Наскоро гледах „Баш майстора на море“ (1977). Признавам, за първи път. Възможно е навремето да съм го гледал, но ако е така, явно напълно съм го изтрил от съзнанието си.
Помня първия, но на този се насладих с девствена нагласа. Наистина се насладих. Първоначално мислех да го подмина и да превключа канала, но нещо необяснимо ме задържа до края. Запитах се каква е била тази притегателна сила, защо останах и потънах в този филм, който е част от една епоха, която ненавиждам, към която не изпитвам и капка носталгия, предпочитам да забравя и да изтикам в небитието. И си дадох сметка, че точно „изтикването“ и „забравата“ не са правилния подход.
Баш майстора ми се стовари с пълна сила и сякаш ми каза – недей, в никакъв случай не ме пренебрегвай, аз съм важен и днес, аз съм прототип на съвсем актуални съвременни персонажи, макар и поставени в съвсем друга система, ситуация и друга, на пръв поглед действителност. Баш майстора, в гениалната интерпретация на Кирил Господинов, е болезнено верен и реалистичен и днес, макар и да е олицетворение на соц Бай Ганьото, на оня типичен за онова време вулгарен персонаж, готов на всичко за да извлече полза за себе си, прецаквайки другите. Така наречения социализъм ни учеше на това – на прецакването. Наблюдаваме го и в един не толкова балкански, а по-софистициран маниер и при Остап Бендер и в цяла плеяда съветски герои, родени от мракобесната болшевишка клоака, оцелели благодарение на хумора, сатирата, гротеската. Трудно е някой да се съизмерва с Алековия герой или пък с чешкия Швейк, но у нас, киното от 70 и 80-те години успя да роди някои също толкова „достойни“ персонажи, които странно, поне за мен, днес звучат още по-силно, по-натрапчиво. Като започнем от героите на Тодор Колев, от „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Опасен чар“, после, минем през „Топло“, „От нищо нещо“, до „Вилна зона“ и „Преброяване на дивите зайци“ на Едуард Захариев с Ицках Финци и плеяда характерни и невероятни български комични актьори, които даваха живот на абсурдни соцчовечета, живеещи жалки, безсмислени, идиотски животи, на които се надсмивахме, но които носеха всъщност целия трагизъм на онова уродливо време, та да стигнем до може би по-забавните и лежерни „Баш майстора“ и „Оркестър без име“, последният придобил днес, статут на „култов“ филм, без да бъде „разбран“ извън комедийната му бравурност. Сигурно изпускам и други, но тези „комедии“ облекчаваха мизерния, сив зандан, наречен „социалистически лагер“.
Предимно чрез комедии от подобен вид можеха да се кажат някои истини за онова отвратително време, само те можеха да минат през иглените уши на цензурата и да отпуснат стегнатата и изнурена душица на соцбългарина. Не трябва да забравяме, че начело на държавата в продължение на 33 години бе Тодор Живков, умилително наречен Тато, който досущ приличаше на персонажите в тези филми. Неграмотен простак, селски хитрец, но всъщност типичен соцсатрап. И той има своите съвременни реинкарнации – само забележете фрапиращите, не само външни прилики на Борисов и Радев с бай Тошо, и тръпки ще ви побият. Въпросните филми бяха огледало на онази безсмислена месомелачка, погубила буквално и преносно милиони човешки съдби и оставила неизкореними деформации и до днес. Огледало, но не криво, а съвсем право и правдиво. В „Баш майстора“, както и в другите споменати филми, всичко е криво, уродливо, грозно, неугледно, мърляво… И докато например в италианския „Грозни, мръсни и зли“ на Еторе Скола всички са отвратителни, но са представители на една бедна и отритната римска периферия, у нас, пък и в целия съветски блок, всичко наоколо изглеждаше така. Камерите на иначе талантливите оператори улавят само безнадеждна порутеност, сивота и унил упадък. Хората са ужасно облечени, с отвратителни соцоблекла, зле скроени, ушити от изкуствени и евтини платове в ужасни цветове. Цветовете на кинолентите също са потискащи, едно заради жалкото качество на кино материалите, второ заради това, което улавя обектива – порутени някога хубави стари сгради, отпреди преврата на 9 септември 1944 г. (такива са все още и днес), до мукавените дебилни блокове, соцсъветските автомобили, олицетворение на грозното бездарие… За разлика от по-нюансираните образи на Тодор Колев, който извиква симпатии, може би защото излъчва, ако щете някаква забравена аристократичност, а около него са и девиантите на соца, Баш майстора на Господинов е олицетворение на социалистическия индивид, който не спира безскрупулно да мами. Той не може да живее другояче, при него няма нюанси, отклонения от вулгарното, долнопробното, от така жадуваната далавера, толкова присъщо на голяма част от българите и до днес. Той е тарикат, но накрая системата успява да смачка и унизи, дори и такива като него. За разлика от днес, когато башмайсторите с лекота надвиват крехката система на придошлата демокрацията, която в съзнанието на мнозина от заразените със соцболестта звучи с негативна конотация. Те я превръщат в удобен инструмент за много по-грандиозна далавера, в която Баш майстора е премиер, главен прокурор, президент и вездесъщ олигарх и се надсмиват на балъците, които не са способни да схванат лесните начини за забогатяване на техен гръб.
Представяте ли си някъде на Запад, филм, който се върти почти изцяло около търсенето на радиатор за Москвич 404?! Това е канавата на сюжета на горепосочения филм. Перманентният соцдефицит, раждащ уродливи взаимоотношения, за които ни се искаше да се надсмиваме, а те бяха трагично деградиращи човешките социални връзки до степен на необратими извращения. Прецакването и „скатаването“, друг термин (русизъм) роден в бг казармите, който е твърде показателен за новосъздадения соц и постсоцманталитет на българина. Да прецакваш, да надлъгваш системата и всичките ѝ обитатели или да се скатаеш, тоест да се покриеш, скриеш, снишиш за да не бъдеш достигнат от репресивната ѝ машина. Почти всичко бе сведено до това. Не случайно, персонажи, които умело съчетаваха тези основни умения, след промените през 1989 г. станаха водещи и определящи в т.нар. преход, а другите, които не бяха способни на това, емигрираха или потънаха в апатия, след като видяха провала на революционните устреми, бързо усвоени и осребрени от новата управляваща класа, наследник на всесилната ДС и окомушилата се соцноменклатура.
И докато гледах Господинов – Баш Майстора, непрекъснато в съзнанието ми се появяваше образа на Тошко Йорданов, реален, уви персонаж, и то овластен от суверена, дума любима на чалга вожда му. Освен очевидната физическа прилика, Тошко натрапващо напомня с арогантността си на Баш Майстора. Селски хитрец, преминал незнайно как през престижната НГДЕК, която може да се похвали с много завършили я светли личности. Умът ми не го побира – как човек изучавал древните езици и култури се превръща в сценарист на долнопробни чалга текстове, а по-късно и в политик, че и в председател на комисията по култура и медии?! Е, ще кажете – как търпяхме пожарникар-охранител за премиер или Баш Скулптора два мандата за министър на културата? Ами да, как търпяхме и продължаваме да търпим това?! Това е въпросът! Ами изгледайте Баш Майстора, който вместо отвращение извиква любов и възхищение у сънародниците ни, и ще си отговорите на този щекотлив въпрос. Но да завършим с класиката, където всичко е казано и откъдето май няма изход:
„ – Не ми дрънкайте много-много, аз ви казвам, че трябва да изберем правителствени! – извика бай Ганьо и удари силно по масата.
– А бе как ще изберем правителствени, откъде ще изкопаем избиратели? Ами че ти бе, бай Ганьо, нали си уж либерал – осмели се да възрази Бочоолу.
– Кой ти каза, че съм либерал! – попита строго бай Ганьо.
– Как кой ми каза? Ами че не помниш ли колко консерватори си пердашил, колко си ги псувал, как да не си либерал? Не знаеш ли – ти сам каза, – че даже на Иречека си се хвалил, че си либерал? – възразяваше Бочоолу.
– Ей че си прост! – отговаря със снизходителна усмивка бай Ганьо. – Че какво, като съм казал на Иречека, дума дупка прави ли! А бе, ахмако, че аз, един Иречек ако не метна, кого ще метна?“
Чавдар Гюзелеве роден през 1961 г. Завършва Художествената академия в София. Живее седем години в Италия, където работи в областта на илюстрацията и графичния дизайн. Сътрудничи за списания като Vogue, Мах, Vanity и др. Връща се в България, където продължава да работи като графичен дизайнер и сценограф. Номиниран е многократно и печели някои от престижните театрални награди. Преподава графичен дизайн в НБУ. Има редица самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Автор на дизайна и визуалната концепция на сп. Култура.
Чавдар Гюзелев
