В една неделна сутрин в Ню Йорк през 1989 г. няколко жени разглеждат постоянната колекция на музея на изкуствата “Метрополитън”. Скрит сред редовните играчи, анонимният феминистки арт колектив “Guerrilla Girls” остава незабелязан, докато внимателно преброява броя на жените художнички спрямо броя на голите жени, изобразени в произведенията на изкуството.
Те бяха на тайна мисия да накарат хората да се интересуват от расовата и половата несправедливост в света на изкуството.
“Идеята винаги е била да намерим това ядро, което е незабравимо”, казва една от основателките на Guerrilla Girls, която използва псевдонима Кете Колвиц, пред Би Би Си в Националния музей на жените в изкуствата, преди изложба, която празнува 40 години от тяхната работа.
Те си проправят път през различните стаи – покрай мъжките голоти от древна Гърция и почти липсата на голота в ранните християнски секции – но когато достигат ранната модерна епоха, те откриват статистиката, която ще доведе до тяхната хаплива критика към света на изкуството. Те поставят въпроса кой има право да бъде обект и обект във високите коридори на най-престижните художествени институции в света.
“По-малко от 5% от художниците в секциите за модерно изкуство са жени, но 85% от голите са жени”, гласи плакатът, до гола жена, чиято глава е покрита със запазената марка на групата маска на горила. Фигурата е базирана на картината La Grande Odalisque, 1814 г., от художника Жан-Огюст-Доминик Енгр.
До ден днешен групата остава анонимна и когато Би Би Си интервюира Колвиц, тя носи маската. “Не мисля, че някой, който наистина гледа този плакат, може да отиде в музей и да не мисли какво има по стените и защо”, казва тя.
Трябва ли жените да са голи, за да влязат в музея на Метрополитън? плакатът трябваше да бъде поръчан от Нюйоркския обществен фонд за изкуство, но след като видя крайния резултат, финансирането беше оттеглено. Guerrilla Girls се ангажираха с посланието си и сами го поставиха на билбордове и автобуси. “Решихме да купим място за автобуси в Ню Йорк. Ние също го залепихме сами по улиците на Ню Йорк.”
Плакатът хвърли колектива в светлината на прожекторите и затвърди стила им с масова публика. Комбинацията от хумор, статистика и смели рекламни лозунги беше кулминацията на няколкогодишно разработване на това как да се справим с половото и расовото неравенство. Първите два плаката на групата – Какво е общото между тези художници? и тези галерии показват не повече от 10% жени художнички или изобщо никакви – бяха измазани по стени, улични лампи и телефонни кабини в Ню Йорк, без нужда от разрешение от решенията на тези, които управляваха могъщите художествени институции.
Решението на Guerrilla Girls да възприемат езика на рекламата е реакция на това, което те виждат като неефективност на традиционните протести. Групата се сформира през 1985 г., след като присъства на протест пред Музея за модерно изкуство в Ню Йорк предишната година. Международното проучване на съвременната живопис и скулптура включва само 17 жени и осем цветнокожи художници от 169 художници.
“Двама от нас отидоха на този протест и беше толкова ясно, че никой не го е грижа. Всички просто влязоха в музея. Знаете ли, всички тези знаци за женското изкуство. Те не повярваха нито за минута. И това наистина беше моментът “аха”.
Плакатът “Гол”, както го нарича Колвиц, променя играта. “Често имаме луди визуализации, факти и хумор – неща, в които да ги нарисуваме – и ако наистина погледнете нашите плакати, никога повече няма да видите изкуството по същия начин.”
“Неоспорима промяна”
Авторката и подкастър Кейти Хесел в книгата си “Историята на изкуството без мъже” посочва как художниците през 80-те години са израснали с телевизори в домовете си. “Играейки си със стереотипите на медиите (и историята на изкуството) за жените, те си върнаха контрола над погледа и го насочиха към себе си.”
В крайна сметка те попитаха – как точно музеите са се измъкнали от празнуването на историята на патриархата вместо историята на изкуството? – Кейти Хесел
“Guerrilla Girls привлякоха общественото внимание към неравенствата и системната дискриминация в света на изкуството и в крайна сметка попитаха – как точно музеите се разминават с празнуването на историята на патриархата вместо историята на изкуството?”
От външна сила, която се стреми към пространство, тяхната текстова работа сега често виси на същите места, които някога са се опитвали да провокират. Тяхната продължаваща анонимност е още една покана да си спомним за жените художнички, които са се борили по онова време. Всички членове-основатели са професионалисти в изкуството сами по себе си, но като Guerrilla Girls те носят псевдонимите на починали художници като Фрида Кало и Зубейда Ага.
