Още преди Голямата рецесия традиционната икономика предлагаше малко ясни предписания за политиките. В началото на обезпокоително краткия списък се намираха две правила на паричната политика: поддържайте цените стабилни и дръжте политиците настрана от дейността на централната банка. А дали сега не е моментът те да бъдат преосмислени?
Икономистите до неотдавна подкрепяха тези принципи с увереност, която изглеждаше оправдана. Десетилетия на икономически теории и практики учеха, че инфлацията е икономическа отрова. Тя размива ценовите сигнали и задържа растежа. Идеята, че може да се създадат работни места, като се допусне по-висока инфлация, беше съмнителна. Това твърдение може да изглежда вярно за известно време, но не носи дългосрочни печалби. Централните банки трябва да се стремят да поддържат цените стабилни, което на практика означава годишна инфлация от 2%, да речем.
При изпълнението на тази цел влизаше в сила второто правило. Задачата беше ясна и проста и не изискваше политическа намеса. Правителствата можеха да зададат цел – стабилни цени – и да оставят централните банки да действат по нея. Натоварването на политиците с паричната политика се оказа лоша идея. С оглед на изборния цикъл те биха се изкушили да позволят на инфлацията да се повиши, за да платят държавните разходи или да насърчат заетостта (макар и за кратко). По-добре централните банки да бъдат независими.

Без ограничения

Председателят на Фед от време на време докладва пред Конгреса, който би могъл да наложи контрол над централната банка, ако реши. Но не го прави. Дори в Америка идеята, че паричната политика трябва да има предимство над обикновената политика, придоби популярност. Отричането на този факт, по примера на Рон Пол в кампанията за кандидат-президент на републиканците, води до превръщането в аутсайдер.
През последните три години обаче стана ясно, че централната банка не може да стои над политиката, и то поради споменатите причини. Дали стремежът към стабилни цени е разумен, се оказа сложен въпрос. А линията, която разделя техническите елементи на паричната политика от неизбежните политически теми за данъците и публичните разходи, беше размита.
Защо се подлага на съмнение тезата за ниската инфлация? Защото най-силното лекарство за рецесията са ниските лихви. Колкото по-дълбока е рецесията, толкова по-агресивни трябва да са пониженията на лихвите. „Политиката на „стабилни цени“ на централната банка значи, че лихвите ще бъдат ниски дълго време и колкото и силно да желае централната банка да ги понижи, няма да успее да ги смъкне под нулата.
При типичните рецесии го няма проблема с „нулевия предел“, защото съвременното понижение на лихвите е всичко, което е необходимо. Но рецесията, която започна през 2008 г., бе свирепа. Фед понижи лихвите до нулата, но и това не беше достатъчно. Според някои изчисления те трябва да паднат с още пет-шест процентни пункта, но номинален лихвен процент от минус 5% не е възможен.
Съществуват заобиколни пътища и Фед ги използва. Но те имаха и своите недостатъци. Количествените улеснения, при които централната банка реално печата пари, за да купи дълг, разхлабват паричната политика, но са по-неефективни от по-голямото понижение на лихвите. Повишаването на прогнозираната инфлация стои неловко на фона на предполагаемо простата задача на банката да поддържа ценова стабилност.
Друг недостатък на количествените улеснения и други нетрадиционни интервенции във финансовите пазари, е, че те са колкото парични, толкова и фискални механизми. Те прехвърлят реални средства, излагат данъкоплатците на риск и включват скрити инвестиции в огромен мащаб. Въпросът, как да се разпределят разходите и ползите от тези операции в икономиката, е (или поне би трябвало да бъде) политически. Толкова политически, колкото, да речем, Програмата за освобождаване от проблемни активи (TARP). На този фон обичайната теза за независимостта на централната банка губи силата си.
Един прост начин да се подобри ефикасността на паричната политика би бил да се повиши целевият ръст на инфлацията в нормални времена. Вместо 2% например нека да бъде 4%. Номиналните лихвени проценти биха се повишили, така че да може да се понижат повече, ако възникне нужда, и така централната банка би имала по-голяма огнева мощ срещу лоша рецесия. Но недостатъците са очевидни: инфлация от 4% през останалото време. Дори и при това положение идеята не бе спомената от никого освен от Оливие Бланшар, главен икономист в МВФ, а фондът доскоро бе защитник на традиционната ценова стабилност.
Една друга възможност звучи странно, но не я изключвайте. Може да се намерят начини номиналните лихвени проценти да се понижат до отрицателни стойности. Основната пречка е съществуването на физическата валута, която изплаща гарантиран лихвен процент от 0%. Понижението на възвръщаемостта по банковите баланси и други източници на стойност до нива под нулата (т.е. да се накарат кредиторите да плащат лихви на кредитополучателите), е трудно постижимо поне докато кредиторите разполагат с кеш като алтернатива.

Импровизации и преструвки

Премахването на зелената валута изглежда малко вероятно в близко бъдеще и малко политици биха подкрепили политика на по-висока инфлация. Засега единственият оставащ избор е да се направи това, което Фед направи: да импровизира и да се преструва. Предприемете количествени улеснения (открито или прикрито) и други огромни квазифискални интервенции, като същевременно действате, сякаш подобни мерки не противоречат на независимостта на централната банка.
По-добрата фискална политика на избраните правителства, които имат правомощията да я започнат, би вдигнала част от товара от плещите на централните банки и със сигурност би помогнала, но на фона на кризисната ситуация повечето правителства се оказаха неподготвени за подобно предизвикателство. „Добрата фискална политика“ може да бъде също толкова далечна перспектива, колкото и „премахването на физическата валута“. В САЩ Фед трябваше да предприеме действия, тъй като след TARP и стимулите през 2009 г. Конгресът вече не искаше да се занимава с дейности, които му носят политически негативи. Поради парализата на политическото ръководство Европейската централна банка беше по-предпазлива и затова Европейският съюз се олюлява на ръба на нова рецесия.
Предприетото от Фед не беше „парична политика“, но докато не се намери по-добро решение, ще трябва да се задоволим с това.