Защо антиутопиите на писателя се сбъдват?

Владимир Сорокин, класик на руската литература, навърши 70 години. Двадесет години изминаха от публикуването на книгата му „Денят на опричника“. Може да се каже, че две поколения израснаха с книгите на Сорокин, но още по-вярно е, че реалността израсна от книгите на Сорокин. Неговите антиутопии „Денят на опричника“, „Захарен Кремъл“ и трилогията „Лед“ се сбъдват.

Как писателят успява да предскаже бъдещето, включително настъпването на архаиката и фашизма? И защо новата му книга „Приказка“ има печален финал. Сергей Медведев разговаря с литературоведа Марк Липовецки и с литературния критик Николай Александров, изследователи на творчеството на Владимир Сорокин.

Как Сорокин, израснал от постмодернизма и концептуализма, се превърна в пророк?

Марк Липовецки: Бих искал да подкрепя възгледа за Сорокин като класик. Той е класик не само в рамките на руската традиция, но и в мащаба на глобалната литература, превеждан е много в Европа и в Америка. Как Сорокин успява да предскаже бъдещето, като се има предвид, че той работи с постмодернизма? Постмодернизмът работи не само с миналото, той работи със структурите на културата, със структурите на съзнанието, тук се опитвам да избегна думата „деконструкция“, тоест разрушаването на бинарните опозиции, на които се основава традиционната култура.

Политиката и историята се развиват в едно и също пространство, пространството на културата. Считам, че културните процеси са от първостепенно значение, а политическите и икономическите следват след тях. Културата е силно чувствителна към случващото се в другите сфери на обществото. Вглеждайки се в културата от началото на XXI век – след ареста на Ходорковски, разпускането на НТВ, след редица радикални, макар и не толкова страшни, както изглеждаше тогава, реформи от първия мандат на Путин, Сорокин усети този вектор. И го изрази с характерната си яркост и пълнота.

Сергей Медведев: „Денят на опричника“ (2005 г.), а освен делото за ЮКОС, това е и първият Майдан в Киев, руските размисли върху него. Беслан, 2004 г., Ходорковски, формира се „стилът Путин“. Борис Гройс има книга „Стилът на Сталин“, а Сорокиновата „Денят на опричника“ е по същество „стилът на Путин“. Сорокин успя да улови и формулира „сладкия новоруски стил“, който по-късно придоби и политически форми.

Марк Липовецки: Не мисля, че той беше напълно формиран по това време. „Стилът на Путин“ се оформи едва сега, той дълго време беше крайно еклектичен. Тогава, ако разглеждаме архитектурата като основен израз на политическия стил, царуваше „лужковският барок“.

Сергей Медведев: Сорокин сякаш правеше същото като колегите си: Пригов, Рубинщейн, Кабаков. Това бе Московската концептуална школа, към която Сорокин принадлежеше: работа с тоталитарните езици и деконструкция на съветския свят на знаци и твърдения.

Марк Липовецки: Да, но за разлика от назованите от вас велики и прекрасни писатели, Сорокин е по-фокусиран от всекиго върху разкриването на насилието. Той показа, че в подсъзнанието, казано условно, не използвам този термин буквално, в подсъзнанието на авторитетните културни езици се крие насилие. То е скрито в дълбините в руското културно съзнание. В първите творби на Сорокин изглеждаше, че това е неговата реакция към съветския свят. Но сега става ясно, че насилието, скрито в културната традиция, има тенденция да се завръща. „Денят на опричника“ предупреждава за това с цялата си отговорност.

Сергей Медведев: Неговият герой Комяга измисля сложни схеми с митницата, а и някакви други, напреднал е в тези схеми, т.нар. „схематози“.

Марк Липовецки: В тези описания Сорокин превръща бизнес езика в някаква неразбираема глупост. Ние не разбираме какво се случва там, това е магически език, нещо много тъмно. И най-поразителното е, че тези защитници на морала, нравствеността, духовността и държавността са, разбира се, хомофоби, те не могат да не бъдат хомофоби. А на финала сцената с братството е ярко пресъздадена като хомосексуална оргия. „На тях им е позволено!“, това е нов тип постмодернизъм, присвоен от властта.

Сергей Медведев: Този месиански цинизъм, заявен в „Денят на опричника“, е въплътен в действията на днешната руска власт. Последното си произведение „Приказка“ Сорокин пише на езика на Толстой и езика на Достоевски. Той си играе със стиловете и може спокойно да възпроизведе фрагменти от Толстой, Достоевски и Чехов.

Марк Липовецки: Сорокин беше един от първите, които почнаха да критикуват руската културна традиция, която след пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна, тази ужасна война, се пренесе на страниците на медиите и придоби чертите на публицистика, която не е нюансирана, така да се каже. Но нека бъдем честни, това и не може да не се случи в условията на война. Сорокин провеждаше и провежда тази критика последователно.

Сергей Медведев: Враговете и критиците на Сорокин го обвиняват – още през 2002 г. движението „Идущие вместе“ [прокремълско движение, което организира редица акции против писателя още в началото на XXI век, б.ред.] – в аморалност. Но той заема ясна морална и публична позиция. Виждаме неговото отношение към Русия, към войната в Украйна. Той е абсолютно морален писател.

Марк Липовецки: Нормалният постмодернизъм не е аморален. Той казва: аз, авторът, разбирам, че няма обективно оправдание на доброто. Поради което нося лична отговорност за това, което считам за добро или зло. Това е морален избор. Когато няма обективни обстоятелства, остават субективните. Ти си отговорен за това, в което вярваш, и за това как живееш.

Сорокин за пръв път ли се изявява в чистия жанр на приказката?

Николай Александров: Владимир Сорокин е един от най-„литературните“ писатели, той работи не само с реалността, но и с текстовете. Но работата му с текстове по някакъв чудесен начин се пренася или, ако щете, се проектира върху реалността, става реалност. „Приказка“ е подчертано литературноцентрична. Неслучайно нейното съдържание е базирано предимно на текстове на тримата велики руски класици: Толстой, Достоевски и Чехов. Сорокин се оказва в тази редица, ако имаме предвид неговия собствен глас.

Сергей Медведев: Утопията остана в епохата на Просвещението, ако сега един писател пише нещо, не е ли по-вероятно то да е антиутопия?

Николай Александров: Съществува и дистопия, постапокалиптична литература, която формира огромен клъстър от утопични, антиутопични и дистопични произведения. Утопията моделира света, към който човекът се стреми, като изхожда от някакъв идеал, да речем, просвещенски.

Антиутопията, напротив, показва как нашата реалност може да деградира и какви са опасностите по този или онзи път на развитие, да вземем например класическия Оруел. Сорокин върви по друг път: той показва алтернативен свят, който е свързан с реалността, но е свързан също с литературната реалност и в крайна сметка се намира въобще някъде встрани. Това е модел на света, който не претендира да проследява последователното движение: ако не се стремим към нищо или обратно, ако нещо ни доведе до катастрофа. Как развитието на определени тенденции в съвременния свят може да ни доведе до катастрофа и в какво ще се състои тази катастрофа? При Сорокин има множество елементи. Той е постапокалиптичен. „Приказка“ започва със света след катастрофата. Катастрофата се е случила и светът е съвсем различен. Останали са само проблясващи руини от това, което е било. И въпросът е по какъв начин тези руини започват да живеят, какъв живот почват да живеят, какво може да се сглоби от тях?

Сергей Медведев: Това е метафора за Русия: първият ред от романа гласи: „Хубаво е руското сметище“.

Николай Александров: Това е изкривен пейзаж, мощен образ. Не става дума за възхищение, но е ясно, че тази възклицателна интонация е позната от класиката: „Чуден е Днепър при тихо време“ и пр. И тук имаме същата интонация, която описва руини. Една от известните европейски интелектуални теми днес е, че ние отдавна живеем в разрушено пространство.

Сергей Медведев: Перифразирайки Сорокин: Комяга лети при лечителка-гадателка и я пита: „Какво ще стане с Русия?“. А тя отговаря: „С Русия ще стане нищо“.

Николай Александров: И това „нищо“ съществува, но е представено в познати реалии, където нищото прозира през обичайната, осезаема на пипане реалност и обектност. Тази обектност е „нищо“ и това, разбира се, е удивително.

Превод от руски Александър Бакалов