Приемът, който палестинските бежанци получават по време на първите арабско-израелски войни, варира в различните арабски държави, но всички отказват да ги интегрират, не им дават гражданство и ги държат в лагери.
Единственото изключение в миналото е Йордания, която често дава гражданство – особено на тези, които бягат от Западния бряг, анексиран от Йордания през 1950 г. Но дори и там интеграцията не е гладка или пълна. Палестинците в Йордания се сблъскват с трудности, политически подозрения, често влизат в конфликти с насилие.
Извън Йордания приемът е още по-студен. В Ливан стотици хиляди палестинци са държани без гражданство, забранено им е да работят на много места и са строго ограничени в лагери. В Ливан съществува сложен религиозен и политически баланс – между християни, сунити, шиити и друзи – и той няма намерение да поддържа масово палестинско сунитско население.
Подобна ситуация се развива и в Сирия, която държи палестинците в постоянна изчаквателна позиция: толерирани, но рядко интегрирани в сирийското общество.
Тази двойнственост създава предпоставки за десетилетия на напрежение. Палестинските бежанци, които се разочароват от липсата на гражданство, често стават политически бойци и пренасят борбата си през арабските граници. Организацията за освобождение на Палестина (ООП) възниква отчасти от тези бежански общности и се превръща в мощна – и въоръжена – политическа сила. Разбира се, това кара приемащите ги страни да станат още по-предпазливи и полага основите на бъдещи конфликти.
През 70-те години палестинските бежанци се превръщат в постоянни, обособени групи в арабските страни – рядко интегрирани и често посрещани с недоверие от домакините. Цели поколения израстват в тези лагери. Раждат се деца, които порастват и създават собствени семейства.
И досега арабските страни продължават да се противопоставят на нови вълни от палестински бежанци.
Защото те предизвикват насилие в страните, които са ги приели
Към 1970 г. палестинците съставляват повече от половината от цялото население на Йордания. Гостоприемството се изчерпва и отношенията избухват в насилие. Известно като „Черният септември“, то изправя йорданската армия срещу палестински партизански групи – главно ООП – които са превърнали бежанските лагери във въоръжени крепости. ООП по същество създава държава в държавата, като открито се противопоставя на суверенитета на Йордания и почти сваля монархията на крал Хюсеин. След ожесточени градски боеве Йордания смазва ООП, като загиват около 3400 палестинци, а десетки хиляди са прогонени.
„Черният септември” дава на Йордания болезнен урок: тя никога повече няма да позволи на въоръжени палестински фракции да действат на нейна територия. По това време повечето палестинци имат гражданство, но хиляди са експулсирани, главно в Ливан.
В Ливан става още по-зле, тъй като там се установява ООП. Въоръженото присъствие на ООП спомага за разпалването на гражданската война в Ливан от 1975 до 1990 г., в която загиват над сто хиляди души и една трета от страната е принудена да напусне домовете си. Милиции от най-различни секти и чужди държави се сражават жестоко, а палестинците често са в центъра на всичко това.
Дори и днес палестинците в Ливан остават политически маргинализирани, нямат право на много работни места, не получават гражданство и голяма част от ливанското общество ги гледа с подозрение.
Палестински бежански лагер край Бейрут, Ливан. Снимка: от видеорепортаж
Кувейт е друг пример
за това колко бързо арабската солидарност с палестинците може да се изпари. Към 1990 г. в Кувейт живеят около 400 000 палестинци, които съставляват около 20 % от населението на страната.
Но когато Саддам Хюсеин нахлува в Кувейт, Ясер Арафат и ООП публично го подкрепят. След войната в залива, когато коалиция от 34 държави водени от САЩ, изгонва Саддам от Кувейт, почти цялата палестинска общност – около 200 000 души принудително са изселени в рамките на няколко месеца. На други 200 000 е забранено да се завърнат. По-късно Арафат заяви, че действията на Кувейт са били дори по-лоши от отношението на Израел към палестинците.
В други страни историята не е толкова жестока, но е сходна: Палестинците са били приемани до известна степен, след което често са били експулсирани – тихо или чрез масови изселвания.
Всеки от тези епизоди показва двойнственото отношение на арабските държави към палестинците: публично подкрепящи тяхната кауза, но подозрителни и предпазливи към пълното им интегриране. Поддържането на палестинците отделно и без гражданство се превръща в политическа стратегия, която поддържа бежанската криза като лост срещу Израел, вместо да я реши окончателно.
Положението в момента
След нападението на „Хамас” на 7 октомври 2023 г. и ответните действия на Израел, почти всички 2,3 милиона жители на Газа са разселени – което създава бежанска криза, още по-непосредствена и интензивна от предишните конфликти.
Но въпреки мащабите арабските държави отново казаха „не“.
Президентът на Египет и кралят на Йордания незабавно затвориха вратите си. И двамата лидери открито заявиха, че нито един бежанец от Газа няма да пресече трайно границите им. Египет засили силно охраната на границата, давайки ясно да се разбере, че жителите на Газа не са добре дошли.
Крал Абдула обобщи всичко това в прав текст: „Никакви бежанци в Йордания, никакви бежанци в Египет“. Той смята, че това е ситуация, която трябва да се реши в рамките на Газа и Западния бряг, а не да се опитваме да прехвърляме трудностите с палестинците и тяхното бъдеще върху раменете на други.
Това е най-простият отговор за всяко правителство в Близкия изток. Те ясно разбират опасността и нестабилността, която може да донесе голям брой бежанци от Газа. Те отхвърлят дори приемането на по-малък брой хора, защото биха могли
да доведат със себе си война срещу Израел
По-специално Египет се опасява, че екстремисти ще се промъкнат в Синай и че „Хамас” или други радикални групировки ще се установят там, където има конфликти. Повече въоръжени фракции няма да помогнат за вътрешните проблеми на Египет. Също така няма да помогне, ако ракетите „Катюша” и атентаторите самоубийци идват не от Газа, а от самия Египет. Той е в мир с Израел и не търси проблеми.
Арабските държави разбират проблемите със сигурността и подчертават, че защитават палестинските претенции, но задържат бежанците на място, независимо колко грубо звучи това.
Приемането на бежанци означава поемане на отговорност, потенциално завинаги. Политическата реторика срещу Израел не струва нищо. Приемането на милиони палестинци обаче струва скъпо като политически капитал, рискове за сигурността и социално сближаване.
Самите палестинци също са в противоречие. За много от тях напускането на Газа означава да се откажат завинаги от родината си – точно това, което Израел би предпочел. По ирония на съдбата както палестинците, така и арабските държави се противопоставят на преместването, макар и по различни причини. Това поставя жителите на Газа притиснати между израелските въздушни удари и затворените арабски граници.
Лесно е да се обвинят арабските държави в цинизъм – използват страданията на палестинците като политическо оръжие срещу Израел, без да искат да им помогнат истински. Но всичко е далеч по-сложно.
