Докато войната в Украйна се проточва за поредна година, става все по-трудно да се пренебрегне една трудна истина: Военната победа може би вече не е реалистична цел за Киев - без значение колко милиарда изпраща Западът или колко руски войници загиват.
Това не е популярна гледна точка във Вашингтон или Брюксел, където продължават да смятат, че достатъчно помощ и решителност в крайна сметка ще сломят Москва. Но въпреки изключителната устойчивост на Украйна и дълбоките джобове на Запада, този резултат изглежда все по-малко вероятен.
Войната по-скоро се превръща в безмилостна безизходица, която заплашва да изтощи Украйна, да разбие единството на Запада и да укрепи режима, който трябваше да отслаби. Въпросът, който трябва да си зададат западните политици, не е дали Украйна заслужава подкрепа, а дали настоящата стратегия й помага да спечели или просто й помага да оцелее достатъчно дълго, за да губи по-бавно.
Това не означава, че Украйна трябва да се предаде, нито че трябва да се откаже от подкрепата на Запада. Всичко това обаче изисква честна равносметка: Няма път към пълната победа на Украйна - и да си даваш вид, че не е така, не може да замени стратегията.
В сегашната ситуация запазването на суверенитета на Украйна и стабилизирането на Европа може да зависи не толкова от оръжията, колкото от дипломацията.
На хартия Западът все още подкрепя твърдо Украйна. Последният пакет от помощ на САЩ в размер на 61 млрд. долара беше приет след месеци на политическа безизходица, европейските държави бавно увеличават производството на отбранителни продукти, а НАТО продължава да дава сигнали за решимост. Но военната реалност е по-отрезвяваща, отколкото следва от много западни заглавия.
Първо, Украйна е изправена пред демографска пропаст: Според собственото й министерство на отбраната над 30% от наборниците не се явяват на служба. Новите закони за мобилизация намаляват възрастта за набиране на войници до 25 години, но недостигът на кадри продължава. Населението на страната намалява поради емиграцията и военните жертви.
Освен това войната е довела до сериозно свиване на икономиката, което се отразява значително на инфраструктурата, промишлеността и поминъка. С изчерпването на извънредните правомощия и нарастващото разочарование от корупцията и лошото управление, политическото напрежение в Киев расте.
Междувременно Русия се адаптира. Нейната икономика вече е на военна основа, отбранителната й промишленост превъзхожда Запада в производството на артилерийски снаряди, а армията й - макар и неефективна и брутална - запазва предимството си по отношение на живата сила и стратегическата дълбочина. Нейното политическо ръководство също е усвоило дългосрочните минуси в преследване на минимални териториални придобивки.
Ако не друго, то мирните преговори в Истанбул този месец разкриха колко далеч една от друга остават двете страни. Украйна предложи 30-дневно прекратяване на огъня. Русия предложи два до три дни и за прибиране на тела на загинали от оспорваните зони. Споразуменията бяха ограничени до хуманитарни жестове и размяна на пленници. Дори списъкът с 339 деца, отвлечени от Русия, предизвика само символична реакция от страна на Москва.
И така, докато западните лидери продължават да настояват, че ще подкрепят Украйна "толкова дълго, колкото е необходимо", въпросът сега е: за какво?
Пълното възстановяване на украинската територия със сила би изисквало значително повече помощ, както и ниво на ескалация - вероятно включващо западни войски или пряко участие на НАТО - за което демократичните правителства очевидно не желаят и да помислят. И това поражда едно трудно, но все по-необходимо предложение: Подкрепата за Украйна скоро може да означава да й помогнем да прекрати войната, а не да я спечели.
Такъв компромис, който лесно може да бъде сбъркан с капитулация, е политически динамит в западните столици. Но историята показва друго: През 1940 г. Финландия запазва суверенитета си чрез болезнен, но стратегически мир със Съветския съюз. Корея, опустошена от войната в началото на 50-те години на ХХ век, прие примирие и избегна национален колапс. Това не са морални победи, но са резултати, които можеха да се преживеят.
Все повече гласове във Вашингтон и европейските столици вече признават тази логика. Лидерите на Камарата на представителите на САЩ тихо обсъждат необходимостта от "план за замразен конфликт", а европейските анализатори предупреждават, че 2025 г. може да се окаже "най-опасната година за Украйна" - не заради напредъка на Русия, а заради вътрешното напрежение и умората на Запада.
Дипломатическото уреждане обаче не би означавало да се възнагради Москва. То би означавало да се признае, че оцеляването на Украйна може да зависи повече от запазването на това, което тя все още контролира, отколкото от възвръщането на това, което не може да възстанови.
Такъв компромис би могъл да включва замразяване на военните действия по сегашните линии на фронта, международни гаранции за сигурност, които не са достатъчни за членство в НАТО, но възпират бъдеща агресия, поетапен преговорен процес, свързан с хуманитарен обмен и икономическа нормализация, и следвоенна помощ за възстановяване, която е обвързана с реформа на управлението и антикорупционни критерии.
Разбира се, нищо от това няма да е лесно. Русия може да отхвърли компромиса, а Украйна може да отхвърли всичко, което не е свързано с пълна справедливост. Но това не освобождава Запада от отговорността да ръководи.
Стратегията не се състои в това да желаеш най-доброто - тя трябва да се ориентира към постижимото.
В крайна сметка въпросът не е дали Украйна заслужава повече помощ - тя заслужава, а дали настоящият модел на подкрепа може да даде устойчиви резултати. Под ръководството на президента на САЩ Доналд Тръмп Вашингтон преразглежда ролята си в конфликта. И макар администрацията му да сигнализира за отвореност към мирни преговори, малко вероятно е да подкрепи безсрочна военна помощ без ясен изход.
Това означава, че сега западните лидери са изправени пред избор: да останат на пътя, който обещава безкрайна помощ и война, или да започнат да разработват мирен процес, който защитава суверенитета на Украйна и предотвратява по-широка европейска криза.
След три години на тази война най-мощният начин да подкрепим Украйна може би вече не е да й помогнем да воюва, а да й помогнем да спре да воюва, без да загуби бъдещето си.
Елхан Нуриев е старши научен сътрудник във фондация "Александър фон Хумболт". Той е сътрудник по глобална енергетика в Брюкселския енергиен клуб и старши експерт по Русия, Източна Европа и Централна Азия в LM Political Risk and Strategy Advisory във Виена.
