Джихадистки атаки, наплив от мигранти, гръцки дълг, надигащ се национализъм: целият Европейски съюз е обзет от тревога и раздори, невиждани от 1940-те години досега. Изправена пред тях, Европа е парализирана. На този фон убягва от погледа
най-опасният елемент за европейската мечта: разширява се разривът между Франция и Германия за това как да се върви към благосъстояние и сигурност, техните най-дълбоки национални интереси.

Ако Франция и Германия не могат да действат заедно, мечтата
за обединена Европа ще се разпадне. Именно тази предпоставка
подтикна канцлера Конрад Аденауер и президента Шарл де Гол през
1950-те години към историческото разбирателство, че
френско-германското сътрудничество ще бъде основата, върху която
да се гради възраждането на Западна Европа. Франция щеше да
оглави политическото преустройство на Европа, а Западна Германия
да бъде двигателят на икономиката й.

Това изглеждаше логично. Върху все още димящите руини от
Втората световна война двете страни имаха сравнима мощ и в
продължение на 30 г. те работиха в хармония за изграждане на Общ
пазар, за общоевропейска визова политика и планове за единна
валута.

Но през 1990-те дойде германското обединение, което наруши
този баланс. Френското влияние отслабна, докато германската
икономика придоби доминираща мощ. Глобализацията изправи
французите пред тежки проблеми, а те не желаеха да се откажат
от социалните си придобивки в замяна на по-конкурентна и
ефективна икономика. Така Германия засвири първа цигулка на
европейския пазар.

Дойде общата валута и германските банки се оказаха начело.
Но към 2005 г. френските избиратели вече бяха станали по-ревниви
към отстъпването на повече суверенитет: в един референдум,
който зададе тон, скоро след това последван от всенародно
допитване и в Холандия, те спряха набраната инерция към
въвеждането на общоевропейска конституция. После дойде
финансовият крах от 2008 г., който оголи икономическата пропаст
между Северна Европа начело с Германия и по-слабо
индустриализирания Юг.

Но има и нещо, което е политически още по-опасно, макар и за
него да се говори по-малко: крахът разкри растящите
френско-германски различия в много области: заетост, социални
политики, дипломация. Миналата година тероризмът и
близкоизточната бежанска криза също извадиха тези различия
наяве. Сега, когато се срещат, президентът Франсоа Оланд и
канцлерът Ангела Меркел говорят за солидарност, но по различен
начин. Оланд обявява, че Франция "е във война с "Ислямска
държава", докато германците говорят за "борба с тероризма".
Французите предприемат военни операции в Мали, Ирак и Сирия,
докато германците предпочитат международни хуманитарни
операции. Германците негодуват, че французите са станали
подпалвачи на войни, докато много французи виждат повече стремеж
към помиряване, вместо разкаяние, когато германците казват:
"Никога повече война, никога повече Аушвиц".

В икономиката Германия е локомотивът на
свободно-пазарния либерализъм, наблягащ на политиката на строги
икономии и презиращ бюджетното разточителство, което германците
свързват със "социалната държава" - една много френска идея.
Самото понятие за европейска мощ се тълкува по различен
начин. За французите, които се намесват в Африка и Близкия
изток, тя има преди всичко военни и политически измерения. За
германците мощта е колкото политическа, толкова и икономическа,
с фокус на изток към Русия и нейните съседи.

В перспектива най-опасният сблъсък може да дойде заради
наплива от мюсюлмански бежанци и други мигранти. Миналата година
Германия, действайки солово, покани над един милион от тях,
докато Франция прие, и то с голяма неохота, няколко хиляди.
Франция иска затваряне на границите на континента, докато
Германия иска Турция да помогне за изпращането на повече
бежанци. Това не е толкова сблъсък на разбирания, колкото на
конфликтни икономически императиви. Германия има нужда от
повече работници, тъй като нейното собствено население по
застаряване отстъпва единствено на Япония. Франция, напротив, се
бори с огромна безработица и има една от най-високите
раждаемости в Европа.

Франция също така признава, че едно от най-големите социални
предизвикателства пред нея е как да интегрира милионите
френски граждани мюсюлмани в своето светско общество - криза на
идентичността и за двете. Германците са далече от подобно
напрежение. Миналата година бившият германски външен министър
Йошка Фишер писа в сп. "Венити феър": "Ангела Меркел управлява
една Германия, над която слънцето грее всеки ден - мечтата на
всеки демократично избран политик."

Но така бе допреди няколко седмици. Ужасяващият сблъсък на
култури в Кьолн в новогодишната нощ между тълпа арабски мъже
имигранти и група от млади германки, нападнати от тях, беше като
звън на будилник за мнозина германци. Това беше индикатор, че
те не могат вечно да останат остров на самоувереността в едно
море от все по-несигурни съседи. Госпожа Меркел обаче все още
отстоява своето виждане, че Германия трябва да държи отворена
вратата за бежанците, макар че тази позиция я изолира от
германските избиратели, както и от останалата част на Европа. Тя
също така задълбочава неспособността на Европа да намери общ
подход към проблема, което се видя и миналата седмица в Брюксел,
където срещата на върха по въпроса завърши с провал.

Миналата есен съветът на Меркел към германците беше: "Wir
schaffen das" - Ние ще се справим. Но сега тя пропуска
възможността да се вслуша по-внимателно в гласа на своите
травматизирани граждани и на обзетата от паника останала част от
Европа и така да потърси начин заедно с Франция за преодоляване
на пропастта между тях. Разбира се, ако се опитат, двете
партньорски страни биха могли да стигнат до някаква обща позиция
между игнорирането на заплахата и отказа да се помогне на
невинни жертви.

Но времената не са благоприятни за такова сътрудничество.
Въпреки че радикалният ислям, масовите миграции, руският
реваншизъм и военните интервенции са предизвикателства, с които
никоя европейска страна не може да се справи сама,
политическите настроения на континента се развиват все в друга
посока. Подплашените европейци се свиват в черупките на малките
си суверенни страни, подтиквани от популистката десница и
ксенофобията.

В Унгария и Полша тези сили успяха да вземат властта. През
2017 г. те имат шанс да сторят същото и във Франция, а
британците могат да напуснат ЕС. Така би се стигнало до
положение никоя страна да не бъде в състояние да поеме юздите от
Франция или Германия и да поведе осакатения Европейски съюз.
Какво следва тогава? Имаме ли основания да вярваме, че
Европа ще се отърси от това състояние?

Това е въпрос на лидерство. През 1990-те години Франсоа
Митеран и Хелмут Кол, подобно на Аденауер и Де Гол преди тях,
можеха да работят заедно донякъде защото бяха преживели
най-крайната алтернатива - касапницата на войната. Но тези
гиганти отдавна напуснаха сцената. Днес не съществува нито
ръководна програма, нито истинска солидарност, а историческата
памет вече е силно скъсена. Меркел и Оланд са повече от всякога
фокусирани върху собствените си национални главоблъсканици: за
Франция това е как да бъде обуздан тероризмът; за Германия - как
да се справи с бежанците.

Това, което европейските държавни лидери не са направили и
което трябва да започнат да правят, е да подготвят своите
граждани за най-важното изискване за напредък към повече
единство - огромен скок към вяра и оптимизъм, дори и във време,
когато властва страхът. Вместо това те предават най-съкровените
мечти на своите народи, заяждайки се един с друг. Дори хората от
моето поколение, които бяха 15-20-годишни, когато падна
Берлинската стена, не успяват да се изправи срещу тях и да
поискат от тях да спасят мечтата, която ни бе обещана - Европа
на постоянния мир, която да действа в единство след всичките
разделения и ужаси на 20-ия век.

БТА

Оливие Гюез е френски есеист и сценарист на филма "Народът
срещу Фриц Бауер"