Решението на Федералния резерв да определи гъвкава цел за инфлация е поредната му стъпка през последните години, насочена към подобряване на политическата прозрачност. Освен това предизвика сериозно разделение сред икономистите, и съвсем основателно.
През 2004 г. Фредерик Мишкин, професор по икономика в Колумбийския университет, който впоследствие влезе в Борда на управителите на Фед, участва в задочен дебат по въпроса. Негов опонент на страниците на списание “Международни финанси” бе Бен Фридман от Харвардския университет. Мишкин основава аргументите си върху работата си със сегашния председател на американската централна банка Бен Бернанке. Трудът им защитава идеята, че целите за инфлацията увеличават прозрачността и не ограничават опциите в паричната политика, а по-скоро водят до “сдържана предпазливост”.
Фридман контрира с довода, че ако целите за инфлацията са гъвкави, не могат да подобрят прозрачността. Ако пък бъде обявен твърд таргет, той няма да има необходимата гъвкавост да се справи с неминуемите шокове в икономиката. Фридман изтъква още, че фокусирането единствено върху инфлацията може би е сигнал, че Фед е безразличен към други варианти и най-вече към задължението си да се справи с безработицата.
Подобни възражения не отказаха Фед от подхода за определяне на инфлационни цели. Не е изненадващо, че това решение беше гореща тема, когато Бернанке докладва пред Бюджетната комисия към Камарата на представителите на 2 февруари. В отговор на запитванията от конгресмените той изтъкна, че овладяването на инфлацията има приоритет за централната банка пред заетостта. Неясният отговор на председателя подкрепя хипотезата на Фридман, че целта за гъвкава инфлация не помага кой знае колко да се подобри политическата прозрачност.

Грешен отговор

Новата политика за таргетиране на инфлацията, подобно на много други политики, изготвени от Вашингтон, цели (поне на теория) да опрости политиката и да я направи по-разбираема за широката общественост. Проблемът е, че независимо дали става въпрос за парична, данъчна или енергийна политика, има причина за сложността й. Така е устроен светът.
Финансовите инструменти постоянно еволюират, което води до непрекъснато усложняване на системата на глобалната търговия. Никого не би трябвало да изненадва фактът, че тази заплетена мрежа създаде нуждата от все по-рафинирани финансови регулации. Освен това през последните години тези пазари и проблемите, свързани с финансовата криза, създадоха интерес към по-сложни методи за парични интервенции. Независимо дали става въпрос за новите мерки за количествени улеснения или удължаването на падежа на портфолиото с ценни книжа, наречено „Операция Туист“, тези действия са далеч от обикновената корекция на основната лихва.
На фона на тази сложна картина защо изобщо искаме или очакваме Фед да опрости паричната политика? Би било хубаво да кажем, че поддържането на инфлацията на нива, близки, но под 2%, ще осигури достатъчно голям икономически ръст, за да увеличи максимално заетостта, без да позволи прегряване. За съжаление през 70-те години научихме, че реалната икономика не работи по този начин. Ценовата стабилност може бързо да изчезне, а заетостта може да не отговори положително на мерките. От друга страна, както видяхме през последните няколко години, безработицата може да остане упорито висока дори когато инфлацията е овладяна.
Съществуват и политики, алтернативни на инфлационните цели. Основният проблем, който Фед се опитва да реши, е управлението на очакванията. Централната банка залага на това, че поставянето на ясни и прозрачни цели ще помогне да се изгладят върховете и спадовете в пазара, като се намалят несигурността и изненадите. Фед ще извлече и други дивиденти от защитата, която ще осигури подобна стратегия. Много по-лесно е промените в политиките на централната банка да се оправдаят, когато те са представени като опит за постигане на ценова стабилност.

Разумни аргументи

Въпреки че управлението на очакванията, намаляването на несигурността и осигуряването на спокойствие във вземането на решения са разумни аргументи в полза на новата политика, две от тези предимства може да се постигнат и чрез други мерки, а третото ще помогне по-скоро на политиците, отколкото на обикновените хора.
Първо, очакванията може да се управляват чрез по-добра комуникация. Практиката да се изнасят пресконференции от председателя на Фед се прилага от едва няколко месеца. Представителите на институцията имат нужда от време да подобрят стила си на вербална комуникация, да обясняват по-успешно защо банката е поела в определена посока. Това несъмнено ще помогне за управляването на пазарните очаквания.
Второ, с по-добра вербална комуникация несигурността и изненадите би трябвало да намалеят. Ако отидем още по-далеч, Фед трябва да публикува прогнозите си и презентациите на Комисията за отворените пазари. Тези данни ще позволят на трейдърите да разберат накъде според централната банка се е запътила икономиката. Въпреки че някои анализатори смятат, че подобна информация може да навреди на доверието във Фед, в случай че прогнозите се окажат грешни, това би била малка грешка в сравнение с това да не се изпълни дадена ясно обявена цел за инфлацията.
Има опасения, че публикуването на презентационните материали от заседанията ще възпрепятства откровените обсъждания. Ако това се случи, значи трябва да спрем и изнасянето на протоколите и копията от срещите на централните банкери.
Трето, Фед не бива да очаква политическа подкрепа за действията си. Централната банка е създадена така, че да не бъде засегната от прекия натиск на обществото. Гаранция за това е фактът, че служителите й на най-високо равнище не са избираеми, а самата институция не е финансирана от Конгреса. Идеята е да й се позволи да взема трудни, болезнени и политически неприемливи решения за доброто на икономиката. Само питайте Пол Волкър.
Във всеки случай публичното охулване на ръководителите на Фед за това, че правят каквото смятат, че е най-добре за икономиката, не е начинът, по който да се държи централната банка отговорна.