Недипломатичната дипломация на Китай се превърна в стратегически пасив, отчуждавайки много от страните, които президентът Си Дзинпин би искал да привлече в орбитата си. Но не само обезпокоените демокрации стават предпазливи спрямо китайската сила. Има леки признаци на напрежение в отношенията на Китай с Русия, най-мощният автократичен приятел на Пекин, пише за Bloomberg Хал Брандс, почетен професор от университета Джонс Хопкинс в Мериленд.

Партньорството между Китай и Русия е жизненоважно и за двете страни, така че не очаквайте драматичен разрив скоро. И все пак руският президент Владимир Путин вероятно започва да се чуди колко опасен би бил надигащият се Китай. 

В много отношения отношенията между Русия и Китай никога не са били по-близки. Двете държави провеждат съвместни военни учения, някои от които очевидно имат за цел да симулират сблъсък срещу САЩ или техните съюзници. Те се подкрепят, или поне избягваха да се критикуват взаимно, по чувствителни въпроси като Украйна, Тайван и репресиите на Пекин над мюсюлманските уйгури в провинция Синдзян.

Икономическото и технологичното сътрудничество е стабилно, макар и асиметрично, предвид нарастващата разлика между двете икономики. Русия позволи на Huawei да участва в изграждането на нейните 5G телекомуникационни мрежи, отхвърляйки опасенията относно предоставянето на Китай на прекомерен технологичен лост. Пекин и Москва си сътрудничат по редица военно-индустриални проекти, включващи усъвършенствани изтребители, системи за ранно предупреждение и други възможности.

Не на последно място, по-рано тази година Китай и Русия разкриха най-голямата опасност, пред която е изправен Вашингтон - война на два фронта срещу двете автократични сили -като проведоха паралелни, макар и очевидно некоординирани, демонстрации на сила в Тайванския проток и по границата на Русия с Украйна.

Силата на връзката се корени в нейната стратегическа обосновка. И Русия, и Китай смятат САЩ за свой основен враг. И двете печелят от това, че Вашингтон трябва да раздели стратегическия си фокус и да се тревожи от потенциален съюз между двамата си най-големи врагове. И двете страни извличат огромен военен дивидент от това, че не се налага активно да защитават своята дълга обща граница. В резултат на това експерти, които са предсказвали краха на китайско-руското сътрудничество, многократно се е оказвало че грешат.

Но не всичко е идеално, дори ако двете страни, особено Русия, полагат всички усилия, за да изглежда така. От 2019 г. Москва разбира по донякъде неприятен начин какво означава животът в сянката на могъщ, раздразнителен Китай.

В крайна сметка Русия претърпя над 200 000 смъртни случая (а вероятно и повече, отколкото сочат официалните данни) от пандемия, която започна в Китай. Междувременно, пише бившият руски дипломат Александър Лукин, Москва се разочарова от агресивното набиране от Пекин на руски граждани като шпиони, използването на института Конфуций и студентски групи в Русия като пропагандни инструменти, както и от склонността му да лансира китайските медии в чужбина, като същевременно ограничава обхвата на Руските в Китай - с други думи същото поведение, което дразни толкова много демокрации.

Дори имаше сравнително незначителни случаи на единична „вълча” дипломация - невъздържани, агресивни изблици от страна на китайски представители - насочена към Москва, повдигайки въпроса дали един мощен Пекин може да тормози предполагаеми приятели точно както заклетите си врагове. Проблемът, казва Лукин, е, че „Пекин действа напористо не само спрямо противниците си, но и към всички: такова поведение се превърна в някаква мания, която китайските лидери или не желаят, или не могат да спрат. 

Има и други дебнещи проблеми. Напоследък руските ръководители гледат с недоверие към китайската инициатива "Пояс и път". Това е логично, като се има предвид, че една от целите на проекта е да превърне голяма част от Централна Азия - където Москва отдавна упражнява голяма власт - в китайска сфера на влияние. Описанието на Си Дзинпин за Китай като „почти арктическа сила“ не се харесва на Русия, която няма интерес да споделя своето арктическо влияние. И накрая, огромното въоръжаване на Китай не просто променя баланса на силите спрямо САЩ; то също така ерозира това, което някога беше асиметричното предимство на Москва в китайско-руските отношения.

Засега личните отношения между Си Дзинпин и Путин изглежда са циментирани от общ, интензивен антагонизъм към САЩ. Илюзия е да се мисли, че Вашингтон може в близко бъдеще да вбие клин между двамата си съперници.

Въпреки това днешното сравнително скромно напрежение между тях подчертава две по-дълбоки предизвикателства.

Първото е, че Русия не мечтае да се превърне в по-низшия партньор в авторитарна ос, доминирана от Пекин; тя вижда себе си като световна сила, която не приема заповеди от никого. Партньорството, насочено към подкопаване на САЩ, работи добре, когато дисбалансът на силите между Китай и Русия не е твърде ярък. С течение на времето това партньорство ще работи по-малко добре, ако този дисбаланс расте и Пекин продължава да използва своето влияние по неприемлив начин.

Второ, колебанията в руско-китайските отношения могат да бъдат вредни. В миналото периодите на тясно сътрудничество бързо отстъпваха място на враждебност. Между 20-те и 40-те години Сталин в определени периоди подкрепя правителството на Гоминдан в Китай, а в други неговия съперник - Комунистическата партия на Китай, като дори води погранични войни. В края на 50-те години Москва обмисляше да предостави ядрено оръжие на своя близък китайски съюзник, управляван от комунистите на Мао Дзедун. Десетилетие по-късно Русия водеше гранична война с Китай и обмисляше използването на ядрения си арсенал срещу него.

Днес сме далеч от нещо подобно. Но колкото повече Китай разпръсква влиянието си, толкова повече може да напомня на Путин - или неговия наследник - че днешният приятел може да бъде утрешен враг.

Петър Нейков, редактор Аспарух Илиев