайгон, ознаменувайки падането на Южен ВиетнамСнимка: AP

Травма за цялото общество

Брунер изтъква, че преодоляването на травмата не е индивидуален въпрос. „Не става дума само за индивидуални терапии. Не е достатъчно всички засегнати да се обърнат към психиатър, за да се оправи всичко. Става дума за въпроса как обществото се отнася към войната - защото това дава отражение върху отделните хора."

Според Брунер общественото отношение има най-малко четири измерения: първо има възпоменателни ритуали. Палят ли се свещи на гробищата? Има ли обществени прояви в памет на жертвите? Възвеличавани ли са войниците като герои, както във Виетнам, или на тях по-скоро се гледа като на престъпници, каквито случаи е имало с американските ветерани от Виетнам? На второ място роля играят популярните наративи или как е представена войната в учебниците, във филмите и романите. На трето място идва въпросът дали противниците на войната след това са постигнали помирение. А на четвърто е важно дали в крайна сметка има обществено признание на жестокостите и психологическите страдания на войниците или фактите се отричат. 

Десетилетно наследство

В случаите на войни, както отбелязва Брунер, трябва и индивидуално, и от гледна точка на обществото като цяло да се говори за десетилетно отражение. Във Виетнам краят на войната преди 50 години се отбелязва с паради, телевизионни предавания и политически речи, но само в определените от Комунистическата партия граници. За партията е важно да се представи като гарант за успеха на страната, посочва Мартин Гросхайм. „Победата над „американските империалисти" е последвана от успешна реформаторска политика."

Има и помирение, но с доста своеобразна асиметрия. Американците са добре дошли, но с някогашните противници от Южен Виетнам все така има сериозен проблем, казва Гросхайм. За случилото се не се говори открито. Страданията на южновиетнамските войници дълго време не се признават, гробовете им се поругават след края на войната, а на близките им целенасочено се отказва възможността да се грижат за тях.

Това се променя чак през 2007 година, когато виетнамското правителство отново отваря достъпа до гробищата и позволява гробовете да се поддържат. Пак тогава се дава и възможността за издирване на загинали и изчезнали южновиетнамски войници. И до днес не се знае нищо за съдбата на стотици хиляди паднали войници. Във Виетнам, където култът към предците продължава да играе голяма роля, мнозина вярват, че духовете на починалите могат да се успокоят и да намерят мир едва след погребението.