Неясният политически проект на президента Радев няма как да "помете" системата, защото няма такъв потенциал, нито ще накара хората да му целуват ръка като едно време на Сакскобургготски.

Хайде като едни разумни и зрели хора да излезем за момент от дихотомичния и нерядко слабоумен наратив "фили-фоби" и да се опитаме да профилираме "Нещото" с неясни очертания, наречено „политически проект на Румен Радев“. Засега то притежава единствено съвсем лека плътност и това е всичко; затова да се усмихнем мило и разбиращо на всички, които подвикват „Радев ще ги помете“ и вдигат ръка евентуално да закусват от челичената му военна десница.

Привиждат ми се два варианта. Първият е по-системен и включва бакалските предположения откъде ще дойдат тия поне над 700 000 „помитащи“ гласа (тук бързам да подчертая – ако бъдещото Нещо не стане първа политическа сила в първия възможен момент, след като се е заявило, предлагам да не го чакате. Приказките как това можело да стане постепенно, примерно отначало трета или четвърта сила, пък после да покълне като бобче в памук, са точно и само приказки. И "Нещото" на бърза ръка ще се превърне в "нещо" с малка буква).

За Радевия проект не се очертават пари, защото Кремъл ги дава в Украйна

А защо "системен вариант"? Защото в случая някой трябва да извади стотици милиони за проекта, а този някой не дава току-така, пък и е зает да бомбардира Украйна и най-вероятно му дреме на шляпата какво ще стане с Радев и неговия проект, поне докато не покаже някакъв потенциал. Значи, единственият път към помитането тук, освен чрез летливите негласуващи, е по някакъв начин да бъде „убеден“ корпоративният и административен вот, който в момента, сякаш по „jus pecuniae" („рожденото право“ на парите, ако позволите тази латинска шегичка) принадлежи на статуквото.

Тоест, трудно решим проблем: имаш нов проект, демек си архитект, но се изправяш срещу Левиатана на една чудесно смазана изборна машина, вкопана неизкоренимо в клиентелизма. И да разчиташ, че примерно добре трудоустроените пролетарии на умствения труд, наречени „администрация“, са болни русофили и ще се юрнат след теб току-така, не е „мноо окей“ (както казва поколението „Алфа“).

Въобще да разчиташ на русофилите, т.е. да заложиш „всичко на червено“, у нас поне от 15-ина години означава, че ще излезе черно. Фриволните кисели приказки от новогодишните обръщения тип „сегашната политическа класа ни е подкарала към пропастта“ може и да отекнат тук-там в свитите душици на соц-носталгиците, но така не се прави еволюция. Подчертавам, „еволюция“ - тоест, ако Радев с чисто законови средства, но без структури и само с гвардията висши милиционери-реваншисти зад гърба си, посегне реално към политическата власт.

Вариантът "Румен Сакскобургготски"

Следователно и някак логично идва вторият, „революционен“, и като че единствен вариант. Него аз наричам за по-забавно "Румен Сакскобургготски". А една жена каза, че му шушнат за нещо подобно – оттам и прословутото забавяне на въпросното нещо. Тук, с извинение, се сетих за Мел Гибсън като Уилям Уолъс, който във филма крещи на своите шотландци „hoooold, hoooold", т.е. не сега, нека се приближат още малко, не сега, чакайте, чакайте… сега! И това веднага ми напомни, че Румен Радев е генерал без армия; дори е смешно да продължаваме сравнението с идването на Симеон Втори по сто причини, включително че не се усеща и грам революционна ситуация. Даже няма да почвам за харизмата...

Всъщност какъв Симеон, какви пет евро - Румен Радев трябва да изостави непосредствената си мечта да наследи Борисов на трона на българската политика, а и трагично надценява прословутия порив към нов спасител. „Обръщането на масите“ трябваше да се случи по времето на вдигнатия юмрук, колкото и това да би означавало рязко преформатиране на властта. Не, президентът, подобно на любимия Васисуалий Лоханкин от „Златният телец“, просто продължи да си лежи на дивана на „Дондуков“ 2 и оттам да сипе заядлив спам, който съветниците му, клетите те, смятат за опозиционна политическа платформа. И сега е много вероятно да се окаже, че неговата евроазиатска Варвара го е напуснала (с цялото ми уважение към г-жа Радева, просто метафора).

Защо Радев няма електорален потенциал

Радев, впрочем, залага на три очевидни неща – „военен съм все пак, ще внеса ред, искам да съм бащинска фигура, а и също искам да съм българският Орбан“, „ЕС не сбъдна мечтите ви, а доведе тази политическа крадлива власт“ и „никога против Русия“. Част от тях отекват в някакви ехо-стаи, но много ме съмнява, че той набира истински електорален потенциал по този начин. До степен, до която ми идва да се пошегувам горчиво – а ти всъщност пита ли батковците за тоя политически проект или само си рисуваш нещо?

Проблемът е и в следното: Радев не е и не може да твърди, че е нещо ново. Той все пак идва от сложен конкубинат с БСП на Корнелия и „Продължаваме промяната“ (в последния случай се изметна като Гоголев герой и взе да им вика „шарлатаните“). Всичко това не остава незабелязано дори в днешната българска реалност, в която помненето вече дори не трае прословутите три дни. С други думи, има голяма опасност този димитровградски лъв да изпълни упражнението „край река Перловска седнах и заплаках“.

И този ход на Радев не беше далновиден

Което ме подсеща, че ходът с анти еврото не изглежда много далновиден, особено след година, когато всички ще са се успокоили и ще са видели, че еврото не хапе (и единственият проблем с него е, когато го няма). Включително и гнезда на русофили, които много добре знаят къде лежи непосредственият им битов интерес, да не говорим за образование на децата и т.н.

Тук има и нещо тъжно, защото страшно се съмнявам, че малцината гласуващи в България през 2026 все още ще кълват на чисто гол популизъм. Тоест, президентът Радев няма потенциала да преобърне системата и вероятно го чака съдбата на Първанов.

И всъщност му обръщаме твърде много внимание.