От няколко места ми пратиха (не знам защо на мен), включително от Богословския факултет и от филхармонията на Форт Уърт в Тексас, една статия на Росен Тахов с молба за коментар.

Погледнах я. Твърде… хм… страстно четиво, ако мога да използвам тази дума вместо „истерично“. Но ще се опитам да внеса някакъв ред (поне за себе си) и да отговоря на своите приятели.

Но нека преди това да започнем с няколко подготвителни въпроса, за да сме сигурни, че нямаме срещу себе си невежи и не воюваме с вятърни мелници.

Първо да подредим хипотезите. Какво си представяме, че ще се случи, ако децата започнат да изучават Закон Божи:

Ще променят мирогледа си;

Ще се усъвършенстват нравствено;

По някакъв начин ще се зомбират;

Ще изгубят свободата на мисълта си;

Ще станат лоши граждани;

Ще отхвърлят идеологията, която мейнстриймът иска да им инсталира.

Въпросът е важен, защото от него ще решим „да“ или „не“. Очевидно при част от хипотезите вероучение трябва да има, при друга част не трябва да има. Каква е гледната точка на Тахов? Защо той се обявява против? Ще видим след малко, но не хранете големи очаквания.

Следващият въпрос е какво иска да постигне една статия на тема „вероучение“, все едно каква и от кого. Тук отговорите са само два:

Да помогне за въвеждането на вероучение, изтъквайки една група аргументи;

Да попречи на въвеждането на вероучение, изтъквайки друга група аргументи.

Коя е целта на Тахов и защо е тази, а не другата? Какви са аргументите му? Търпение, засега е достатъчно да знаете, че са завладяващи!

И още един подготвителен въпрос:

Как да третираме предмета вероучение – като всеки друг учебен предмет или по-различно?

Нека веки си отговори в съответствие със своята нагласа и съвест, но за мен няма никаква причина предметът да бъде третиран по някакъв начин, различен от третирането на всеки друг учебен предмет. Това би поставило под съмнение логиката на учебния процес.

Нека сега се опитаме да подредим тезите в текста на Тахов и да ги коментираме накратко.

1. Възпитаниците на Семинарията и Духовната академия не са годни да преподават вероучение, защото са „полуграмотни“ и първо те трябва да изучат вероучението.

Тахов със сигурност знае, че онази Духовна академия от 1951 престана да съществува още през 1991 и вместо нея има Богословски факултет към Софийския университет, в който качеството на преподаване и на придобитите знания са като във всеки друг факултет на Алма матер, тоест твърде удовлетворителни. Има и сериозен педагогически профил, който завършват и немалко жени. Ако пък Тахов има предвид новосъздадената академия в Пловдив, да каже, ако е чувал за нея. Познавам лично почти половината от преподавателите в Богословския факултет и мога да твърдя, че нито те, нито възпитаниците им са „полуграмотни“. Да кажеш, че те не са годни да преподават вероучение, е все едно да кажеш, че завършилите Българска филология не са годни да преподават литература и граматика.

2. Свещениците са „далеч от хората“ (стар и банален рефрен) и от „животрептящите проблеми на деня“ (ах, какъв език!), а богослуженията се водят на черковнославянски, „от който миряните не разбират и дума“.

Някои молитви се казват на новобългарски, други хорът ги пее на старобългарски (черковнославянски), защото иначе би било смешно и не би се връзвало с мелодията. Човек, който ходи на църква, знае това. Не е вярно, че миряните не разбират. Тези, които ходят редовно на църква, разбират всичко. Дали свещениците са далеч от „животрептящите проблеми на деня“ (не мога да спра да се смея на тази конструкция, простете ми, моля!), нека установим, като всеки разкаже личните си впечатления от свещениците в неговия енорийски храм. В моя – „Св. Георги“ (или както го знаят старите котараци от моето поколение – Saint George) – всички свещеници са прекрасни и загрижени хора, познават лично енориашите и знаят проблемите им. Случвало ми се е, когато ми потрябва нещо, например лекар, да питам там и до няколко часа въпросът ми е решен. Толкова са далеч от „животрептящите“, че един от нашите свещеници, без да го питам нищо, ми намери ортопедичен обущар, като ме видял, че куцам. Как са вашите енорийски свещеници, г-н Тахов? Вие познавате ли ги?

3. Нашият синод е „скован от средновековна догматика“, защото не канонизира достатъчно светци, например Левски (тук следва някаква история за Левски, с дължина по-голяма от половината статия, с която няма да ви занимавам).

Г-н Тахов! Скъпи г-н Тахов, догматиката е една и затова е догматика. Тя не може да бъде средновековна, антична, ренесансова, просвещенска, модернистична или постмодернистична. Опитайте се да го разберете! Ето ви за пример един догмат от 451 година: „…да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа“. Това е т. нар. Христологически догмат, все още непризнат от арменската и коптската църква. Какъв е той – средновековен ли е? Как според вас е редно да звучи днес, в нашите модерни времена? От каква редакция се нуждае?

Но вие говорите за производството на светци. Какво представлява канонизацията? Това е правов акт на върховната църковна власт, чрез която след смъртта на някой много заслужил член на Църквата, той се въвежда в сонма на светиите, като се определя ден за негова прослава и честване, написва му се житие, съставя се в негова чест специална църковна „служба“, изписва се образът му на икона и т. н. Процедурата започва с молба на местните християни до техния епископ за канонизиране на дадено лице за светец. Следва проучване дали са налице условията, а те са три вида:

1. Безспорна святост – Богородица, Иоан Кръстител, патриарсите, пророците и апостолите;

2. Мъченичество;

3. Чудотворство.

Тахов се възмущава, че Левски не бил светец, въпреки масовата всенародна любов. Ами той и Гунди не е. И Левски не е светец, не само защото, както си мисли Тахов, бил убил човек, нито защото е бил карбонар (вид масон), което Тахов може би дори не знае, а защото цялото дело на Левски е насочено към установяване на: 1.) модерна, 2.) светска и 3.) национална държава. Тоест Левски е бележит деец на демокрацията, а не на теокрацията, в неговата философия властта произтича от народа, а не от Бог. Това, разбира се, е чудесно, но не е подходящо за канонизация. Вярно, елементът на мъченичеството го има, но то не трябва да е просто мъченичество, а мъченичество в името на Бог и на вярата, а не на революцията, колкото и прекрасни да са нейните цели. Не всяка жена, изпотрошена от пияния си съпруг, се увенчава с мъченически венец.

А това че папата бил произвеждал светци на конвейер и с това заслужил възхищението на Тахов – това изобщо не ни засяга.

4. Трябвало да се канонизира и преподобна Стойна, защото имало такъв „народен култ“.

Стойна била „астрална предшественица“ на Ванга, което, види се, според Тахов е непоклатим аргумент за нейната канонизация. Дънов няма ли да канонизираме? А полтъргайстът Кики? Нестинарите? Богомилите?

Нека не навлизаме в тази тема, но препоръчвам на Тахов да се запознае с т. нар. „парацърковен мистицизъм“, характерен за сектата на добросамаряните и да се запита (пък и да си отговори, ако може), редно ли е човек, който не е минал през тайнството Свещенство, установено от Самия Христос: „И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан, 20:22,23), редно ли е такъв да приема изповед и да прощава грехове? Светец ли трябва да е такъв?…

И тук някъде статията внезапно свършва. Къде остана заявеното в заглавието вероучение, с което започна всичко? Изглежда по пътя мисълта на Тахов бурно е отскочила в друга посока.

Но ние с вас ще продължим още малко. Тахов очевидно принадлежи към онова мнозинство мислители, според които училището не трябва по никакъв начин да затормозява децата, за да могат да израснат те като мекушави и лесно управляеми граждани, загрижени за десетките си фалшиви „права“. Това мнозинство е убедено, не само че вероучението ще пълни главите на децата с лъжи (вижте подготвителните въпроси, с които започнахме), но и ще ги отегчава, тоест ще им тежи (от тягост), ще ги затормозява. Но, драги мислители, почти всички предмети в училище са „отегчителни“ по вашите стандарти. Учениците не са в училище за кеф и развлечение, личността се изгражда с усилие и преодоляване на съпротива. Какво поколение очакваме да се извъди? Напоследък се коментира едно ново явление – младежките банди, които си имат и някакво модерно име, което така и не запомних – разглезени пикльовци от които са пропищели моловете и другите там места, където се подвизават. Според всички специалисти, които се втурнаха да анализират явлението, причините са презадоволеност, безнаказаност и безпътица. И когато попаднете на такава риторика като в статията на Росен Тахов, която разгледахме днес, бъдете сигурни, че тя е част от едно движение целящо именно такова общество – на презадоволени, безнаказани и безпътни пикльовци. Всъщност те не са напълно безнаказани, защото има неща, които няма да им се простят, но още не са го разбрали. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.