Хилядолетното съжителство на магическо и реално не е довело до изчерпване на чудатото им преплитане, тъкмо обратното – тяхната съвременна симбиоза прави жанра фентъзи изключително жизнен.
Така е по света, така е и у нас. В книжарниците ни на видно място са поставени десетки книги, които разказват за алтернативни реалности, фантастични същества и всевъзможни свръхестествени сили. Фентъзи истории получават награди, например престижната „Константин Константинов“ в категорията „Автор“; конкурсът „Бисерче вълшебно“ разкрива фентъзито като любимо четиво на днешния малък читател. Разбира се, триумфът на въображаемите пространства, на измисления персонаж и невероятните събития не би бил възможен без решаващата подкрепа на издателствата – днес фентъзито за младия читател стои стабилно в издателската политика не само на пионерите в този жанр („Кръгозор“, „Фют“, MBG Books, „Жанет 45“), а и на ред други издателства („Факел“, „Авангард принт“, „Дамян Яков“, „Рибка“, „Сиела“, „Егмонт“ и пр.). За изключителния интерес към фентъзито свидетелстват и множество сайтове и читателски форуми, където тече интензивен обмен на информация, мнения, оценки. Фентъзито „влезе“ и в класната стая – действащи читанки включват откъси от „Приключенията на мотовете“ на Радостина Николова, „Голямото приключение на малкото таласъмче“ на Никола Райков, „Фалшивата брада на Дядо Коледа“ на Тери Пратчет, „Хари Потър“ на Джоан Роулинг. Част от „Похитителят на мълнии“ на Рик Риърдън се изучава в 5. клас. Така в училище редом до осветените от традицията творби, смятани за класически, застава съвременното фентъзи, често възприемано по-скоро като развлекателна, а не толкова като „сериозна“ литература.
Как се отнася фентъзито към класиката? Ако под „класическа литература“ разбираме произведения с общопризната, непреходна стойност, която служи за образец, а под „съвременна литература“ – тази, която е създадена сравнително скоро и не е докрай утвърдена, то някои фентъзи романи вече прекрачват разграничителната линия, впрочем винаги условна. Както е известно, „класика“ е променлива категория: „… рисковано е да се твърди, че съществуват класически произведения и че те винаги ще бъдат класически“, твърди Борхес[1]. Днес с голяма вероятност можем да допуснем, че емблематични произведения от жанра фентъзи вече са станали „класически“ („Магьосникът от Оз“ на Лиман Франк Баум, „Хари Потър“ на Джоан Роулинг и др.).
Българското детско фентъзи днес има многобройна аудитория, чийто интерес се подхранва едновременно от няколко страни: вродената наклонност на децата към вълшебно-приказното; стимулации от чуждестранното фентъзи, преведено на български език (към посочените по-горе автори ще прибавя Тери Пратчет, Джордж Сондърс, Терънс Ханбъри Уайт и др.); нарастващият брой български автори, които пишат фентъзи; подкрепата от киното и дори от театъра[2].
Обилният поток фентъзи истории, разказани достъпно и увлекателно, разчитащи на интригуващ сюжет и ясна художествена структура, често създава предпоставки за позициониране на жанра близко до теченията на популярната литература. Изследвайки романа в контекста на масовата култура, Пиер Бурдийо говори за „индустриална литература“, а Херберт Маркузе – за „подражателна“. Александър Кьосев мисли популярната литература през привлекателността ѝ за читатели с масов вкус и лесната ѝ жанрова разпознаваемост, като обръща внимание и на колебливия интерес към нея от страна на литературната критика и на по-взискателната аудитория.
Привлекателност за читателя
Тъй като бе трудно да добия точни данни за тиражи и брой продадени фентъзи романи, потърсих информация за предпочитан жанр от страна на младата аудитория от три различни източника: продавач-консултанти в книжарници, библиотекари и читатели (от студентската аудитория).
На продавач-консултанти в десет централни софийски книжарници и на библиотекарите от две библиотеки в София зададох въпроса „Кой е най-търсеният жанр от предлаганите книги за малки/млади читатели?“. Отговорът се отнасяше до два жанра: фентъзи и приказка. Информацията е показателна, особено като имаме предвид, че между двата жанра е трудно да се прокара ясна граница.
Анкети, които бяха проведени през 2016 и 2023 г. със студенти от НБУ, СУ „Климент Охридски“ и Белградския университет, показват, че в ред случаи интересът към фентъзито не угасва и след детско-юношеската възраст[3]. Защо? Отговора намирам в споделеното от някои студенти: „Изпитвам удоволствие от пренасянето в свят, който е принципно различен от реалния“; „Нашата действителност е несъвършен продукт на колективното творчество, докато фентъзи действителността доставя радост и удовлетворение“ и др. под.[4].
Част от българските участници в анкетата посочват и имена на автори, сред които по-често срещани са Юлия Спиридонова-Юлка, Весела Фламбурари, Елена Павлова, Силвия Петрова, Петър Голийски, Милен Хальов. Преобладаващият интерес е към фентъзи героиката, както и към фолклорните и митологичните сюжети, пречупени през призмата на магическото.
Лесна жанрова разпознаваемост
„… Не е много лесно да се дефинира фентъзито“, отбелязва негов известен изследовател и издател[5]. Разбира се, съществуват множество опити за жанрово определяне на фентъзито – в научни изследвания, речници и енциклопедии[6]. Ако се опитам да извлека от тях едно общо „средно сечение“, ще трябва непременно да посоча образите и мотивите, заимствани от митове и вълшебни приказки, с чиято помощ се създадат невъзможни светове и измислени същества.
В книгите с фентъзи ясно личи стремеж към бързо жанрово разпознаване – често срещаме заглавия с преки препратки към митологично-приказното („Майстори на феи“ и „Мина, магиите и бялата стъкленица“ от Весела Фламбурари, „Феята от захарницата“ от Катя Антонова, „Вая и вещиците“ от Ваня Чернева); подзаглавия с деиктична функция или с косвено указване на жанра („Приказки от Горната земя“ – уточняващ наслов в „Мина, магиите и бялата стъкленица“ на Весела Фламбурари); анотации на задната корица на книгата и в сайтовете за търговия с книги („Историята във „Вая и вещиците“ разкрива красивия тайнствен свят на българската митология“ – от едноименния роман на Ваня Чернева).
Лесната жанрова разпознаваемост обикновено е корелат на популярността. Известно е, че спазването на жанровите конвенции удовлетворява очакванията на масовия вкус, улеснява художествената комуникация, стреми се към достъпност – обикновено за сметка на образната автентичност и по-сложната естетическа кодировка. Разбира се, жанровата разпознаваемост не означава непременно „принизено качество“, добър пример за което са „Хрониките на Нарния“ от Клайв Стейпълс Луис, „Момо“ на Михаел Енде и др. В тези случаи обаче наративът не се побира в строга жанрова матрица, а следва оригинални творчески пътища, излиза отвъд познатото и очакваното: водещата идея не е всеобщото одобрение, забавлението според усреднения вкус, а художествената провокация, отвеждаща към размисъл за живота, за ценностите в него и в отношенията между хората.
Като говорим за фентъзито като жанр, не може да подминем въпроса за неговите съвременни поджанрове, сред които според авторефлексията на самите пишещи, а също и на дългия ред рекламни текстове – явни или скрити, виждаме историческо фентъзи (Коста Сивов), фолклорно фентъзи (Симона Панова), героично фентъзи (Николай Пашалийски), криминално фентъзи (Юлия Спиридонова-Юлка), градско фентъзи (Мартин Колев), роментъзи, т.е. романтично фентъзи (Валентина Йорданова) и др. Поджанровете не са нещо лошо само по себе си, стига да имат естетическа и критическа функция. Но когато се използват като етикети за продажба или самопозициониране на авторите, те обикновено са лишени от критически смисъл и може да прикриват липсата на дълбочина. Често деленето по поджанрове произтича не толкова от вътрешна литературна логика, а от пазарни подбуди, свързани с нуждата книгите да бъдат „брандирани“ и бързо разпознати като „интересни“ за конкретна аудитория. Например „градското фентъзи“ е призвано да привлече млади, урбанизирани читатели; „роментъзито“ е предимно за девойки, търсещи в сюжета любовен елемент; „героичното фентъзи“ пък притегля феновете на приключения и битки и т.н. Така поджанровият наслов започва да играе ролята на рекламен инструмент, който съвсем не е задължително да се подкрепя от естетически качества.
Конвенции при фентъзи моделирането
Известно е, че когато се стреми да удовлетвори очакванията на читателите, художественият текст използва познати повествователни структури, доказали, че „работят“ – най-малкото на търговски принцип. Създаването на фентъзи романи за деца и юноши има няколко стабилни опори с постоянна повторяемост: митологичен компонент при изграждането на персонажната система, хронотопа и предметния свят; интригуващ сюжет; щастлива развръзка.
Митологичното в сюжета
Типичните характеристики на митологичното във фентъзи сюжета са епичността на битката между доброто и злото, изпитанията на героя, съдбовните предначертания и божествената/магическата намеса при разрешаване на конфликтите. Като субект на действието, централният персонаж (на който се спирам отделно) носи архетипните черти на митологичния герой: той е смел, последователен, изобретателен, а каузата му винаги е благородна.
В допълнение следва да кажа, че сюжетът в детско-юношеското фентъзи е изключително важен компонент на художествения свят, с голяма тежест в артикулирането на посланието. Събитийният план е наситен и многопосочно разклонен – дотам, че вероятно и най-внимателният читател ще се затрудни да го преразкаже с подробности. Митологичната основа на сюжета е така силно акцентирана, че често „прелива“ от текста към паратекста на книгата. Например на последната корица на „Вая и вещиците“ от Ваня Чернева четем: „Историята във „Вая и вещиците“ разкрива тайнствен свят на българската митология. В основата на сюжета е залегнало наше древно поверие за обред, свързан със сваляне на Луната…“.
С помощта на митологичната образност много автори сплитат интригуващи сюжети, повдигат градуса на напрежение, повествованието често минава през каскада от кулминации. Тези особености, познати не от вчера – най-вече от сензационно-приключенската литература, за мнозина са достатъчни, за да станат предани (по)читатели на фентъзито. В ред случаи сръчно създаденият сюжет – занимателен, понякога силно интригуващ и увличащ, е важен аргумент при избора на книга – според нивелирания художествен вкус.
Митологичното в персонажната система
Ако за реалистичния план на персонажната система са характерни миметичният подход и ясните референции с действителни типажи, то митологичният план разчита на матрици, познати от словото на праисторическия човек, който в стремежа си да обясни света разказва истории за битки между добротворци и злодеи, за избраници на боговете, техните наставници и антагонисти, за герои, преминаващи през дълги изпитания, за да проправят път на справедливото и достойното. Представителите на персонажната система, които притежават свръхестествени способности, се различават от „обикновените“ човешки образи по това, че в повечето случаи имат героическа архетипална основа, свързана с мъдрия старец, великата майка и пр.; че символната им дълбочина обикновено се отнася до преживявания, страхове и стремежи с космогоничен или екзистенциален акцент.
Може да представим типичната персонажна система във фентъзи наратива през „Златото от Загрей“ на Весела Фламбурари. Централният герой Панчо (името не е избрано случайно – повествователят го свързва с древногръцкия бог Пан) издържа всички изпитания в митичното пространство на Загрей и побеждава силите на злото (гипсовите глави/фюркосите/титаните), с което се превръща в един истински супергерой – дете. Дядо Борей е Мъдрият старец – наставник, дядо Зефир принадлежи на същата персонажна орбита. Редът на измислените същества е дълъг – русали, гугери, полендаки и пр., отново обвързани с фолклорно-митологичната образност.
И още един пример – от „Елизабет и тайната на живата вода“ на Петър Голийски. Малката героиня проявява чудеса от храброст и изобретателност, за да открие и донесе на болната си майка жива вода. Момиченцето има подкрепата на Всесилната, наричана още Светещата господарка – образ, който се асоциира с познатата от митовете божествена намеса в човешкия живот. По пътя си детето среща както зли сили, така и благодетели, чудновати същества, духове на деца (нави) – отново дълга редица измислени герои, без които наративът не би бил фентъзи.
Митологичното в хронотопа
Фентъзи пространствата, които нямат реален референт, обикновено са активна част от художествения свят: те са не просто „вместилище“ на събитията, а предизвикателство пред героите, място на изпитания и вълшебни преображения. Разгледан в символен план, образът на време-пространството обикновено снема в себе си противопоставянето ред – хаос.
„Тринайсет чудовища за Хелоуин“ от Благой Иванов[7] говори за две пространства – света на митовете, където най-напред са живели чудовищата, и Страната на проклетиите. Светът на митовете е уютен, докато в Страната на проклетиите чудовищата, които в същността си съвсем не са зли, са изгубили силата и славата си, подвластни са на магия и живеят в самота, без всякакъв контакт с хора. И както е обичайно във фентъзи историите, от единия свят към другия се преминава през тесен процеп. Специален интерес буди фактът, че пространството, което носи безспорни положителни конотации, е митичното, то е алтернатива на „проклетото“ място, обитавано от захвърлените там мними чудовища.
В „Мина, магиите и бялата стъкленица“ на Весела Фламбурари действието започва на географски и исторически известно място – Двореца в Балчик, като пространствените референции също са свързани с реалии – Черно море, Варна, Добрич, София. Пространството обаче има и митологичен модус – Горната земя, с нейните странни обитатели и странни събития. Още по-отчетливи са връзките с митологията на част от пространството в „Злато от Загрей“ – ако Загрей в митологията на траките и древните гърци е име на бог, в историята на Весела Фламбурари е име на село, което липсва на картата, защото е „скрито“ в друго пространство. Устремена да намери митичната Съботна планина и да вземе от нея жива вода, Елизабет от „Елизабет и тайната на живата вода“ на Петър Голийски минава през тунел, който я завихря и отнася на особено, невиждано място. Пукнатина, отвърстие, процеп, междина, тунел – това са обичайните контактни зони между реалния и другия свят, за който разказва популярното фентъзи.
Разбира се, другостта на пространството често се намира в единение с другост на времето, което не съвпада с обичайното човешко разбиране за период, срок, епоха. Така е например в „Елизабет и тайната на живата вода“ на Петър Голийски, където героинята се връща деветстотин години назад – при жестокия поробител Ибрис. Характерното за фентъзи романите вълшебно преминаване през различни епохи обикновено подчертава, че ценностите, конфликтите и търсенията на героя са надвременни. Така общочовешките идеи, свързани с доброто и злото, свободата, саможертвата или любовта, приближават отделните исторически периоди един към друг, а героят, който прекосява техните граници, прибавя към образа си символен ореол с окраската на съдбовност и епичност.
Вълшебствата
Вълшебните предмети и магиите са движеща сила на фентъзи сюжета. Чрез тях светът се разширява, изграждат се алтернативни реалности, свързани със заклинания, проклятия, пророчества. Гайда, направена от комар, която при надуване извиква помощници, вълшебна тояга, преобразени хора със студен черен оникс вместо сърце, вълшебен мост, вълшебна кърпа и пр., и пр. – примерите са от романа на Петър Голийски, но те далеч не изчерпват чудотворните средства, за които няма невъзможни неща. Феята от захарницата от едноименната книга на Катя Антонова е миниатюрно фино същество с човешки облик, но с крилца, което по вълшебен начин преобразува всякакви предмети в захар – символ на удоволствията и насладата. В „Злато от Загрей“ на Весела Фламбурари дори смъртта е преодолима.
Вълшебствата създават свят, в който невъзможното става възможно. Така те представят човешкото въображение като средство за бягство, вдъхновение или откриване на шансове отвъд познатата реалност. Фентъзито създава усещане за чудо, за живот, който не се побира в рационално оразмерения свят. Внушението е, че нашата действителност крие тайни, които са неподвластни на логиката.
Фентъзито в огледалото на рецептивната резервираност
В началото на статията си представих извлечение от анкети със студенти, което свидетелства за наличие на интерес към фентъзито както в детско-юношеска възраст, така понякога и след нея. Сега пък ще посоча скептичното отношение към този жанр, което заявяват немалко респонденти. Причините за скепсиса са – цитирам – прекалената „фантасмагоричност“ на фентъзито, неговото „отстояние от здравия разум“, създаването на светове на „небивалици и измишльотини“, блокиране на възможността да се култивира умение за общуване със „сериозната, дълбоката литература“, създаването на фалшивата представа, че „литературата е единствено средство за забавление и развлечение“, „надмощието на принципа на удоволствието, често пъти измамно, над принципа на реалността“.
Ще припомня и една от първите у нас професионално изготвени публикации за детско-юношеското фентъзи – „За тийнейджърската фентъзи литература като субкултура“ на Светлана Стойчева[8], където фентъзито убедително е разкрито като индуциращо ескейпистки нагласи и инфантилен регрес. Петър Стефанов, друг наш авторитетен и системен изследовател на детско-юношеската литература, в една своя статия посочва, че „не-почитателите“ на фентъзито смятат феновете на този жанр за „повърхностни в литературата“, а често пъти за неудачници, които търсят утеха[9].
Конвенционалното жанрово моделиране, повтарящите се архетипи, митът за винаги побеждаващото Добро, лесната смилаемост – това са главните основания на моето убеждение, че към детско-юношеското фентъзи трябва да се подхожда много внимателно.
От една страна, в някои среди, най-вече на автори и издатели, фентъзито се смята за незаменим стимул на въображението и съответно за агент на фантазната свобода у читателите, и това гледище има своите безспорни основания. Мнозина учители пък виждат във фентъзито възможност за удържане на младия читател в художествената литература. Това достойнство, макар и вторично, също не бива да се подценява, защото, четейки фентъзи, детето чете изобщо – което днес не е често явление. Когато пък чете на хартиен, а не на електронен носител, малкото момиче или момче така или иначе привиква да държи в ръцете си книга с „тяло“, да прелиства страниците ѝ, а не забързано да скролва или да скача от една хипервръзка към друга. Всички тези умения са може би предпоставка за създаване на по-траен интерес към литературата, за разтваряне и на други книги – от други жанрове и автори, с по-голяма образна сложност и интелектуално предизвикателство. Днес добре знаем, че читателите със съсредоточен интерес към художествената литература прогресивно намаляват – не без връзка с училищния литературнообразователен канон у нас, който е една историческа вкаменелост, далечна на съвременното светоусещане, консервативно затворена в „осветената от традицията“ идейно-тематична проблематика, а в очите на учениците преобладаващо безинтересна, с повтарящи се образни решения и послания[10].
От друга страна обаче, не бива да се подценяват множеството подводни камъни в мощния фентъзи поток, които са в ущърб на взискателния художествен вкус, защото в много случаи насочват към литература със съмнителни качества. Обобщено представени, ерзац произведенията, търсейки бързо въвличане на младия читател в света на фентъзито, използват моделно структуриране, което улеснява процеса на възприемане; предлагат повтарящи се образи – на героя избраник, мъдрия наставник, коварния антагонист; създават усещане за познатост и сигурност, оттам и за някакъв рецептивен уют, който всъщност е плод на ограничено въображение и оригиналност. Митът за винаги побеждаващото Добро изпълнява едновременно две функции – утешителна и морализаторска, но по този начин потулва многообразието и сложната противоречивост на нравствените избори както в действителността, така и в нейните фикционални образи. Наблюдаваните слабости в днешните фентъзи истории крият опасност и от привикване с романови клишета, от отслабване на литературната чувствителност спрямо текстове с друг художествен код, от повърхностно мислене за словесното изкуство, от емоционално притъпяване, идващо вследствие на „прегряването“ от вихрени чудатости и на прекомерната освободеност от логически връзки и причинно-следствени зависимости.
Дали съблазнителната четивност не е измамна, дали опростеният език и повърхностната символика не са проекции на пазарния интерес, който е по-важен от стойността на художеството, – на тези въпроси следва да си отговорят възрастните, които по един или друг начин стоят до детето, привлечено от фентъзи наратива. Естествено, точен критерий за отсъждане дали един роман принадлежи на т.нар. „висока“ литература, или на потока от популярно-комерсиална книжнина, няма, но родители, библиотекари, книжари, педагози биха могли да насочват, доколкото могат, младия читател към репрезентативните почерци на българската фентъзи проза. В настоящото изложение не давам примери за „добро“ и „слабо“ българско фентъзи, за повествования, които гравитират към „средното“ или „високото“ поле на тази литература. Целта на текста ми е да даде знак за заостряне на вниманието върху измамната лесна смилаемост на сръчно подреденото повествование – с изпипана фраза и наниз от сюжетни чудатости, които обаче пораждат съмнителен смисъл.
Огняна Георгиева-Теневае специалист по история на българската литература и методиката на литературното образование. Доцент в НБУ, доктор на филологическите науки. Била е завеждащ редакцията на сп. „Български език и литература“ и уредник на сп. „Критика“. Автор е на монографиите „Литература и исторически мит“ (2002), „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски. Методически модел“ (2003), „Литературното образование в гражданска перспектива (VIII–XII клас)“ (2020), „Детската литература и раждането на личността“ (2020), „Граждански ценности на българската поезия за деца и юноши“ (2021) и „Големите периодични издания и литературата за малките“ (2024). Публикува студии и статии в „Периодика и литература“, „Речник на българската литература след Освобождението“, „Литературен форум“, „Литературен вестник“, „Литернет“, в поредицата „Литературата на НРБ: история и теория“, в други периодични издания и научни сборници. Работи по множество проекти, свързани с историята на литературата и литературното образование. Съставител и редактор на множество книги.
Бел. авт.Настоящият материал е разработен като част от изследователския проект „Българската литература за деца и юноши XX–XXI в.“, с ФНИ дог. № КП-06-Н60/7 от 17.11.2021 г.
[1] Борхес, Х. Л. Класиците. В: Борхес, Х. Л. Вавилонската библиотека. София: Народна култура, с. 319.
[2] В театър „Сълза и смях“ например се играе „Феята от захарницата“ от Катя Антонова (драматизация и режисура: Елза Лалева).
[3] Георгиева-Тенева, О. Щрих към читателския профил на днешния студент. – В: Между кориците и отвъд тях: Доклади от Академични четения, посветени на проф. д-р Алберт Бенбасат. Състав. Ю. Йорданова-Панчева, М. Димитрова. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2020; Георгиева, О. Четене на художествена литература за удоволствие. [В съавторство с Йясмина Йованович – Белградски университет, Сърбия]. – Български език и литература, 2023, № 3.
[4] Да си припомним „Косачи“ на Елин Пелин, където се казва: „Защо ти е истината“ – било „за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп?“. – Измислените истории са „… чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравиш…“. Че можеш да се забравиш и да повярваш на вълшебните измислици, ни убеждава реакцията на „безверника“ Лазо от същия разказ.
[5] Weinreich, F. Fantasy – Definition, History, Characteristics and Meaning. – In: Polyoinos
[6] Вж. Fantasy [narrative genre]. In: Britannica.
Личева, А., Г. Дачева. Кратък речник на литературните и лингвистичните термини. София: Колибри, 2012, с. 281; Стефанов, П. Фентъзи през погледа на читателя. – В: Съвременната фентъзи литература за деца – между традицията и новите тенденции. Сливен: Регионална библиотека „Сава Доброплодни“, 2015, с. 65; Фламбурари, В. Да измисляш светове. Фентъзито за деца като важна част от израстването на човешкото съзнание. – В: Съвременната фентъзи литература за деца – между традицията и новите тенденции. Сливен: Регионална библиотека „Сава Доброплодни“, 2015, с. 9.
[7] С този роман Благой Иванов печели наградата „Константин Константинов“ в категорията „Автор“ за 2024 г.
[8] Стойчева, Св. За тийнейджърскта фентъзи литература като субкултура. – В: LiterNet, № 2, 11. 02. 2005 (63).
[9] Стефанов, П. Фентъзи през погледа на читателя – PRO ET CONTRA. – В: Съвременната фентъзи литература за деца – между традицията и новите тенденции. Сливен: Регионална библиотека „Сава Доброплодни“, 2015, с. 67.
[10] Повече по тези въпроси писах наскоро – вж. Георгиева-Тенева, О. За литературния канон в средното училище – аналитично и критично. – Дзяло, 2025, № XXXI.
