Задава се грандиозно артпарти в чест на Вежди Рашидов, по случай 30- годишнината от началото на творческото му шествие по изложбени зали и галерии. В понеделник защитникът на народа и културата ще събере многобройните си приятели в Народния театър, където ще бъде открита самостоятелната му изложба “Диалози“. Ще се състоят и три премиери – за първи път ще бъде прожектиран документалният 65- минутен филм Vegdi на режисьора от БНТ Васил Минчев. Луксозен албум със същото име, побрал в 360 страници част от творчеството на художника, също ще бъде за първи път показан пред публиката, както и книгата „Изкуство и власт“, съдържаща текстове от и за Рашидов. И двете великолепни издания са с марката на пловдивското изд.“Жанет- 45“, което единствено издава предимно българска поезия, проза и публицистика. Кулминацията на изложбата ще бъде едно недопрочетено писмо от Йордан Радичков, което големият ни писател е написал преди време по повод експозицията от рисунки, скици и пластики на Вежди в някогашната галерия „Кати“. На откриването й се стичат около хиляда души и задръстват тротоарите пред Руската църква. Радичков започва да чете словото си, но навалицата от посетители се бута, всеки гледа да бъде по-напреж, да чуе и да види какво става вътре, но хорската глъчка съвсем заглушава думите и метафорите на мъдреца. Той млъква, озадачен и се отказва да се надвиква с тълпата. Сгъва двете си машинописни странички и безмълвно ги полага в джоба на сакото. Ето част от недочетеното слово: “ Вежди е разхвърлял наоколо ни бронзови отливки, бронзови глави и красиви коруби, за да ни озадачава и смайва. Ако ги разгледаме внимателно и отблизо, ще открием, че в тях животът като че ли продължава да шава и да се придвижва мъчително. В някои работи забелязвам особено напрежение, сякаш самата материя се мъчи да си спомни нещо много далечно и да го възпроизведе пред очите ни..ята също има свои спомени, стига да успеем да ги разчитаме!.. Други ми напомнят малки и изящни акустични гърнета. С тези акустични гърнета художникът прослушва не само шепота на материята, с която работи, ами се мъчи да улови шепота и щумовете на голямото акустично гърне – Вселената.“ Целият текст на Радичковата реч ще бъде публикуван в томчето „Изкуство и власт“, в което са и интервютата на Вежди, дадени по различни поводи. Предлагаме ви и част от отговорите му без зададените въпроси. Из книгата „Изкуство и власт“ Обществото е като пластелин. Ако е в ръцете на добър майстор, ще се моделира нещо добро. Ако е в ръцете на бездарник, ще стане много лош народ. Не можем да да говорим за висотата на българската култура, без да имаме политика в тази област, стройна система от закони. Че министърката на културата не дойде дори да се поклони на гроба на Станислав Стратиев. Винаги най-трудно се променя мисленето. Затова е опасно властта да попадне в ръцете на некултивирани хора. Едно е да си счетоводител, който знае, че пет по пет е двайсет и пет. Но ако в Икономическия институт е така, в НАТФИЗ и Художествената академия не е същото. Не можеш само да смяташ колко ще вземеш, а де може и душата ти да даде нещо. Най-много ме разочарова овчедушието и мълчанието на т.н. интелигенция. Това е много страшно. Реагират единици – не повече от трима-четирима души. Останалите са масовка, въпреки че имат мисията да са мислители, да реагират, да бъдат катализатор на времето. Тишината е съпричастност в престъплението. Истинските интелектуалци са достатъчно честни, почтени и можещи хора. Тяхното самочувствие и мъдрост винаги може да прости всичко. И нека не се съмняваме, че и нищо няма да забравят. Защото понятието за вечност е нашата памет. Защото тези хора имат истореческото нещастие никога да не бъдат убийци, крадци, мошеници, агресори. Единствената им мисия е да стъздават добро за хората. Иначе остава просто да си кажем:че сме лайна – лайна. Ама много ни ядат. В България предизвиквам много обич и много омраза. Трудно ми е да създам отново някъде тези чувства. Защото обичта и омразата формират личността. Винаги съм повтарял за що съм отказвал да остана да живея в Париж. Просто защото там ни кой не ми завижда. На всеки политик трябва да му е ясно, че ако има претенциите да управлява една държава с достойнство и величие, то трябва да вземе пример от австрийския император. Когато императорът виждал сутрин Моцарт да се разхожда в парка на двореца, той спирал каляската и свалял шапка, за да поздрави големия майстор. Нима това уважава владетелят? Не. Издига го в очите на света. Величието на една страна се създава от нейните велики момчета. Икономиката и културата са двете ръце на една държава. Никога на света нямаше да има Флоренция , ако нямаше един Медичи и един Микеланджело. Не знам защо хората смятат, че съм политик. Не съм. Ние сме много странна държава. Ако премиерът ми каже „майната ти“, това не било политика. Но ако аз кажа на премиера „майната ти“, това било политика. Дали колекционирам? Не. В никакъв случай. Не става дума за колекция, а за творби на художници, които ме зареждат с много енергия. Имам картини не само от приятели, но и от Златю Бояджиев, Иван Милев, Васил Стоилов, Ненко Балкански, Бенчо Обрешков, Имам Светлин Русев, Емил Стойчев, една прекрасна студентска работа на Иван Вукадинов. Дълбоко в себе си художникът харесва и обича най-много себе си.