Миналата седмица Жан-Клод Трише, който ще е президент на Европейската централна банка (ЕЦБ) до октомври, направи две предложения за разрешаване на дълговите проблеми на Гърция и еврозоната.
Първата идея е да се позволи на органите на Европейския съюз да отменят политическите решения на правителствата на държавите членки, които не могат да изготвят устойчиви бюджети. Това означава, че трябва да се създаде комисия за външен контрол за страни като Гърция. Този подход е използван в миналото за много слаби страни (както и за градовете Ню Йорк и Вашингтон през последните десетилетия). Днес в Европа такова действие не би било политически легитимно и би било напълно неприложимо – само си представете уличните протести, които ще разпали.
Втората идея предвижда в бъдеще да се създаде финансово министерство на Европейския съюз. То ще емитира дълг и ще има отговорност за създаването на единен финансов център. Това е брилянтна идея, също като предложенията на Александър Хамилтън за фискална и финансова интеграция на младата американска република, и ако се приложи както трябва, ще поправи дълбоките проблеми, причинени от оригиналния проект за еврозоната.
Политиците, които се договориха за създаването на валутния съюз (чрез Договора от Маастрихт от 1992 г. и чрез подробностите, уточнени преди въвеждането на еврото през януари 1999 г.), трябваше да изберат между три пътя. Първо, те можеха да създадат единна фискална система. Това беше отхвърлено, защото електоратът на нито една държава членка не желаеше подобно нещо. Националните политици спокойно се отказаха от централните си банки, които ставаха все по-независими, но осъзнаваха, че ще разполагат с много по-малко власт, ако изгубят контрола върху облагането с данъци и разходите.

Федерална система

Второ, архитектите на еврозоната можеха да създадат нещо подобно на САЩ и Канада, а именно федерална система със свой собствен бюджетен орган, при който по презумпция щатите (или провинциите) са фискално самостоятелни, въпреки че прехвърлят приходи за финансиране на различни федерални програми. Американското правителство не застрахова дълга на нито един щат и никой не казва на щатите, че трябва да балансират бюджетите си (повечето и без това го правят, но много от тях също имат големи извънбалансови задължения, особено недостатъчно финансирани пенсии). Ако Калифорния например изпита затруднения, вероятността Масачузетс или който и да било друг щат да й се притече на помощ, е почти нулева. Освен това задълженията на щатските органи по принцип не може да се използват като застраховки на кредитите, които банките вземат от Федералния резерв.
Вместо това европейските лидери избраха средния път. За да се присъедини дадена страна към валутния съюз, бюджетният й дефицит трябваше да бъде под 3% от брутния вътрешен продукт, а държавният дълг можеше да бъде не повече от 60% от общата икономика. Когато дадена страна изпълни тези критерии, тя може да се присъедини към съюза. Проблемът беше, че всички държавни дългове (независимо от размера им или от състоянието на националната икономика) трябваше да бъдат сравнително еднакви, включително и по отношение на това, дали може да се използват като застраховка по кредити на ЕЦБ.
Тази фатална грешка направи възможно напълно погрешното оценяване на риска в еврозоната, което означава, че всички суверенни задължения се смятаха за „безрисков дълг“ (очевиден оксиморон). Съгласно действащите правила на Базел II банките можеха да държат големи количества подобен безрисков дълг – което им позволяваше да имат много висок ливъридж. Преди 2008 г. за големите европейски банки не беше необичайно да притежават активи, които са от 30 до 50 пъти по-големи от капитала им. Лихвеният спред по облигациите на различните правителства от еврозоната беше само няколко базисни пункта – много по-малко от аналогичния спред в канадските провинции, например.
Проблемът беше ясно описан от Трише миналата седмица. „Взаимозависимостта означава, че страните де факто нямат пълна вътрешна самостоятелност, заяви той. Те може да бъдат засегнати от кризи, изцяло причинени от лошите икономически политики на другите.“
Кой обаче следваше тези лоши икономически политики? Гърците ли с техните бюджетни дефицити и дефицити по текущата сметка? Или пък страните кредиторки, включително Германия, чиито банки не оцениха правилно риска от предоставянето на кредити на Гърция? А дали виновни не бяха фискалните споразумения на еврозоната, защото създадоха впечатлението за взаимни застраховки, които не са одобрени от никакви юридически органи, но които се превръщат в реалност, тъй като цялата банкова система на континента може да се срине, ако дори една-единствена страна преструктурира леко дълга си? Как иначе ЕЦБ се оказа в положение, в което държи толкова много ирландски, гръцки и испански рискови кредити?

Краткосрочни решения

Днешната ситуация не е безнадеждна и европейците се справят добре с намирането на краткосрочни решения, които ги приближават още повече до тяхната по-разумна интеграция, както изтъква Якоб Киркегор от международния икономически институт „Питърсън“ във Вашингтон. Той предлага конкретни начини, чрез които съществуващите европейски фискални механизми може лесно да придобият по-централизиран контрол.
Дългосрочното решение обаче трябва да включва създаването на Европейско министерство на финансите, което да може да емитира разумни количества добре организиран дълг, гарантиран от надеждни приходи. Това ще създаде по-здрава основа както за публичните финанси, така и за финансовата система. Хамилтън се е намирал в много неблагоприятни условия, когато успява да извърши подобен подвиг, макар и с помощта на чудо, при свикването на Конституционния конвент през 1787 г.
Целта е проста: нека стане възможно страни като Гърция да просрочват задълженията си, без да повличат след себе си цялата финансова система на еврозоната. В речта си Трише цитира Жан Моне, вдъхновителя на обединена Европа: „Нищо не е възможно без хора, но нищо не оцелява без институции.“ Институционалните споразумения, създадени от Маастрихт, поставиха под икономически риск милиони хора. Време е европейците отново да строят.