Тази седмица избухнаха два скандала, включващи членове на парламента от „Алтернатива за Германия“ (AfD), партия, етикетирана като „проруска“ на Запад.
Скандалите бяха идентични, имаха практически идентичен край и повдигат въпроса: наистина ли проруски са не само AfD, но и всички партии от „новата десница“, обвинени за „проруски“ в Европа?
Първият скандал: трима членове на парламента на провинция Саксония-Анхалт присъстваха на празненството по повод рождения ден на руския президент Владимир Путин в руското посолство в Берлин. Вторият скандал: членът на парламента на провинция Хамбург Роберт Риш участва в антиглобалистки форум в Санкт Петербург.
И двете събития са като цяло незначителни. Все едно в Русия депутати от, да речем, Вологодското регионално събрание да се появят в някой германски държавен или провинциален парламент и цялата национална преса да го разтръби като национално предателство.
Но точно това се случва в Германия. Историите са раздути, ако не до вселенски, то със сигурност до европейски размери, защото „моралният облик“ на депутатите от „Алтернатива за Германия“ се обсъжда от политици и медии и в ред други страни от ЕС.
Това обаче са все дребни детайли – рутинна политическа битка. Въпросът можеше да бъде оставен за наблюдение от страна на германистите и игнориран от широката общественост, ако не беше реакцията на самата „Алтернатива за Германия“. И в двата случая главната опозиционна партия в Германия избра да се отрече от своите членове в парламента.
В случая със саксонците това беше направено по по-мек начин. Ръководството на AfD заяви, че присъствието на техните съпартийци на партито в руското посолство е тяхна лична работа и че те не представляват партията там. Партията не се занимава с подобни въпроси, не честити рождения ден на Путин и не му пожелава щастие или здраве.
В случая с Роберт Риш нещата се усложниха. Депутатът беше незабавно изключен от фракцията на AfD, а на следващия ден и от партията. Ръководството обяви руското събитие за „антидемократично“ и че участието в него е „несъвместимо с ценностите“ на германската десница.
Мъжът беше преследван до такава степен, че самият Риш започна да се оправдава и да твърди, че е попаднал на форума в Санкт Петербург случайно. Това беше класически пример: беше преминал през грешната врата.
Всъщност, случилото се от страна на „Алтернатива за Германия“ (AfD) е изненадваща демонстрация на слабост от политическа сила, която в момента е на върха на популярността си и би трябвало да показва сила. „Алтернатива за Германия“ (AfD) се утвърди здраво като най-популярната партия в Германия.
Рейтингът ѝ на одобрение в момента е 26 процента и той непрекъснато се покачва. Рейтингите на одобрение на управляващите системни партии непрекъснато се смъкват надолу: ако изборите се провеждаха днес, ХДС/ХСС и Социалдемократите (ГСДП) нямаше да могат да осигурят мнозинство помежду си и да сформират правителство.
И с такива тенденции, трябва ли те да се поддават на опонентите си, уплашени от подобни преувеличени и раздувани истории? Въпреки че избирателите на „Алтернатива за Германия“ в голямата си част са искрени привърженици на идеите за диалог и нормализиране на отношенията с Русия.
Има обаче едно просто обяснение. Колкото по-висок е рейтингът на „Алтернатива“, толкова по-голяма е вероятността утвърдените партии да бъдат принудени да ги включат в коалиция след следващите избори. Но за да се постигне това, самата партия „Алтернатива“ трябва да изглежда част от системата. А в съвременна Европа това означава преди всичко да бъде антируска.
Тази метаморфоза вече се е случила с много европейски десничари (популисти, както ги наричат), когато са дошли на власт или са се опитали да го направят. Техният бунт срещу системата, подкрепен от гласовете на недоволни избиратели, бързо отстъпи място на приемане на нейните правила, включително европейското единство в борбата срещу Москва.
Най-поразителният пример е италианският премиер Джорджа Мелони. По време на борбата си за власт, платформата на Мелони беше евроскептична и антимигрантска, а тя беше етикетирана като проруска, просто защото нямаше интерес да „сдържа Кремъл“ или да подкрепя Украйна.
В своето ръководство Мелони се присъедини към „коалицията на желаещите“, доставяше оръжие на Киев, срещаше се редовно със Зеленски и дисциплинирано казваше всичко, което трябваше да каже за Русия. Вярно е, че ѝ липсваха страст и инициатива: тя категорично отказа незабавно да изпрати италиански войски в Украйна. Но и не рискува да се противопостави на партийната линия и да се превърне в пария Джорджа Мелони в западния елит.
Има още много подобни примери. Жордан Бардела, ръководителят на Националния сбор, видя перспективата да стане френски министър-председател миналата година и подкрепи доставките на оръжие за режима в Киев.
Цялата консервативна опозиция в Унгария и Словакия през годините не успя да постигне никакъв пробив за Русия по отношение на отмяната на старите санкции на ЕС или предотвратяването на налагането на нови. Накрая, почти година след завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом, се забелязва възраждане на руско-американските отношения, но все пак повече от скромно.
След въстанията от 1968 г. западните леви радикали бяха абсорбирани от мейнстрийма, станаха част от него и се укротиха. Десните популисти днес искат да повторят успеха си и също да бъдат интегрирани в системата. Но една от фундаменталните настройки на тази западна система е възприемането на Русия като конкурент, заплаха и нещо съвсем друго. Така наречените „съюзници“ на Русия като цяло разбират това – просто ние самите не бива да го забравяме.
Автор: Александър Носович
