Главното средство, с което всеки мошеник, крадец, бандит, наркоман и пр. може поне временно да се легитимира като „добродетелен“ политик у нас е „Европа“ или присъединяването към „проевропейската общност“. Коя „Европа“ ги легитимира обаче? И на коя „Европа“ ни харизват те?
Европа има много явни и скрити лица, и в различните епохи, и в една и съща епоха. През XIX в. доминиращ в Европа е духът на демократизъм и суверенизъм. Друго нещо е Европа от XX в., когато „научната“ идея за расата се раздува, превръща се в средство за политическа мобилизация и преформатиране на властовата система с цел „защита“ на „арийската раса“, тоест, за налагане световно господство на „ubermensch“. Днешната „Европа“, по-точно, нейният корумпиран елит, е наследник на расистката Европа от XX в.. Под прикритието на либерална реторика този елит се настройва за военен реванш.
Германският реваншизмът надига глава скоро след края на Втората световна война. Най-напред се научава да мимикрира – усвоява езика на „добрите“, които им го диктуват. Определени изрази и понятия, отпадат, например Ausrottung /ликвидиране/, Endsieg /окончателна победа/ и др. под. Същевременно се налагат нови думи като denazifiziren /денацификация/. Скоро след това в езика навлизат американските думи: бос, тренд, супер и др. От предишните пропагандни теми остава само тази за антикомунизма, когото свързват с СССР. А в началото на 90-години на миналия век западните „демократи“ автоматично прехвърлят върху Русия комунизма, изобретен в Германия от постхегелианеца Карл Маркс и наложен в Русия като форма на власт от „интернационалната“ кохорта професионални революционери под ръководството на фанатичния доктринер Владимир Ленин и идеолога на перманентната революция Лев Троцки. Има огромен документален материал по този въпрос, но един от тях е уникален. В спомените си бившият личен секретар на Сталин – Борис Бажанов, разказва един от вицовете на Карл Радек /достатъчно известен, за обясняваме кой е. Цитирам го по памет./
Моше и Аврам пият кафе, Аврам чете вестник. По едно време вдига глава и казва: „За министър на транспорта назначили някой си Брюханов“. – А как е истинското му име? – пита Моше. – Ами такова е, Брюханов. – Значи е руснак? – Да, руснак е – потвърждава Аврам. След кратко размишление Моше измърморва: „Ах, тези руснаци! Навсякъде се промъкват!“
След края на войната скрито възстановяване на нацизма има и сред немските историци. Например, историкът Франц Петри следва в научните си трудове расовия модел за нацията. След като е прочел трудовете на Петри – пише френският историк Алфред Вал, - през 1942 г. Хитлер започва да твърди, че тъкмо те са го убедили окончателно в германската същност на определени територии в Белгия и северна Франция. След 1945 г. Петри работи в престижен научен институт и твърди, че не е отговорен за политическата употреба на тезите му от нацистите. Но не променя схващането си, а само замества думата „rasisch“ с „antropologisch“. Алфред Вал – „Втората история на нацизма във Федерална Германия след 1945 г.“. С. 2011 г.
Нещо подобно се прави днес у нас с пари на ЕС, превеждани чрез министерството на културата на екипа от учени-биолози под ръководството на акад. Ангел Гълъбов, който чрез ДНК-анализи проучва расовата характеристика на българите, наричайки изследването си „Характеризиране на антропо-генетичната идентичност на българския народ“. С публикациите си и с изявите си в медиите /канени от тях целенасочено/ те внушават на полуобразованата публика да игнорира съвременното разбиране на нацията като култура /Антъни Смит, Цветан Тодоров и др./. Защото е по-удобно на политическите шамани от евроатлантическите структури да манипулират българи, когато те се мислят като „племе“; по-удобно им е, когато „единното“ племе скандира „Тук не е Москва“, отколкото да мисли, че Москва е четвъртият център на православно-славянската цивилизация след Плиска-Преслав, Киев и Търново.
А евроатлантическитe структури са конституирани окончателно през 1950 г. с акт, предложен от Съвета за национална сигурност на САЩ. С него европейската интеграция е трайно обвързана с икономиката и военно-промишления комплекс на САЩ. Архитектите на евроатлантическата суперструктура са държавният секретар Дийн Ачесън и началникът на кабинета по политическо планиране Пол Нитце.
Както пише Джовани Ариги: „…(Ачесън и Нитце) не смятаха нито европейската интеграция, нито ревизиите на обменния курс достатъчни, за да поддържат активно салдо в търговския баланс или да поддържат американско-европейските икономически връзки след плана „Маршал“. Предложената от тях нова политика – сериозното превъоръжаване на Европа и Америка – послужи като отлично решение на основните трудности на американската икономическа политика. Вътрешното превъоръжаване създаде нови средства за поддържане на търсенето, така че икономиката вече да не зависи от поддържането на активно салдо.“ Джованни Арриги - „Долгий двадцатый век. Денги, власть и корни нашего времени“,
Политиката на превъоръжаване има един особено важен – и актуален - аспект, показан в изследването на Алфред Вал. Според него Съединените щати предлагат на Германия да започне превъоръжаване на страната още със започването на войната в Корея, през лятото на 1950 г.
„Щом става дума за превъоръжаване – пише той, – генералите стават нападателни и поставят въпроса за затворените си колеги, като не закъсняват да демонстрират високомерие и арогантност срещу политиците. Те настояват правителството да възстанови воинската им чест и да прекрати „оклеветяването“ на бившия Вермахт, като освен това, в замяна на сътрудничеството си, искат освобождаването на колегите си и на другите затворници, в това число и на осъдените на смърт…Пресата, от своя страна, се нагърбва с кампания в полза на войниците от Вермахта… например Frankfurter Allgemeine Zeitung омаловажава военните действия на затворените престъпници, твърдейки, че Вермахтът е действал така, както би действала всяка армия по време на война. Кампанията дава резултат, защото в края на август 1950 г. МакКлой отстъпва и постепенно започва да пуска затворниците“. Алфред Вал – „Втората история на нацизма във Федерална Германия след 1945
г.“. С. 2011 г.
В демонстрациите за освобождаване на осъдени за военни престъпления през 1951 г. се включват и депутати от Бундестага. А сред затворниците има началници на Отряди на смъртта като Вернер Брауне, началник на Sonderkommando, избила 10 000 евреи в Симферопол в края на 1941 г. , както и Ерих Кауфман, заповядал всекидневното избиване на 500 евреи в Латвия.
Днес съименникът на император Фридрих Барбароса - Мерц не спечели изборите на либерално-демократичен терен, в Западна Германия той бе наложена и поддържана отвън фасада, донякъде подобна на Ваймарската република. Мотивите на гласуващите за Мерц имат своите дълбоки и тъмни източници в културната и политическа история на Германия, както показва още през 1946 г. Томас Ман в известното си есе „Германия и германците“. Те се проявяват понякога с високомерна откровеност. Например в това, че германският генерал Кристиан Фройдинг предлага да бъдат бомбардирани руски летища и инфраструктура с думите: „ние сами да провеждаме настъпателни противовъздушни операции, използвайки средства с голям обсег, по принцип средства за въздушна война“. „Ние сами“ означава НАТО. Логично би било германецът да настоява за преговори върху основата на Минските споразумения, за чието изпълнение Германия уж беше гарант; но той призовава Запада на „кръстоносен поход“.
Тук трябва да се каже ясно това, което би трябвало да е общо място в историческата ни памет: ние сме завоевание на онази „Европа“, която е анти-православно-славянска още от времето, когато архиепископ Вихинг продава в робство, затваря и прогонва от Великоморавия учениците на Св. Методий. Ние сме плацдарм и военно подразделение за поредния Drang nash Osten. Наглост е да се премълчава това, а крадецът да вика: „Дръжте крадеца!“
Нещо повече - строени зад реваншистка „Европа“, българските „европейци“ трепетно очакват сигнала за настъпление срещу „заплахата“, която през 1878 г. създава модерната българска държава и връща земята, присвоената от турските завоеватели, на българските селяни. Това е първата „хибридна атака“, с която днешната Руска федерация „поразява“ България. /В последното изречение използвам думи на Иван Костов от предаването „Лице в лице“ /23 юли 2025 г./. Той каза: „България е по-силно поразена от хибридните атаки на Руската федерация“ от Румъния.
Наглост е тези, които са се отрекли от своята историческа идентичност да дават морално-политически уроци на милионите нейни носители. При това на един измислен пропагандистки език, който крепи измамното им чувство за превъзходство – измамно, защото те много добре знаят на кого и на какво дължат „превъзходството“ си.
Ако думата „наглост“ звучи неопределено-моралистично, ще я дефинирам политико-психологически като вид психопатия, която съчетава нарцистични и параноидни черти, проявяващи се като пълно незачитане достойнството и живота на хората извън собствената „проевропейска общност“, политически обединена единствено от омразата както към Русия, така и към българския „русофилски“ народ.
Ако я нямаше тази омраза, щяха да се самоизядат едни други.
Автор: Александър Кертин
