Национализмът, Църквата и Европа

Национализмът, Църквата и Европа
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    18.09.2019
  • Сподели:

В момент, когато възраждането на национализма поставя в риск нормалното сътрудничество между страните и оспорва ползата от колективните формати за управление, скорошното осъждане на „етнофилетизма“ (придаването на национален характер на поместните църкви) от Вселенския патриарх Вартоломей ни напомня, че тази толкова актуална тема занимава Православната църква от дълго време. Може ли всеобхватността и универсалността на Църквата да устои на националистическите спорове и разколи?

За Църквата въпросът е съществен, защото днес Вселенската патриаршия е изправена пред тотална офанзива от Руската църква, нещо, което стана явно на Всеправославния събор в Крит през 2016 г. и което ескалира със създаването на независима Украинска църква тази година. Образуването на национални държави е занимавало Църквата и в случая с независима Гърция, а по-късно и в случая с България на Цариградския събор през 1872 г.

„Светата Христова Велика църква никога не е служила на национализма, на отнемането на съзнанието за универсалността на Църквата и на отмяната на принципа на съборността в нея“, заяви (вселенският патриарх) Вартоломей на откриването на конгрес на тема „Проблемът на етнофилетизма в Православната църква: от българската схизма до днес“, проведен в четвъртък и петък в семинарията в Халки. „В живота на Църквата етнофилетизмът представлява фактическа „подмяна на ценностите“. Вместо нацията да служи на християнската истина, (тя) оценява и съди Църквата според критерия за полезността и службата й на държавата“.

На международната сцена напрежението между националния и колективния интерес се наблюдава поне от 1648 г., когато Вестфалският мирен договор поставя край на общоевропейската Трийсетгодишна война и определя, че държавите имат суверенитет върху територията си, имат юридическа равнопоставеност и нямат право да се намесват във вътрешните работи на която и да било друга държава.

Революциите и освободителните войни през следващите два века довеждат до създаването на все повече национални държави и до разпадането на империи. Идеята на американския президент Удроу Уилсън за „самоопределение на народите“, заедно с другите елементи на един планиран либерален международен ред, се превръща в апогей на това виждане. Възходът на националните държави отговаря на нуждите на народите, които се освобождават от различни империи (като Османската, Австро-унгарската), като им дава идентичност и самочувствие.

Това обаче съдържа в себе си семето на непрекъснатата война, защото границите не съвпадат винаги с различните етноси, а съществуването на малцинства става повод за непрекъснати търкания. Втората световна война е трагичният резултат. Международната система за политическо и икономическо управление, създадена след тази война, имаше за цел избягването на грешките, които следват войната от 1914 – 18 г., когато самите Съединени щати подкопават системата за сътрудничество, предложена от президента Уилсън.

Днес системите, които осигуряват мира и стабилността, са поставени под съмнение. Появяват се нови сили, докато старите -предимно САЩ и Великобритания – са явно объркани по отношение на идентичността си и мястото си в света. От време на време историци напомнят, че в мултикултурните империи на миналото заедно са живеели много народи, като подценяват честите кланета на малцинства и общата несправедливост, която са понасяли онези, които не са принадлежали към доминиращата народност или управляващата класа.

В този свят може би Православната църква и Европейският съюз, колкото и различни да са помежду си, колкото и различна да е историята им, успяха да постигнат най-доброто съчетание между различните нации и колективното им мирно съществуване. Може би не е случайно, че единството и на двете общности е заплашено от страни, които се смятат за по-висши от другите, без да се замислят за последствията от своето високомерие.

 

 

Никос Констандарас, в. Катимерини

Прочетена 259 пъти

Станете почитател на Класа