Защо не съчувствате на бежанците?

Вие не съчувствате на бежанците? Тогава сте изгубили едно ценно качество, което човек придобива в най-ранните си години. Липсата му Ви прави по-мрачни и по-страхливи, пише Мария Илчева.

 

 

Четири германчета са се наблъскали на една люлка в двора на начално училище в Бон. Крещят и размахват ръце из въздуха. „Гребете, гребете! Скоро ще стигнем бреговете на Америка", казва "капитанът". Децата си играят. На бежанци. В играта си те са сирийци и бягат от войната. Целта им е да стигнат до Америка или Германия. „Защото там няма война", обясняват ми те.

Четиримата третокласници ми разказват, че измислили тази игра след като учителката им започнала да говори с тях за бежанците. Искало им се обаче да се запознаят и с истински деца, избягали от войната. „Надявам се, че скоро в нашия квартал ще има бежански приют. Там сигурно ще има много деца като нас и ще можем да си играем", споделя с мен Паул.

Германчетата знаят, че бежанците са в нужда. Чуват го всеки ден - у дома, в училище, по детските новини (и такива има). Техните родители демонстрират съчувствие с тежката съдба на бягащите от войната. И същевременно се безпокоят. За това, което предстои. Не е тайна, че и германците все още не знаят как ще се справят с онези стотици хиляди, които ще останат дълго в страната им. Търсенето на решения обаче е работа на възрастните. От децата очакваме нещо друго: да бъдат човечни, да съчувстват, да разберат какъв късмет имат, че не са се родили в Сирия. Всичко това те би трябвало да научат от заобикалящите ги възрастни.

Страх и ненавист по български

Дали българските деца говорят за бежанците? Какво ли им казват в училище? „Нищо. Темата просто не се обсъжда" – това ми отговориха приятели и познати, чиито деца са ученици в България.

Училището мълчи. То си затваря очите пред една от най-големите кризи, разиграващи се на територията на Европа. За сметка на това обаче по всички други терени се водят ожесточени дискусии. Църквата плаши народа, че щели да го изличат, лекарите стряскат хората с идващи отдалече заразни болести и т.н. и т.н.

На този фон не е чудно, че мнозина в България се страхуват от „нашествието". Защо обаче от изказванията им блика толкова много ненавист? Кой ги е научил да мразят? Родителите им, училището, системата? Отговорът е: всички. Всички, които като деца са ги плашили с лошия циганин, дето щял да ги открадне, ако не слушат. Всички, които са им казвали, че само руснаците са добри, а другите - лоши. Всички, които са ги учили, че и днес дори трябва да мразят турците, защото са ги поробили. И всички други, които са напълнили главите им с предразсъдъци.

Сигурно помните колко страх и омраза се изля в Розово, когато през 2014 прогониха бежанци от селото. Но може би сте забравили какво каза тогава едно малко момиченце, дъщеря на една от разгневените розовчанки: "Там има и малки дечица, които са видели с очите си как убиват роднините им. Не може всички да са лоши. (...) Ако има добри хора, защо да не живеят тук."

Ако родителите му не го научат да мрази и да се страхува, то би могло да ги научи на човечност. То би могло да ги научи на емпатия. Защото точно това качество го няма у мразещите възрастни хора.

"Всички сме мигранти"

Да умееш да се поставяш на мястото на другите е една от най-важните предпоставки за спокоен живот. Не си го измислям аз. Казали са го психолозите. Доказано е, че липсата на това качество прави хората по-мрачни, по-страхливи, както и че ги изпълва с предразсъдъци и омраза. Твърди се, че емпатията се проявява за първи път около втората година от живота на човека. За съжаление обаче с времето някои хора губят това качество.

„На нас ни липсва емпатия. Но можем да я усвоим от децата", казва и писателят Георги Господинов, запитан неотдавна за бежанците в интервю за германския вестник "Ди Цайт". В същото интервю Господинов споделя: "От една гледна точка всички сме загубили родината си. Всички сме мигранти от света на детството."

Би било добре да се замислим малко повече над тези думи.
DW

Станете почитател на Класа