В словото си от 21 октомври Владимир Путин представи цялостна концепция за политически курс, наричан от него ту „здрав“, ту „разумен“, ту „умерен“ консерватизъм. В многобройни реплики и речи лидерът на Русия се е връщал и по-рано към темата за консерватизма, а пред Валдайския клуб той очерта система от аргументи защо страната трябва да следва именно тази стратегия.

Консервативният дневен ред се появи в отговор на предизвикателствата отвън. Путин започна речта си с изявление, че Западът натрапва своя цивилизационен избор на всички страни, включително на Русия. Отворен остава въпросът може ли да се смята за основа на обществената ценностна система придобитият страх пред западната „култура на отмяната“ и прогресизма – расов или джендърен.

Картината на света, създавана от чуждестранните журналисти, се отразява след това, сякаш в увеличително огледало, в държавните медии у нас. Доколко обаче всекидневието на Европа и Америка се определя тъкмо от радикалните идеи на отделни дейци и движения?

Проблемите на традиционното семейство в днешния свят далеч не се пораждат под атаките на привържениците на гей браковете. Разводите се множат не затова, че някой от родителите се е объркал дали е мама или татко. В основна трудност се превръща това да съчетаеш възпитанието на децата, особено ако са няколко, с необходимостта и двамата разнополови родители да работят на пълен ден. Това е системна задача и тя не се решава със ситуативна финансова помощ. Така живеят милиони за разлика от ЛГБТ активистите. Позицията, според която съдбата на мнозинството хора в страната трябва да се определя с перманентно противопоставяне срещу радикалното малцинство, не е безспорна.

Умереният консерватизъм е призован да защити и традиционните политически институции. Виждаме, че някои страни, включени в европейската общност, отстояват все някак моралните си ценности, без да жертват демократичното устройство. Полша и Унгария не приемат крайните повеи в джендърната сфера, но при все това остават в ЕС.

Същото важи за отделни щати в Америка, където консерватизмът съвсем успешно отблъсква натиска както на левите радикали, така и на умерено либералните сили. Пример е дискусията за абортите в Тексас. В честната борба на мнения служат за инструмент съвсем традиционни политически принципи като разделението на властите, от което изобщо не смятат да се откажат нито Европа, нито САЩ.

Щом Русия поема курс към „проверената от времето традиция“, както се изрази нейният президент, не е зле да определим какво представлява тази традиция. Наистина, страната ни, изпокършена от революциите и катаклизмите на 20-и век, излезе от тях с трайно неприемане на всякакви радикални лозунги. Но именно перипетиите на руската история са предизвикали противоречията в подходите към политическото управление.

Неограниченото самодържавие, тоталитаризмът, волунтаризмът, застоят – естествено никой няма интерес да възражда подобни съставки на историческия ни опит. Русия е изправена пред трудна задача. Налага й се да опазва нещо, което тепърва предстои да откърми, отгледа и развие – политическа култура, която да отговаря на целите пред една съвременна държава.

Консерватизмът – и политически, и битов, не бива да противоречи на базовите конституционни принципи на Русия с провъзгласената в тях демокрация, политическа и лична свобода, човешки права, свобода на творческия изказ. Когато градусът на държавния консерватизъм в обществото се коригира чрез редовни демократични избори, тогава няма и претенции към него. Когато обаче консерватизмът е следствие от нежелание за промени, циментиране на установените практики и съвсем естествени възрастови склонности, това поражда конфликт между поколенията. Прерастващ много често в революция. От каквато консерватизмът изглежда всъщност е призован да предпази обществото.