България има проблем с националния си празник. Рядък и може би уникален случай. Многозначителен! В обществото и сред елитите се шири неразбиране на феномена национален празник. Гнетящо неразбиране.

Този празник се отличава от всички останали. Той е в известен смисъл несравним с другите колективни празници. Всяка нация е уникален феномен. Подобно на „човешките индивиди от плът и кръв“ (Унамуно).

Както в живота на всеки човек има дати с различни значения, които са важни и много важни, така и в историческия живот на всеки народ има дати с различни значения, които са различни по важност. Различните значения, които могат да са както в позитивна, така и в негативна поляризация.

Има възходи и падения. Такъв е животът, ако се изразим с нотки на меланхолия.

* * *

Нациите възникват в началото на модерната епоха и просъществуват в тази епоха на неспирна динамика и поврати, понякога трагични, понякога спасителни. Нациите  не се появяват на картата на света по едно и също време (историческото развитие е поливариантно). Всяка  от тях се САМОУТВЪРЖДАВА като върховна социална и социокултурна самоценност. Това е колективното (национално) достойнство! Без такова достойнство тя се презира сама и е презирана от другите.

Много е опасно и дори катастрофално (има такива горчиви и кошмарни примери), ако националната самоценност се превърне в СВРЪХЦЕННОСТ (нацизмът, фашизмът, шовинизмът и пр.).

* * *

ТРЕТИ МАРТ  е значима дата в историята на България. Но тази дата е лишена от фундаментални значения, за да е автентичният НАЦИОНАЛЕН празник на България. На тази дата руската и османската империи подписват предварителен договор за края на поредната от редицата преди това войни, които са водели помежду си. На събитието в Сан Стефано не е присъствал нито един българин (например опълченец). Символите не за празна работа. Легендарната дата е прикривала от незнанието много тъга.

Следват  драматични и съдбоносни  историко-политически събития, които в края на краищата водят до обявяване на Независимостта на България. Няма величие. Има церемония. Фердинанд е Фердинанд. Величието е друго. Невидимо. Символът на българската нация, чиято форма е националната държава, е в пълнотата на своите непротиворечиви значения. Това събитие и предхождащото го Съединение на княжество България и Източна Румелия са НАЦИОНАЛНОТО САМОУТВЪРЖДАВАНЕ. Обявяването на Независимостта изразява пълнотата на върховния национален символ. Този  символ е безусловен. Той е преди всичко върховно политически (Както 24 май е върховно духовен празник). Така е при всяка национална държава, която е формата на съществуване на дадената нация и националното общество. Неслучайно повечето национални държави в света имат за национални празници датите на своята национална независимост, с изключение на монархиите (други логики).

* * *

Всяка нация има множество празници, които се честват от цялото общество  или  от част на обществото. Националният празник е върховно колективно и политическо преживяване. Той е колективно и индивидуално вдъхновение. Без вдъхновението празникът е празна показност, идолопоклонство и вятър работа. Масовата глупост навява печал в чувствителните натури.

* * *

Българската интелигенция общо взето не съзнава дълга си към българското национално общество. Потискащ факт. Медиите, които конструират и конституират в късната модерност симулативната социалната реалност, опаковаща оригиналния  живот на хората, са лишени от продуктивно въображение. Нижат (каканижат) се овехтели разкази и пошли инсценировки за исторически събития и личности. Не ми се говори.

Щом честваме деня на Независимостта да осмисляме въпроса за националната независимост в днешния свят и ДА ПРЕОТКРИВАМЕ СМИСЪЛА на историческото събитие; вечна задача на националния (колективен) разум, животрептящ въпрос на българската идентичност, която преживяваме и вярваме, че е вечна. Ще си послужа с остарял език: ако човек не вярва в безсмъртието на душата (по Платон), няма отговор въпросът за смисъла на живота. Ако няма безсмъртие на българската душа, няма отговор на въпроса за смисъла на българското битие. Използвам остарял език и се изразявам метафорично, което, моля, не е за тричетвъртити мозъци.

* * * 

Плиткоумието в клетата ни родина се превръща в бедствие. Инициативен комитет ще проведе референдум за националния празник!

Няма политолози. Няма конституционалисти. Няма политически анализатори и коментатори. Няма политици. Няма журналисти. Но преди всичко няма компетентни и отговорни пред себе си и не знам пред кого и пред какво влиятелни медии, които да дадат думата на компетентните политолози, конституционалисти, политически анализатори и коментатори, политици, журналисти, които да просветляват какви въпроси са за референдум и какви е абсурдно да се решават чрез референдум. Картината е отчайваща.

Проведе се, разбира се, законно полуидиотския референдум за лева, организиран от неофашистка партия, оръдие на руския имперски неонацизъм. Сега се търси спасение в легитимността. Мотаят се с забраната на нелегитимната и антибългарска партия.

Политическите русофили в днешна България са готови да бранят на живот и смърт Трети март като национален празник. Насъсква ги настоящият държавен глава.  Объркана безумна глава. Тежко политическо недоразумение.

Никакво мнозинство не може да налага Националния празник на всички членове на националното общество, които са живи и които ще се родят в бъдеще.  Съвременната демокрация почива на фундаменталните европейски ценности и е недопустима, каквато и да е форма на ДИКТАТУРА на мнозинството. Референдум за националния празник се изражда по неспасяем начин в акт на нелегитимно  насилие от една част на обществото върху всички останали членове на националното общество. Това се нарича национална гавра. Сякаш всички немеят и блеят. Не! Решително „Не!“.

Какво да се прави? Национален  дебат за просвещаване на членовете на националното общество. Смислен и колкото е разумно продължителен дебат. В крайна сметка въпросът се решава от парламентарно конституционно мнозинство. Само такова мнозинство изключва по разумен начин делението на овластени и опозиция, и респективно практически хаотичното разделението в обществото.

Георги Фотев е изтъкнат български социолог. Почетен професор на Нов български университет и директор на Центъра за изучаване на европейските ценности. Бил е министър на науката и висшето образование (1991). Действителен член на European Academy of Sciences and Arts от 1993 г. Сред основните му трудове са: „Социална реалност и въображение“ (1986), „История на социологията“, том 1–2 (1993), „Ethnicity, Religion and Politics“ (1999), „Граници на политиката“ (2001), „Диалогична социология“ (2004), „Дългата нощ на комунизма в България“ (2008), „Българската меланхолия“ (2010), „Смисъл и разбиране“ (2014), „Човешката несигурност“ (2016), „Феноменология на чувствата“ (2018), „Диалогичният разум“ (2022) и др. В негова чест е публикуван монументалният сборник „Светове в социологията“ (2006) с участието на световни имена като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян и др.