Френският финансов министър Кристин Лагард може би вече е с няколко дължини пред съперниците си в надпреварата за овакантеното от Доминик Строс-Кан шефско кресло в Международния валутен фонд (МВФ). Кандидатурата й бе подкрепена от европейските правителства и от САЩ, които заедно държат повече от половината от правото на глас в МВФ и това я прави фаворит за поста. Въпреки, че избирането й вече изглежда лесно и почти сигурно, обаче, за Лагард ще е добре, ако разгледа вижданията на тримата си съперници, които са централни банкери и икономисти практици: Стенли Фишер от Израел, Аугустин Карстенс от Мексико и Григорий Марченко от Казахстан, коментира сп. Economist.

Политическата смелост и успехи на Кристин Лагард не трябва да се пренебрегват, нито пък репутацията й като адвокат или подкупващите й дипломатически умения, но голяма част от „огнеборската” работа на МВФ включва сложни финансови и икономически анализи.
Който и да победи в надпреварата за управляващ директор на международната финансова институция ще наследи поетия от фонда ангажимент на стойност €79 млрд. ($114 млрд.) - т.е. около две трети от общия размер на отпусканите заеми, към три страни от еврозоната със сериозни финансови проблеми, за да могат да плащат задълженията си и да съживят икономиките си, без да имат свободата да девалвират валутите си. Много икономисти смятат, че Гърция, а може би и Ирландия и Португалия, ще трябва да отпишат дълговете си. Но гуверньорът на израелската централна банка Стенли Фишер, който даде сигнал, че обмисля евентуалната си кандидатура за високата позиция, каза през 2002 г., че икономистите имат далеч по-голямо желание една страна да обяви неплатежоспособност отколкото политиците й. Заемалият управленска позиция номер две в МВФ между 1994-а и 2001 г. добави, че „политиците са тези, които ще се изправят пред политическите последствия”. Стенли Фишер смята, че политиците „имат право да отидат далеч, за да се избегнат фалит на държавата си”. Но въпросът е колко далеч могат да стигнат.

През януари 2001 г. МВФ даде на Аржентина един голям „последен шанс” със заем, за може страната да успокои кредиторите си, но тя не успя да направи това. През август 2001-а фондът й даде „втори последен шанс”, който също се провали. Фишер смята, че заемът от август е имал шанс за успех, който не е за пренебрегване и си е заслужавало да се опита, за да се избегне катастрофата, която последва. Но други не са съгласни с него. Според Майкъл Муса - бивш главен икономист на МВФ, заемът от август е „най-голямата грешка на фонда” през 10-те години, когато е работил в МВФ.

Управителят на централна банка на Мексико Аугустин Карстенс, който открито обяви кандидатурата си за „горещия стол” в МВФ знае от първа ръка какво означава да се преструктурират дълговете на една страна. През 1990 г. Мексико размени необслужвани банкови дългове за т. нар. Брейди-облигации на около 35% по-ниска стойност, Карстенс беше този, който помогна за договарянето на сделката. Както и Фишер, той вярва, че такова преструктуриране трябва да се прави само в краен случай. Въпреки това, Карстенс смята, че страната е загубила ценно време за периода от 7-8 години на разсрочване, револвиране и спасителни планове, предшествали финализирането на суапа с Брейдитата. Като по-добър пример в тази посока Карстенс дава Уругвай, който предоговори дълговите си облигации през 2003 г. по един подреден и доброволен начин, който отне по-малко от два месеца, въпреки че пътят за изход от тежката финансова ситуация не е бел лесен, тъй като преструктурирането работи само, ако е придружено от тежки реформи, за да се увеличи способността на страната да изплаща задълженията си.

Една от причините европейските политици да се тревожат от неплатежоспособността е въздействието, което тя ще окаже върху банките, които държат дълговите инструменти. В азиатската финансова криза МВФ накара правителствата да коригират банковите системи колкото се може по-бързо. Критиците на фонда казват, че това е задълбочило рецесията. „Ремонтите” изискват време, но това не е причина да ги отлагаме, твърди Фишер и цитира инструкциите, които един френски генерал дава на градинаря си: „Ако на едно дърво са нужни 150 години, за да се развие напълно, това е още една причина да го посадим колкото е възможно най-скоро”.

Кандидатурата на управителя на Централната банка на Казахстан
Григорий Марченко за шефския пост на МВФ бе подкрепена от правителствените ръководители на ОНД, но не само защото той обеща „да не закача камериерките, ако бъде избран” на ръководния пост във фонда. След като Казахстан спечели своята независимост през 1991 г., финансовите институции в страната започнаха да никнат като гъби, тъй като държавните предприятия създаваха банки, за да получат евтини кредити от Централната банка. След 1994 г. обаче, регулаторите „оплевиха” банковата система като затвориха 80 банки - никой не е подкастрял „финансовата градина” така агресивно като Марченко.

Има и друга парещи въпроси, пред които е изправен фондът. В края на 1990-те развиващи се икономики страдаха от отлив на капитал и сриващи се валути. Днес те терзаят от прекомерния приток на капитали и повишаващи се валути. Дори и след азиатската финансова криза Фишер все още смята, че „системното” либерализиране на капиталовата сметка трябва да стане една от основните цели на МВФ. Същевременно, той признава, че контролът върху входящите парични потоци, въпреки че това е „груба намеса”, понякога е необходим. Самият той наложи през януари изискването за задължителни резерви на израелските банки, които осъществяват сделки с деривативи в чуждестранна валута с нерезиденти (бел.ред. – физически или юридически лица, които се третират като чужденци по отношение на фискалния и валутния контрол или останалото законодателство).

Реформирането на международната парична система, която разчита толкова силно на зелените пари е една от амбициите на френското правителство, което в момента председателства групата на големите икономики Г-20. Французите предложиха да се даде по-голяма роля на собствената синтетична резервна валута на МВФ – т.нар. Специални права на тираж (СПТ). Стойността на СПТ се основава на кошница от четирите най-ликвидни и използвани валути (щатския долар, еврото, йената и британската лира), която може един ден да се разшири и да включи юана.

Дали СПТ ще играят роля във възстановяването на баланса в световната икономика? „Бързият отговор е „не”, казва Карстенс. Това е в крайна сметка само набор от национални валути – нищо повече от сбора на съставните му части. Но по-задълбоченият отговор според Карстен е, че може да има някои непреки ползи. Ако китайците искат юанът да бъде включен в СПТ, те вероятно ще трябва първо да либерализират капиталовата си сметка. Това ще бъде добре дошло само по себе и един хитър адвокат както и един умен икономист несъмнено би посочил това възможно най-бързо.