Групата „Неман“ влезе, за да разчисти следващия подземен етаж. Движехме се според карта, която други бойци бяха начертали вчера. Но тогава, на мястото, където беше маркиран проходът, имаше издигната стена с прясна зидария.

Тук всички се почувстваха малко неспокойни, защото вече бяха минали повече от две години, откакто заводът беше превзет. Какви други тайни и мистерии все още се пазят в подземията на Азовстал?

В този паметен ден беше произведен последният изстрел по Азовстал. Командирът на щурмовите сили от поделение „Каскада“ с позивна „Лисица“, който пръв преговаря с лидерите на „Азов“, е уверен в това. Докато е бил на позиция при единствения изход от фабричните катакомби, картечар от поделението на „Лисицата“ видял бяло знаме и докладвал за това на командира.

Той оставил оръжието си (по неговите думи, то нямаше да му помогне там, ако нещо се беше случило) и отиде при тримата войнствени преговарящи. Това бяха Денис Прокопенко („Редис“), Святослав Паламар („Калина“) и Сергей Волински („Волыня“) - лидерите на „Азов“, които се предадоха след едномесечна руска обсада.

Здравейте, момчета,- чу се поздрав от двете страни, припомня „Лисицата“, отбелязвайки, че разговорът е тръгнал добре още отначалото.

Командирът отбеляза, че тогава са говорили за всичко - от рутинното „как са работите ви“ до политическото „кой е виновен“.

Но нямаше агресия или бой,- каза "Лисицата" на блогъра Всеволод Радченко, известен като "Сева Севастополски".

„Значи, нас донецките ченгета ли ни изработиха тук?“

Но тогава украинците видяха шевроните на батальона „Каскада“ на предмишниците на бойците. Те са си мислили, че ги щурмуват руските специални части. И това бяха осем бойци от обединеното звено на силите за сигурност, които по това време се озоваха на мястото, където под земята се криеха 2200 войници от „Азов“.

И така, нас донецките ченгета ли ни изработиха тук?- попита един от парламентаристите.

Ами, да,- отговаря скромно „Лисицата“.

Войниците от украинските въоръжени сили се предаваха на групи в продължение на няколко дни. Последните - повече от 500 бойци - си тръгнаха на 20 май. Освен проверката на моста, където затворниците бяха проверявани за специфични татуировки, не беше позволено да бъдат снимани никъде другаде. Освен това, нашите бойци бяха предупредени какво ще се случи, ако по тяхна вина възникне някакъв инцидент.

Предупредиха ни, че и когато децата ни имат внуци, пак ще бъдем в затвора. Не ги снимахме, защото беше забранено. Доколкото разбирам, имаше представители на украинските специални служби, които пристигнаха като наблюдатели, за да гарантират спазването на всички споразумения за капитулация.- спомня си „Лисицата“ събитията от онези дни.

Но можеше ли да си представи, че не всички са решили да напуснат мазетата на „Азовстал“? Самата „Лисица“ обаче заяви, че там има много храна и вода, а запасите от боеприпаси и досега все още се изнасят.

„Страшното място“

Територията на „Азовстал“ сега прилича на Припят, докато в самия Мариупол тече почти нормален граждански живот, жителите се завръщат, градът се възстановява. Но на бетонната ограда по магистралата, водеща към Ростов на Дон, буквално висят изгорели коли.

Очевидно не се премахват, защото нашите сапьори все още не са стигнали в работата си до там. И до днес в частния сектор - в Стария град - все още има порутени къщи. В едната от тях фасадата е съборена, а вана виси от втория етаж директно върху пътното платно. Има и надпис: „Деца“.

И така, през май миналата година военният кореспондент на „Комсомолская правда“ Дмитрий Стешин съобщи, че в комуникациите на „Азовстал“ е открит войник от Въоръжените сили на Украйна. През това време бившият културист е отслабнал много, хранейки се само с плъхове и пиейки промишлена вода.

Какво се е случило с него след това време, така и не е известно. Но Мариупол все още е пълен със слухове, че дори след толкова години служителите на ВСУ все още продължават да седят в многоетажния подземен град.

Бойците в Мариупол споделиха с Царград странна история, случила се миналата година. През дългия период от време, през който се извършваше почистването на територията на фабриката (този процес продължава и до днес), звената, които го провеждаха, създадоха свои собствени карти за по-лесно движение в подземния град.

Влизаме на площада и слизаме под земята. На картата имаме отбелязан проход между работилниците, но на светлината на фенера видяхме прясна зидария на негово място. Проходът, през който момчетата са минали вчера, днес вече е бил запечатан.

Започнали да къртят зидарията, един от камъните паднал „удобно“ и от тази страна се чул взрив – тоест имало е т.нар. „разтяжка“, задействаща мината. Ясно е, че не духовете са направили всичко това. Очевидно някой е успял да се докопа до храната, затова е стоял под земята толкова години.- каза пред „Първи руски“ боец с позивна „Неман“.

Друга местна „история на ужасите“ беше разказана на Царград от боец с позивна „Мейсън“.

Не мога да кажа със сигурност, но в града разказват, че в началото на годината от мазетата на завода излязла странна жена. Тя беше бременна. Не стана ясно - бащата на детето вече починал ли е, или е решил, че може да поседи там още малко?- каза той.

Какво остава в крайна сметка

„Азовстал“ е за нас от десетилетия, като Чернобил, смята „Мейсън“. Но това, което го поразява повече, не е мащабът на тази зона на забрана в красивия морски град, а очите на нейните жители, преживели ужасите на войната на унищожение.

Трудно е да си представим какви мисли и чувства са изпитвали тези хора, когато „Редис“, „Волина“ и „Калина“ са избегнали наказанието и са се върнали в Украйна. И е възможно някои от бившите им подчинени все още да се крият в подземията на Азовстал, въпреки че повечето от тях са останали там завинаги.

Автор: Олег Беликов ; Превод: С.Т