Откъс от сборника на един от изтъкнатите съвременни руски автори, известен и като безкомпромисен критик на режима на Владимир Путин

„Нима ни се предлага някаква учебникарско-христоматийна книга? Не. Това е книга полемика. Полемиката е политическа. Макар че авторът не е политолог, а писател, който разказва за писатели, при това с емпатия и проникновение. Първата дума от посланието му е заглавието. Тези хора и тяхното писмено дело – заявява Михаил Шишкин – са МОИТЕ. За руското имперско, съветско, постсъветско училище те може да са някакъв задължителен материал; за властта в Кремъл – културен параван на насилието, за неруския свят – водачи в разбирането на Русия. За Шишкин те са бойни другари. Битката им е една: високата руска култура против руската несвобода, обединяваща деспотичната власт и нискокултурния народ. А Шишкиновите НЕГОВИ винаги са били против това институционализирано насилие. Винаги са губели битката – и пак я започват.“

Деян Кюранов

Михаил Шишкин (р. 1961 г.) е сред най-известните съвременни руски белетристи и публицисти. Той разбива стереотипа „Руският писател може да твори само в Русия“ и от трийсет години пише романите и есетата си в Швейцария. Много от тях са отличени с престижни награди (Русский Букер, Большая книга, Национальный бестселлер,Internationaler Literaturpreis) и са преведени на над трийсет езика, включително на български. През последните години писателят работи активно за обединение на свободната руска култура срещу политическия режим в Русия. Заедно с швейцарски слависти е основател на литературната награда Дар.

Културата е форма на съществуване на човешкото достойнство. Можеш да отмиеш от себе си калта и потта, но как да отмиеш мълчанието? Периодът на полуразпадане на стронция е 28 години, на цезия е 30. Колко е периодът на полуразпадане на подлостта?

„МОИТЕ. Есета за руската литература“,Михаил Шишкин, превод от руски Деян Кюранов, издателство „Колибри“, 2025 г.

ЧАЙКА В ОВРАГА

Моят Чехов

Вървят документални кадри от 1936 г.: МХАТ, тържествено заседание в чест на приемането на новата конституция. Възгласи: „Да живее великият Сталин!“. В президиума виждаме Станиславски, Чехов, Олга Книпер-Чехова. Станиславски е на 72, Чехов – на 76, жена му на 68. Чехов отива на трибуната, обръща се към гигантския портрет на сцената, звук: „Скъпи Йосиф Висарионович!“.
Лентата се къса.
И е страшно.
В Баденвайлер, където е умрял Чехов, недочакал революцията и останалите руски събития от ХХ век, има паметник на този писател. Може би да издигнем редом паметник на неговата навременна смърт?

* * *

В живота той е против революциите, при което извършва две: в руската проза и на сцената. След приказливия Достоевски и Толстой, който никога не може да се смести и в най-дългото изречение, Чехов обявява краткия разказ за субект на словесното право. В текста трябва да остане само най-важното, всичко излишно – сеч. Като градинар той знае, че за да имаш добра реколта, трябва да късаш яловото.
Където има недоизказаност, там има и място за сътрудничество. Чехов си създава читателя – чрез доверие. По-добре да не се доизкажеш, отколкото да ставаш подробен. От пасивния потребител Чехов си твори съавтор, без когото „чудото на прозата“ ще стане невъзможно. Последният, предсмъртен текст на Томас Ман е за Чехов. Този автор на монументални фолианти се тюхка, че толкова късно бил открил за себе си Чеховото майсторство на премълчаването: „Той се доверява на читателя – нека този сам да попълни отсъстващите в разказа елементи – скритите, „субективните“, тоест показващи авторовото отношение към описваното, сам да се досети на каква морална позиция е застанал авторът“.

Авторът не е съдник на героите, а свидетел; присъдата я дава читателят. Прословутата чеховска пушка, появила се в началото на разказа или пиесата, естествено, ще гръмне, но спусъка трябва да го натисне читателят зрител.

Чехов разкрива заверата на думите: те пречат на разбирането. Влюбените мълчат, за да не наранят чувството с дума. За да опишеш любов, не трябва да използваш думата „любов“. Изтритата до дупка дума подплашва чувството. Към предаването на истински чувства трябва да си пробиваш път чрез „неправилни“ думи. Тези истини, азбучни за писателското майсторство, в литературата ги внася Чехов.

Приказвали за Чехов, че в текстовете му липсвало дълбинното съдържание, налице при Толстой и Достоевски. Зинаида Хипиус нарича творчеството му „Бит без битие“ – при него, значи, ставало дума за земното, но не за битийното.
Чеховите персонажи се мятат насам-натам из бита, но битието е, което ги мъчи. Забележителна е формулировката на Набоков: „Всичките Чехови разкази са едно неспирно препъване – но се препъва човек, който е загледан в звездите“.

Целият Чехов е за битието, единствената форма на съществуване на което е битът. Кръвохраченето спасява от илюзията за лично безсмъртие. На писалището редом с него винаги е неговата смърт: охтиката. Цялото творчество на Чехов е за живота в предчувствие за излизането от него. Затова, когато персонажите му говорят за глупости – това са отвъдсловесни разговори за най-важното, за предназначението на човека, за съдбата, която избираме, за потребността да изживеем с достойнство годините, които ни остават.

Със своето ново разбиране за прозата Чехов отива и в друго изкуство, работещо със словото – театъра.
Шекспир само да беше поразлистил „Чайка“ или „Три сестри“, щеше да отсече, че този автор нищо не разбира от драматургия. Тази нетеатралност на „нефелния драматург“ е бодяла очите на мнозина. Примерно Набоков казва (в своя лекция за Чехов): „Мисля също, че Чехов не е бил достатъчно запознат с драматургичното изкуство, не е изучил необходимия брой пиеси, бил е недостатъчно взискателен към себе си досежно някои технически проблеми на този жанр“. Или Бунин (от писмо до Алданов): „Пиесите му винаги са ми били едва ли не омразни. Ах, Толстой, Толстой! През февруари 1897-а той ходил в Птб. и рекъл на Суворин (по дневника на Суворин): „Чайка“ на Чехов е глупотевина, нищо не струва… „Чайка“ е много зле… Най-хубавото в нея е монологът на писателя, има автобиографични черти, но в драмата те не се връзват с нищо“.
Станиславски (в спомените си „А. П. Чехов в Художествения театър“): „За мой срам, аз не разбирах пиесата“.

Критиците на Чехов драматурга са превъзнасяли писателския му дар и са приемали, че пиесите му са разкази, нескопосно разплескани по сцената. Един резонен въпрос: какво щеше да стане, ако Набоков бе написал само холивудския сценарий за „Лолита“, без самия роман? Светът щеше да си остане без този текст шедьовър на Набоков. Нито „Чайка“, нито „Вишнева градина“ са написани по холивудски.

Разбира се, че Чехов е можел да напише пиеса „както се полага“, но той не е виждал смисъл в това. Отстъпващият назад художник престава да е художник. Той вече е бил напред – театърът и зрителите трябвало да го догонват. Чехов изважда късмет: Московският художествен театър пренася неговото творческо know­how от прозата – на сцената, откривайки път за изкуството на ХХ век.

В драматургичното изкуство диалогът е начин на придвижване на сюжета, предаване на информация, тяло на действието. Чеховите диалози са за нищо, неговите разговори на глухи са подкоп към театъра на абсурда. Трите сестри искат Москва, но не отиват никъде, защото чакат Годо. Чак сто години след Чехов масовата култура почва да предъвква откритието му, да му вика „тарантиновски диалози“…

В прозата си Чехов използва думите, като предварително ги е лишил – изцедил ги е – от всичко важно; важното се случва не сред думите, а между редовете. Като се преведе такава проза на езика на театъра, всичко важно се оказва изтласкано зад сцената, а по-точно – вън от сцената, в залата, сред зрителите. На сцената – бит. В зрителната зала – битие.
Още ли се чуди някой, че през XXI век по количество постановки Чехов е на второ място в света след Шекспир?

* * *
Званието „руски писател“ го е давала обществеността за написване на роман и служене на народа. От руския писател се е очаквало да изпълни този двоен дълг. Маститите писатели настойчиво са съветвали младия талант да захвърли „тия късачета“ и да седне да пише истинска голяма проза. Чехов е на двайсет и седем, започва да пише роман и се измъчва с този роман години наред. Дълго не се решава да признае поражението си. Пише на своя „метр“ Григорович (ноември 1888): „Нали ако романът излезе лош, работата ми е спукана завинаги“. И най-подир приема поражението като победа. Когато захвърля самата идея за роман, Чехов става себе си. Планетата чете разказите на Чехов и нищичко не знае за романите на Григорович.
Не му е било простено обаче неслуженето на народа. Не само враговете – и приятелите го упреквали, че към нищо не „зове“, нито „води“. За руската интелигенция отсъствието на „идейност“ е било сериозно обвинение. През март 1890 г. вестник Русская мысль нарича Чехов „жрец на безпринципното писане“. Заболяло го. Написал на издателя: „Вашето обвинение е клевета. Че след Вашето обвинение между нас са невъзможни не само делови отношения, но и обикновеното общуване между далечни познати, се разбира от само себе си“. Засегнало го неразбирането. Неразбирането на „прогресивната общественост“ на това какво пише той и защо го пише.

Чехов е живеел в общество, в което е било срамно да живееш добре, в нажежената атмосфера на нравствени подвизи. Трябват страдания. Трябва служене. Обществото предявява на Чехов обвинение и на него му се налага да отговори на разбираем за „прогресивната интелигенция“ език. Той е на трийсет. Заминава на края на света при отхвърлените. Сахалин. Защо? Сахалин е дъното на руския живот. „Сахалин е място на непоносими страдания, на каквито може да бъде жертва само човекът.“

„Шейсетте, тези прославени години, не направиха нищо за болнѝците и затворниците, с което нарушиха главната заповед на християнската цивилизация.“ „Не надзирателите са виновни, а всички ние – но ние това го нямаме за наша работа, то не ни е интересно.“ Това пътуване-заявление е направено както подобава на един руски писател: изкуството отстъпва пред чувството за вина пред народа, пред всички нищи и страдащи. Грехът „да ти е сито и чисто“, трябва да бъде изкупен. Кариерата на преуспяващ столичен литератор е нещо, от което човек трябва да го е срам.
Той няма нищо ново да научи за Русия и видяното няма да остави почти никакви следи в прозата и пиесите му. Главното последствие за творчеството му е, че започва кръвохрачене. Пътуване на единайсет хиляди версти без влакове към загиващите и загиналите – това е епитимия. „Сахалин“ не е книга за четене. И изобщо не е книга на писател – това е изпълнение на обет. Отговор на общественото обвинение. Предпазна грамота.
Оправдателен самосъд.
Какво са си мислели, припомняйки си описанията на „ужасите на царската каторга в Сахалин“, ония, които едно поколение по-късно са се озовали в ГУЛАГ? Какво щеше да каже на Чехов доходягата[1] Манделщам преди да умре на етапа[2]?

* * *
Битът, който не дава на битието да израсте – това е Русия. Очевидно чрез думите на доктор Астров Чехов изразява собствените си мисли: „Аз живота въобще го обичам, но нашия живот, околийския… еснафския живот, не мога да го трая! И го презирам от дън душа!“. Отговорници за надеждата в руската литература обикновено са били неграмотният мужик, жените и революционната интелигенция.

Вярата в народа, жените и революционната интелигенция се е препънала в Чехов. От ранно детство той е знаел как се гради руският живот – върху неправда, грубост, насилие. Това го е наранявало и така е било до живот. Чехов няма никакви илюзии за „руския народ“, обожествяван от интелигенцията и революционерите, които са се самопринасяли в жертва в името на народното освобождение: „Наглост и безделие на силните, невежество и звероподобно състояние на слабите, на вси страни страшна бедност, тормоз, израждане, пиянство, лицемерие, лъжливост…“.

От Татяна Ларина, от „тургеневските девойки“ и Сонечка Мармеладова не мирише. А Чеховите жени са умирисани на руски живот. Пръв в руската литература той се осмелява да разруши романтичния образ на жената, да я свали почти с цинизъм от пиедестала: „Анна на шията“, „Големият Володя, малкият Володя“, „Припадък“. Заради реалистичното му отношение към хората Лев Шестов го нарича „безпощадният талант“.

Чехов е презирал еднакво и властта, и робите. „Русия е страна на службаши. Преуморихме се от раболепстване и лицемерстване. Самолюбието и самомнението ни са европейски, развитостта и постъпките – азиатски.“ Той е медик и поставя диагноза: страната е болна от робство в най острата му форма: робство неосъзнато. Робството като фон, като въздух. Робство, пропило и думите, и телата. Робството като кожа: друга няма, в тая кожа сме се родили, в нея си живеем.

Най-страшното според Чехов в хората: детинското невинно неможене да различат доброто от злото. Прекрасни млади хора, които искат да освободят Русия и човечеството от деспотизма, да донесат на народа свобода и добро – и мятат бомби. Както малолетната преуморена детегледачка удушава бебето в „Спи ѝ се“, така и подирна Русия в хода на строителството на щастливото светло бъдеще ще изпоиздуши в ГУЛАГ милиони свои деца. А по-напред, научила за убийството на царя, поетесата Зинаида Хипиус ще напише в дневника си: „Не ми е жал за сивкавия полковник“.
Разказът „Стационар № 6“[3], публикуван през 1892 г., бил възприет като гнетящ. Сигурно всеки се е усетил, както си чете, че е заключен в безпределна килия. Лесков отсъжда: „Стационар №6“ – това е Русия, това е Рус!“. Лесков умира през 1895 г. Разказът „В оврага“ излиза през 1899. Несъмнено, ако Лесков го беше прочел, щеше да доуточни думите си.

„В оврага“ хората не познават разликата между добро и зло, правда и кривда, престъпници и полицаи, рода и врази. Не ги мъчат угризения на съвестта, в черква ходят, но състрадание не знаят. Слабият трябва да бъде допрекършен, унищожен. Близки няма, а по-вярно – близките са самите врази, а за оцеляване сред врагове всичко е оправдано. Така е построен светът в руския овраг – според правото на силния. Лайтмотивът на разказа е „всички са се пропили с неправда“. Тук живеят хора, пропити от неправда. Руснаците са развалени, развратени от този свой живот, готови са на всякакво зло. Село Уклеево е символ на чеховската Русия. На чеховската ли?
„В оврага“ живеят хора, още нестанали човеци, хора, които не трябва да ги има, но са тук – страна, която не трябва да я има, но е тук – зло, което не трябва да го има, но е тук. В оврага е Русия. Никой не трябва на никого. Ако тях, непозналите човещината, някой ги жали – това е единствено авторът.

* * *
Предимството на оврагожителите е, че им е добре, когато не разбират, че живеят в зло, когато душата им още не е пробудена. Но какво да правиш, ако ти – както направиха преди тебе избраните от някого и обречените да постъпят така – вземеш че се огледаш и видиш? Радишчев (в „Пътешествие от Петербург до Москва“): „Огледах се околовръст – и уязвена бе душата моя от тез страдания човешки…“. Пушкин (в писмо): „Дяволът ме ориса да се родя в Русия с душа и талант“.
Как се случва прозрението? Каква ябълка да изядеш, за да изпаднеш от рая на незнанието на доброто и злото?

Гуров в „Дамата с кученцето“ разбира, че е заобиколен от диваци, че животът му е унизителен и оскърбява чувството му за собствено достойнство. Любовта го заставя да се пробуди. Не трябва да се живее така. Целият руски живот от сутрин до вечер е унижение на човешкото достойнство. А какво да се прави? Как да оцелееш в руския овраг, запазвайки това чувство за собствено достойнство? И въпросът на въпросите: как да се противопоставяш на злото? Сега, след като руската история направи поредния си кръг, Чехов отново е актуален, като никога. Това сакраментално руско „какво да се прави“!

Отговорът на „напредничавата“ част от руската интелигенция е: да освободим добрия народ от лошото правителство. С цел да построят в страната демократично общество, те „зоват Русия да грабне топора“. Топорен трясък се носи от „Вишнева градина“. Същите топори ще съсекат след няколко години новите собственици и надошлите курортисти.

Онези, които вярват, че народът е добър, а правителството – лошо, за Чехов са слепци. Хората, живеещи в кривда и незнаещи как да живеят другояче, ще живеят пак така с всяко правителство, и ще сключват от поколение в поколение кръга от зло и насилие. Подари свобода на роба – той ще иска да стане надзорник на други роби. Дай му възможността сам да се освободи от робството, „капка по капка изстисквайки от себе си роба“ (от писмо до Суворин).

Чехов е бил свободен от тиранията на купешките идеи и общопризнатите догми. Отблъсквало го е самото революционно съзнание, опростяването на света до нашите-и-враговете – ние и те, доброто и злото. От негово писмо до Суворин: „Хубав е белият свят. Едно само не му е хубаво: ние. Колко малко справедливост и смирение има в нас!“.

Чехов завършва повестта „Огньове“ с думите: „Нищо не можеш разбра на този свят“. Това признание за неразбиране, за незнание на истината всъщност е предизвикателство, бойна позиция. Тук един писател се противопоставя на всички ония, които твърдят, че знаят единствената истина и са водачите към нея.
Отстоявайки правото на неразбиране, на незнаене на истината, той е отстоявал свободата на личността, противопоставял се е на тоталитарното съзнание, в което са се цамбуркали и патриархалното население, и интелигенцията. Чехов е мразел тесногръдата, злобна нетърпимост към инакомислещите, въставал е против диктатурата на „напредничавата“ част от обществото, която е натрапвала вкусове, мнения, оценки, понятия за добро и зло: който не е с нас, той е против нас.
Текстовете му са пропити с отвращение към всички идеи и светогледи, с омраза към мисловните клишета и стереотипи. В работата си за Чехов Лев Шестов отбелязва: „Дори при Толстой, който също не е ценител на философските системи, не срещате такова отвращение към всички светогледи и идеи, както при Чехов“. Чехов не е приемал партийността, когато човек се разтваря в общата идея, заради коя то престава да бъде себе си. Той е виждал как прекрасни млади хора, обладани от най-чудесни идеи, се превръщат във фанатици и убийци. Йонеско още не е бил създал своя образ – хора носорози, – но цели стада такива носорози вече се се плодели и са си пасели из руската равнина и няколко години след смъртта на писателя са щели да се сблъскат в кървава гражданска кланица.

Младежта от неговото поколение е намирала правдата в обявяване на война на собствената си държава. След взрива в Зимния дворец през 1880 г. (Чехов е двайсетгодишен), който взема много случайни жертви, Изпълнителният комитет на „Народна воля“ пуска прокламация: „Още веднъж напомняме на цяла Русия, че ние започнахме въоръжената борба, бидейки принудени към това от самото правителство, от неговото тиранско насилническо потискане на всяка дейност, насочена към народното благо. Обявяваме още веднъж на Александър II, че ние ще водим тази борба, докато той се откаже от своята власт в полза на народа, докато не предостави общественото преустройство на всенародното Учредително събрание“. Тяхната мечта е демократичен обществен ред, уважаване на правата на личността, правова държава. Тяхната мечта ще бъде мечтата на руските младежи и девойки и през XXI век.
Обществото е било на страната на терористите. Революционерите са били приветствани възторжено в съдебните зали. Чехов не е имал съмнения: да се вдигнеш против злото с бомба – значи ти сам да станеш зло. И революцията, до която той не доживява, чудовищната катастрофа, от която страната не може да издраска повече от век вече, показа правотата му.
Отговорът, който писателят дава на своето поколение и на всички, които в Русия ще се борят за доброто против злото, е „Разказ на един непознат човек“.

Чехов пише произведение, в което главният герой е терорист, а сюжетът – подготовка на терористична акция. Целта на терориста, разказващ от първо лице, е да отстрани висш царски чиновник. За тази цел той се наема за лакей в дома на сина на своя враг. И заживява с живота на живеещите в този дом хора, започва да им помага, спасява бебето на жена, изпаднала в беда, проявява към тези свои врагове човешки чувства. И се отказва от убийството. Отказва се и от саможертвата в името на прекрасната цел. Започва да вижда и да цени живота си и живота на заобикалящите го. Битието на човека, съчувствието към ближния, собственото достойнство са по-важни от „идеите“ и готовността да донесеш смърт на другите и на себе си.

Чехов не е можел да понася героичните саможертви, извършени в момент на религиозен пароксизъм – вместо усърдното всекидневно редене на бита.
Нито Христос, нито „руската идея“, нито революцията са можели да спасят страната, докарала се до крайчеца на бездната. Чехов е виждал само един спасителен мост към бъдещето: цивилизацията. Културата. Пробудата на човешкото достойнство.
„В електричеството и пàрата има повече любов към човека, отколкото в неяденето на месо и непротивенето…“ – записва си той след посещение при Толстой.
Рецептата на Чехов е: не жертвопринасяй – нито себе си, нито другите – в името и на най-прекрасната идея; бъди просто порядъчен човек и засаждай градини. Той засаждал градини, организирал училища и библиотеки, строял болници. Чувствал се е като културен колонизатор сред диваци: налагало се да следи всяка тухла, всеки пирон – всичко крадели.

Страшно нещо е било за Чехов проповедничеството и саможертвената страст, но не по малко страшна е била и другата крайност: изпадането в безсмислено еснафско живуркане. Той е ненавиждал добрите хора, неспособни да правят добро. Живот без конкретно добротворство за другите е недостоен живот. Още повече са го вбесявали добротворческите разговори, съчетани с отсъствие на дела. Самият той, като е правел добри дела, правел го е без шум и самореклама. В Мелихово за мръсните, нечистоплътни мужици уредил медицински пункт, приемал там болни и ги лекувал безплатно. Построил със свои пари пожарна барака за селяните и три училища за селските деца. Издействал да направят път от жп-спирката до селото. Основавал библиотеки и купувал книги за тях. В бедняшкото, запуснато Мелихово посадил около хиляда вишневи дървета и посял по голите места в гората елха, клен, бор, дъб. В Крим, на един изгорен от слънцето парцел, посадил череши, палми, кипариси. „Да би направил всеки човек на своето парче земя всичко, което може да направи, колко прекрасна щеше да е нашата земя!“ (От спомените на Горки) В бележника си Чехов е написал: „Мюсюлманинът за спасението на душата си копае кладенец. Хубаво щеше да бъде, ако всеки от нас остави след себе си училище, кладенец или нещо подобно, за да не минe и отминe животът безследно във вечността“.

[1]Доходяга – (на руски и съветски концлагерен жаргон) концлагерист в крайна степен на обща слабост, вследствие на преумора, болест, побой, глад, студ, на когото му остава малко до смъртта, той почти е „доходил“ до нея. Б.пр.
[2]Етап – руски концлагерен жаргон за „транспортиране на арестант по етапен ред“, сиреч със спирки. Б.пр.
[3] Така превеждам заглавието на разказа на Чехов, известен у нас като „Палата №6“. Б.пр.

Михаил Шишкин