Национализмът обикновено се разглежда като запазена марка на дясната политика и отдавна е крайъгълен камък на авторитарните и фашистките правителства по света.

В демократичните страни терминът „национализъм“ се свързва с националния шовинизъм – вяра в присъщото превъзходство на собствената нация и нейните граждани – но картината е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед.

Като начало, патриотизмът малко се различава от национализма, освен по степента на интензивност. Повечето от нас обаче могат да разпознаят разликата между любовта към собствената родина и по-суровите, често ексклузивни или ксенофобски постулати на крайния национализъм. Патриотизмът е ниска степен на национализъм, но радикалният национализъм често се превръща в ксенофобия.

Картината се усложнява още повече от субдържавния или малцинствения национализъм – съвсем различно явление, което често се свързва по-скоро с леви и прогресивни идеали. Много политически партии и идеологии – в Европа, Северна и Южна Америка и другаде – използват термина „националистически“, без да се свързват с крайно десни убеждения. Вместо това те представят нацията като еманципираща сила, която се стреми да постигне самоопределение на определена територия.

Примери за това са Националната партия в Суринам (основана през 1946 г.), Баската националистическа партия (1895 г.), Шотландската национална партия (1934 г.) и Галисийския националистически блок (1982 г.). Някои от видните леви движения в Европа, като ирландската партия Sinn Féin, са пламенно националистически, докато други, като уелската Plaid Cymru, възприемат екосоциалистически принципи.

Това не означава, че малцинствените или субдържавните национализми са имунизирани срещу влиянието на радикалната десница. Белгийската партия Vlaams Belang и Каталонският алианс са два съвременни примера за крайно десен малцинствен национализъм. Ако погледнем по-назад, Организацията на украинските националисти и Фламандският национален съюз заемат подобно политическо пространство през междувоенния период.

Въпреки тези нюанси националистическата идеология често може лесно да премине във фашизъм. Възраждането на етническия национализъм в края на ХХ век също засили тази асоциация, често канализирана чрез концепциите за нативизъм и популизъм, за да доведе до движения, толкова различни като „Да направим Америка отново велика“ на Тръмп, иредентизма на Путин и национализма Хиндутва в Индия.

Малцина биха поставили под съмнение акцента на фашизма върху нацията или това, че национализмът е стълб на всеки фашистки светоглед. Връзката между национализма и фашизма обаче остава недостатъчно проучена. Моето изследване има за цел да поправи това, като разгледа отблизо връзката между различните концепции за нацията и идеологическото съдържание на фашизма.

Етническият национализъм и раждането на фашизма

Фашистката идеология често се разглежда като неизбежен резултат от формите на етническия национализъм през XIX век. Подтикнат от европейския империализъм и Голямата война, принципът на нацията става все по-шовинистичен, расистки и ксенофобски.

Този етнически обрат на национализма ще бъде решаващ за превръщането му в инструмент на фашизма, както и в основен аргумент на различните версии на радикалната десница – от „фашизиран“ консерватизъм до по-явни форми на авторитарно управление.

В повечето теории за фашизма национализмът имплицитно се свързва с изразяването на един-единствен въпрос, който схваща нацията като органична реалност, в която критериите за включване се основават на „обективни“ истини като език, кръв и почва, история и традиция.

Въпреки това елементи като родословие, история и територия със сигурност не са изключителни за фашистките или авторитарни концепции за нацията. Много от тези съставки могат да бъдат открити и в либералните и републиканските дефиниции на нацията, които обикновено приемат за даденост „културната общност“, в чиито етнически и териториални граници ще бъде изградена общността на гражданите.

Всъщност много от надигащите се прогресивни политически сили в Европа – като Шин Фейн в Ирландия – могат да проследят произхода си от радикалния национализъм в началото на ХХ в., но насърчават толерантен, отворен възглед за обществото, който е антитеза на фашизма.

Следователно е вярно, че всеки фашист е националист, но не всеки националист е дори потенциално фашист. Това повдига въпроса как точно фашизмът използва национализма, за да постигне целите си. Според мен съществува специфично фашистко понятие и употреба на национализма.

Фашисткият национализъм в пет точки

Фашистите възприемат нацията като единна органична единица, свързваща хората не само по силата на родословието им, но и чрез триумфа на волята. Като такава тя е движещата, обединяваща сила, която мобилизира масите към обща цел. Но фашистите също трябва да си присвояват национализма за собствените си цели.

За да служи на фашизма, понятието за нация трябва да бъде съгласувано с основните постулати на фашистката идеология: идеята за революция, корпоративното въображение за социален ред, чистотата на расата (дефинирана в биологичен или културен смисъл) и социалната значимост на ирационалните ценности. Разнообразието на националистическите традиции обяснява и голяма част от географската хетерогенност на фашизма.

Въпреки че компонентите, предоставени от национализма, са стари, фашизмът ги съчетава, за да създаде нещо ново. Така се създава така наречената „обща“ фашистка концепция за нацията, която може да бъде разделена на поне пет специфични характеристики:

Паравоенна представа за социалните връзки и националния характер: Нацията съществува в състояние на постоянна военна готовност, което означава, че военните ценности като дисциплина, единство на командването и саможертва се поставят над всички индивидуални права. Целият социален ред и естеството на връзките в него са отлети във военизиран калъп, което означава, че самото общество се превръща в казарма.

Това обяснява и силната склонност на фашизма към териториален експанзионизъм, стремеж към империя и война – всичко това е обща кауза, която поддържа нацията постоянно обединена и мобилизирана.

Дарвинистки възглед за националното и международното общество, основан на принципа „оцеляват най-силните“: Това води до изключване на другите (определяни по различни признаци като раса, култура, език и т.н.), вяра в неограничения суверенитет на собствената нация и оправдаване на насилието срещу нейните вътрешни и външни врагове. Това води до империализъм като естествена последица от позитивния характер на нацията.

Нацията над всичко останало, включително религията: Фашистките правителства на теория винаги са били независими от религията. Където и да са завземали властта, повечето фашистки движения са стигали до някакво споразумение с Църквата, но фашизмът отрежда на Бога и религията подчинено място (изрично или имплицитно) в йерархията на своите принципи. Нацията винаги е на върха.

Единство на държавата, културата и нацията: Що се отнася до връзката между нацията и държавата, фашистката нация не е нито над, нито под държавата. Тя едновременно се отъждествява с държавата и я надхвърля: „национал-държавност“.

Сляпа вяра в харизматичен лидер: Идеята за фашистка нация изисква абсолютно доверие в един-единствен, всемогъщ лидер. В нацистка Германия това е известно като Führerprinzip, идеята, че думата на фюрера превъзхожда всеки писан закон.

По този начин фигурата на националния герой или бащата-основател от XIX в. се превръща в нещо много по-трансцендентно. Фашисткият лидер асимилира и въплъщава качествата на всички национални герои, които са били преди него.

*Хосе Мануел Нунес Сейшас е професор по модерна и съвременна история, Университет в Сантяго де Компостела