Петър Слабаков е роден на 23 април 1923 г. в Лясковец. Дипломата му за завършено средно образование е от класическата девическа гимназия „Нанчо Попович“ в Шумен. След 9 септември 1944 г. е доброволец в Отечествената война. Бил е тракторист, деловодител в конезавод, леяр. Завършил е „Икономика на промишлеността“, но не и театрална академия. Въпреки това рекорден е броят на ролите, които е изиграл в киното – над 120, в театъра – дори не ги е броил. Когато се явил за съществуващото преди години звание „Актьор“ по чл. 9., задали му въпроси за образа, който пресъздавал в момента. Той попитал изпитващия: „Вие гледахте ли? Гледах. Хареса ли ви? Хареса ми. Е, какво ме питате мен, какво искате да ви кажа?“
Петър Слабаков е играл е в почти всички театри в страната. Често напускал след скандал – което е в мислите му, това му е на устата. Обикновено го изключвали и от партията, уволня вали го дисциплинарно, но ефектът бил нулев. Останал си същият. Въпреки че е в партията от 1946 г., винаги е правил каквото той реши, без да се съобразява с партийната повеля. По тази причина неведнъж са му забранявали да играе. От инат е отказвал роли в киното. Казваше, че е устроен да вярва безрезервно, а като се разочарова, с години боледува.
Играе във Варна Анархиста в „Оптимистическа трагедия“ на Вишневски. Влиза в тази роля и не излиза от нея. През 1957 година нарамва скромния си гардероб – гуменки, къси гащета, фланелка, три ризи с широки деколтета, един вълнен панталон и вълнено яке – и пристига в Бургас. Вписва се в един колектив от бунтари и безкрайно талантливи творци, сред които са режисьорите Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел. Сам си спомня това време в едно интервю: „Бяхме шантави, бохеми. А за театъра умирахме всички. След като свършеше спектакълът, от 10 часа вечерта започвахме нови репетиции до сутринта. А сутринта от 9 часа започвахме следващите репетиции“. Като се напиел Слабака, все на песен го избивало. Пеели анархистките песни от спектакъла и преди всяко представление в гримьорните, за да се настройват. Настройвайки се, трошели огледала и столове. Театър-майсторът после с каруца ги карал на поправка… През втората година еуфорията продължила. Партията, разбира се, контролирала това, което става. На третата година „Театърът на единомишлениците.“ е разтурен.
Петър Слабаков е щастлив актьор – изиграл е стотици, все интересни и значими роли в киното. Отначало не искал да снима генерал Заимов в „Цар и генерал“ (реж. Въло Радев). „Има живи хора, които го помнят. Ами ако не стане? Ще светотатствам срещу тази личност.“, казвал той. После се съгласил. Така се ражда едно от най ярките му превъплъщения на екрана. Болно му било, когато след демократичните промени го питали дали се отказва от тази роля. Участва в десетки филми, най-известните от които са „Пленено ято“, „ Вечни времена“, „Мъртви души“. През 2004 година получи „Аскеер“ за цялостно творчество. Това бе огромна радост и за него, и за публиката, която го боготвореше.
Бивш лидер е на политическия клуб „Екогласност“. Ексдепутат от Великото народносъбрание, в което влиза със синя бюлетина, но излиза разочарован. После влиза с червената бюлетина и пак е разочарован.
През последните години Петър Слабаков живееше с третата си съпруга Цветана Гълъбова в севлиевското село Бериево. Откъснати от столичната суета, двамата се чувстваха щастливи.
Росица Данаилова: В „Езоп“ изправяше публиката на крака
.jpg)
Със Слабаков си отива още един колос, още един стожер на българския театър!
Отидох в Бериево да го видя миналата пролет. Двамата с Цветана Гълъбова живееха сякаш след природата, откъснати от суетата. Беше им добре. Слабака се зарадва. И разбира се, веднага започнахме да си спомняме прекрасните години в бургаския театър. Там ни свърза завинаги едно заглавие – „Езоп“. Слабака играеше Етиопеца, аз – Клея, Цветана Гълъбова – прислужницата. А Иван Кондов – самия Езоп. Какви колоси бяха тия актьори! Спяхме в театъра, защото там ни бяха настанили. От сутрин до вечер – все заедно. Тук опознах Слабака – не само голям актьор, но и прекрасен човек, отзивчив колега. Обърнеш ли се за помощ към него – няма как да ти откаже. По-късно се срещахме много пъти на сцената на военния театър, където работехме и двамата. Останахме си приятели до последно. Щастлива съм че отидох да го видя миналата година в Бериево. Било е за последно.
