Премиерът на Великобритания е роден на 30 ноември 1874 г.

Анкета, проведена през 2002 г., посочва Уинстън Чърчил за най-великия британец. Но неговият образ на убеден демократ, борец срещу тиранията и за идеалите на хуманизма има много малко общо с реалността.

„Аз не смятам, че е извършена голяма несправедливост по отношение на червенокожите индианци в Америка или по отношение на чернокожите аборигени в Австралия. Според мене срещу този тип хора не е извършена несправедливост, защото по-силната раса, по-високо развитата раса, по-мъдрата раса е дошла и е заела мястото им…“. Това не са думи на Адолф Хитлер или на Йозеф Гьобелс, а са на Уинстън Чърчил, и то когато той вече е зрял политик.

Уинстът Леонард Спенсър Чърчил е роден на 30 ноември 1874 г. в Бленхаймския дворец, родовото имение на херцозите Малборо. Още с раждането си той принадлежал вече към висшите аристократични кръгове.

Но детството му не било щастливо. Баща му – лорд Рандолф Хенри Спенсър Чърчил, се занимавал с политическата си кариера; майка му – лейди Рандолф Чърчил, дъщеря на богат американски бизнесмен, водела светски живот и малко общувала със сина си. Най-близкият човек на малкия Уинстън била бавачката му – Елизабет Ан Еверест.

В британските училища имало телесни наказания, които съществували до 1982 г., и след като Чърчил постъпил в училище на 8 години, ги получавал по пълната програма заради нарушаване на дисциплината, но не се оплаквал. Родителите му го преместили в друго училище заради наказанията, но Уинстън се учел хаотично и твърдо държал званието „най-лошия в класа“.

На 12 години той преболедувал от тежко възпаление на белия дроб. След това родителите му не го изпратили да учи в Итън колеж, където от десетилетия учели мъжете от рода Малборо, а в по-малко престижния Хароу. Там Уинстън постъпил в специализирания военен клас, където се обучавали онези, които се готвели за бъдеща военна кариера.

Той продължавал да се учи лошо, но на изпитите се представял добре и проявявал особен интерес към историята. Освен това станал шампион на училището по фехтовка.

През 1893 г. Уинстън постъпил с много трудности в Кралското военно училище в Сандхерст и след със завършването му през 1895 г. получил чин „младши лейтенант“.

Много скоро Чърчил разбрал, че военната кариера не му е по душа и съвсем неочаквано се проявил журналистическият му талант. Майка му помогнала той да замине за Куба като военен кореспондент на „Дейли телеграф“.

Материалите на Чърчил за въстанието на местното население против испанците и потушаването му имали голям успех и испанското правителство го наградило с медала „Червен кръст“.

По времето на престоя си в Куба той се пристрастил към кубинските пури и това му останало за цял живот.

От този момент като военен кореспондент Чърчил отразявал военните конфликти в различни краища на империята. Читателите харесвали откровеността му; въпреки че винаги бил на страната на британската армия, често не я характеризирал в добра светлина. Описвайки потушаването на махдисткото въстание в Судан, той критикувал командващия английските войски генерал Китченер за жестокото му отношение към пленниците и ранените и за неуважението му към местните обичаи.

През 1899 г. за пръв път Чърчил се пробвал в политиката, като се кандидатирал в парламента от Консервативната партия, но претърпял поражение на изборите. Тогава тръгнал да отразява англо-бурската война като кореспондент на „Морнинг пост“. Като журналист получавал най-високото възнаграждение.

Чърчил се оказал там, където било най-напечено и скоро попаднал в плен. Той се сблъскал с първообраза на бъдещите концентрационни лагери и избягал, с което си спечелил популярност в Британия. Включил се в действащата армия и неведнъж проявявал храброст.

През 1900 г. Уинстън Чърчил се върнал в Англия и бил избран в Палатата на общините от консерваторите, които дошли на власт. Тогава излязъл и първият му и единствен роман „Саврола“.

Възгледите му през този период били доста противоречиви. Чърчил призовавал към милосърдие към победените бури, критикувал повишаването на разходите за отбрана, редовно влизал в конфликти с колегите си – консерватори, и в крайна сметка влязъл в Либералната партия.

През 1905 г. той получил първия си пост в правителството – заместник-министър по колониите. През 1908 г. Чърчил станал министър на търговията и промишлеността и в това си качество се застъпил за социални реформи. По негова инициатива бил приет закон, който за пръв път в Британия установявал продължителността на работния ден и работната заплата.

Всичките си положителни качества – привърженик на справедливостта, хуманист прогресивно мислещ политик, Чърчил изоставил, когато станал министър на вътрешните работи.

За пръв път на този пост проличала двойствеността му. Новият министър започнал да потушава протестите и жестокостта му удивила дори най-заклетите консерватори. Той изкоренявал социалното недоволство още когато то било в зародиш. През 1911 г. той изпратил срещу демонстрацията на пристанищните работници и моряци в Ливърпул морски пехотинци, на които разрешил да използват оръжие. Приятели на Чърчил от онова време разказвали, че той се намирал във възбудено състояние на ума и „жадувал за кръв“.

Той не бил уволнен от правителството, а го назначили на поста първи лорд в Адмиралтейството.

Енергичният Чърчил направил много за модернизирането и реформирането на флота в навечерието на зараждащата се война.

В октомври 1914 г. той лично ръководил отбраната на Антверпен.

Чърчил бил инициатор на Дарданелската операция през 1915 г., която завършила с провал. Той поел отговорността, напуснал правителството и тръгнал на фронта като командир на шести батальон в Шотландските Кралски фузильори.

В годините на войната Чърчил настоявал в Британия да бъдат създадени танкови войски, към което много хора се отнасяли скептично.

След фронта Чърчил се върнал в правителството. Първо, като министър на въоръженията, след това – като военен министър.

Когато болшевиките взели властта в Русия, Чърчил възприел този факт като лично оскърбление. Страхувал се да не би „болшевишката зараза“ да се пренесе в Британия и настоявал болшевизмът да бъде задушен още в зародиша му.

След две десетилетия ще се наложи Чърчил да гради военна коалиция с болшевиките.

През 20-те години той се върнал в редиците на Консервативната партия и заел поста канцлер на хазната, което довело до неуспешни реформи в Британия и до икономическа криза. Чърчил отново се изпокарал с консерваторите и през 1931 г. останал извън правителството. Следващите години посветил на литературните си трудове и на публицистиката си.

В началото на Втората световна война Чърчил отново станал първи лорд в Адмиралтейството, а през май 1940 станал премиер на страната. Бил идеалният премиер за военно време.

Енергията и ораторският му талант, неговата твърдост мобилизирали Британия за борба срещу нацизма.

Чърчил оставил настрана ненавистта към болшевизма, но отлагал с години отварянето на втория фронт.

Еднолично заповядал през 1945 г. да бъдат бомбардирани германски градове, настоявал Германия да бъде унищожена като държава чрез разделяне на десетки малки образувания. Тези планове на Чърчил били провалени от Сталин и Рузвелт.

През май 1945 г. той загубил изборите, нямал никакви планове за следвоенното възстановяване на страната.

Същата година Чърчил възложил на военните разработването на операцията „Немислимо“ за война със Съветския съюз, която трябвало да започне през юни 1945 г. Английските военачалници отхвърлили тези планове като нереалистични.

На 5 март 1946 г. в Уестминстърския колеж в американския Фултън Чърчил произнесъл прочутата си реч, която се превърнала в отправна точка за студената война.

През 1951 г. обхванат от истерията на студената война, той отново се оказал в креслото на премиер. Но той вече бил тежко болен, страдащ от цял букет болести.

През 1953 г. кралица Елизабет Втора подарила на Чърчил титлата „сър“; същата година той станал лауреат на Нобеловата награда за литература, като оставил след себе си дори самия Хемингуей.

През 1955 г. той си подал оставката заради здравословното си състояние.

През 1960 г. той вече не познавал приятелите си, не можел да чете, речта му станала нечленоразделна. Мъченията му продължили още пет години.

Чърчил починал на 24 януари 1965 г., два месеца преди да навърши 90 години.