Разговор с един от водещите тромпетисти и бендлидери на Балканите днес, чиято музика не знае граници, съчетавайки ромската сватбарска традиция с турската, македонската, българската, сръбската, а и с джаза, фънка, регето, кубинските ритми и… хеви метъла

Джамбо Агушев, „фънки тигърът на Балканите“, отдавна е сред любимците на публиката не само на полуострова, а и в цял свят. Още 24-годишен през 2011 печели Златен тромпет в Гуча, а по фестивалните сцени през годините сме слушали неговия „Джамбо Агушеви Оркестра“ заедно с музиканти като Кирил Джайковски, Наташа Атлас, „Дубиоза Колектив“, „Суперхикс“… Това, което в късните си години направиха мнозина от царете на тая сцена от предишното поколение – Кинг Наат Вельов от „Кочани Оркестър“, когото през 2007 г. имах удоволствието да гледам в спонтанен полунощен сешън с проекта Electric Barbarian на белгийския тромпетист Барт Марис, обработките на пиеси на Мингъс и Ерик Сати на „Черкези Оркестър“ в аранжимент на Тони Китановски или цялостният творчески подход на „Карандила“, прераснал при „Карандила Джуниър“ в интересните аранжименти на джаз класики като „Блус в 9“ на Милчо Левиев или „Кинго Конгов“ (по Запа) за ромски брас бенд, е музикалното всекидневие на Джамбо Агушев и неговия оркестър от самото им създаване.

Няколко дни преди големия концерт на „Джамбо Агушеви Оркестра“ в София на 1 септември по покана на VAST Entertainment (млад организаторски екип, който вече заяви себе си с концерта на македонските даркуейв класици „Мизар“ в началото на лятото) ние разговаряме с Джамбо.

Вече бях чувал за вас през 2014 г., но точно тогава, летейки от Мексико сити за Белград през София, вашият мениджър Боян Джорджевич (една от знаковите фигури на уърлд мюзик сцената на Балканите, създател на фестивалите Todo Mundo, Pocket Globe и Ring Ring) ми разказа колко са били удивени от вас, когато сте излезли пред 50-хилядна публика…

Тогава започнахме да работим заедно с Боян и получихме шанса да свирим на най-големия фестивал на открито в Мексико сити пред 50 000 души. Много бяхме доволни, но и се страхувахме малко, защото за пръв път трябваше да представим нашата музика пред толкова много хора. Но накрая се получи прекрасно и бяхме единствената група на целия фестивал, която успя да излезе и на бис.

По-лесно ли е, или по-трудно да създадеш собствено разпознаваемо звучене в рамките на една толкова популярна и добре разработена традиция на Балканите, каквато е брас оркестърът?

С бенда вече сме доста години заедно, добре сме се сработили и си изградихме собствен стил – запазихме традиционното звучене, но на заден план винаги има и джаз, и блус, и реге… Традиционната мелодия си остава, но добавяме нещо от себе си. Ромското и турското звучене, доколкото живея в Македония, а и България и Сърбия са ни близко, ги смесваме с български и сръбски елементи и хората започнаха да ни разпознават и по тая смесица.

Всяко време си има своите герои. Преди 20 и повече години много слушахме „Кочани Оркестър“ от Македония. Днес вие сте големите. Появяват ли се вече и следващите, съвсем младите в тая музика?

Съвсем нормално е да има и следващи. Имало е и ще има. Идват млади и талантливи музиканти, които днес ни слушат нас, но ще дойде ден, когато ще излязат напред със своя си стил. Всеки, както го каза, си живее своето време. Навремето ние като млади слушахме „Кочани Оркестър“ и стария оркестър „Агушеви“, ръководен тогава от баща ми и от чичо ми Кочо – от тях се научих да свиря и постепенно започнах да градя свой стил и своя кариера.

Разкажи ни за работата си с турския ромски кларинетист Хюсню Шенлендириджи (познат на публиката от TaksimTrio и от записите си с IstanbulSessionsна Илхан Ершахин). Вие сте носители на сходни традиции, но имате и различен маниер на свирене. Къде се срещат твоята музика и неговата?

Аз винаги съм казвал, че музиката няма граници и колкото и разлики да има между различните култури на Балканите, накрая се свързваме в една култура, която е музиката. Дори да не говорим добре езика на другия, имаме общ език – музиката. С Хюсню, когато се срещнахме, тръгнахме от различни места – той свири много нежно и емоционално, а ние – малко по-хард, по-фънки. Но пък показахме, че и с тромпетите можем да свирим фина музика и да бъдем емоционални по неговия начин. Тромпетът не е само, както казваха едно време, гръмогласен инструмент, който да избива над всичко друго по сватбите. На него може да се свири и турска, а и арабска музика. Музиката е изкуство, а не само да свириш гръмко… Трябва да се направи по умен и вкусен начин, така че накрая народът и да слуша, и да играе, и да плаче.

Помня една феноменална версия на световната метъл класика Ace of Spadesна „Моторхед“ в аранжимент на скопската ска-пънк група „Суперхикс“, където и вашият оркестър звучи доста внушително. С каква нагласа подхождате към участията си в проекти, които са в съвсем други жанрове, различни от вашата музика?

Винаги, когато свирим с метъл музиканти или със „Суперхикс“, или с „Дубиоза Колектив“, те търсят нашето звучене, за да го добавят към това, което са решили да правят. И ето, показахме, че хеви метълът може да звучи и като балкански брас, а балканският брас може да звучи и като хеви метъл.

Брас оркестърът е специфична форма в изкуството, която функционира еднакво добре и на големи сцени, и акустично сред публиката. Коя от двете ситуации предпочиташ?

Хубаво е да се свири акустично, а и на голяма, добре озвучена сцена. Чувстваме се чудесно, когато от сцената виждаме как хората усещат нашата музика, развеселяват се и започват да пеят и да танцуват с нас. Ти самият се слушаш по-добре – с хубав звук… Но някак е много хубаво и когато си долу, сред хората, свириш акустично и усещаш инструмента си по-добре.

Как би описал Струмица на хората, които не са били там. В каква музикална среда е пораснал Джамбо Агушев?

Да ти кажа искрено, от такова семейство произхождам, че няма шанс някой, който се е родил в това семейство, да не стане музикант. Музика слушаме още в майчината утроба, преди да се родим. Тромпетите на баща ми и на чичо ми, тенор саксофоните и всички останали медни инструменти са първото нещо, което помня и знам като звук. И аз още като дете, преди да се науча, взимах една дървена свирка и исках да свиря с големите. Нямаше как да не стана музикант в такова семейство.

А извън семейството? Знаем, че Струмица е музикален град. Ето, дори само Зоран Маджиров да споменем, големия вибрафонист, който си отиде толкова рано…

Бог да го прости… Зоран Маджиров, когато ни чу за първи път (тогава аз бях малък още и свирех в оркестъра на чичо ми Кочо, старите Агушеви), му дойде на ума, че е хубаво да направим нещо заедно – ние с брас оркестъра и той със своите шишета (специална конструкция – бутилкофон, създаден от Зоран Маджиров на принципа на вибрафона и маримбата, от бутилки с различна големина, „настроени“ с различно количество течност в тях, б.а.)… И направихме заедно един такъв концерт, който за съжаление не е записан.

А за съвместната работа на оркестъра ти с Кирил Джайковски какво можеш да разкажеш? Познаваме и по-интроспективните му проекти, филмовата му музика, която често звучи като ембиънт или съвременна класическа музика, но вие на сцена с него придавате на тази музика и доста танцувални елементи.

Неговата музика е специфична, защото е спонтанен. Хрумва му нещо, изпраща ми го и ми казва: „Добави тук някоя от вашите теми, а аз ще добавя ритъм и груув“… И независимо дали ще е тема от някой традиционен ромски чочек, или песен, той после го прави така, че наистина да допадне на публиката в новия вариант. И обикновено познава кое ще се хареса на народа.

Кирил, Наташа Атлас, „Дубиоза“, „Суперхикс“ – чуваме вашия оркестър като един организъм там, където те са ви поканили. А ти кого би поканил като гост-солист в „Джамбо Агушеви“?

Да ти кажа искрено, най-любимият ми тромпетист в целия свят е Артуро Сандовал, с когото, ако някога ми се удаде възможност, бих записвал. Той да си свири неговото, а аз – моето. И би се получило истинска лудница! Кубинската музика е добра музика… малко е да се каже това. В нея има сола и ритми, които усещам много близки. Но още по-близко до нас усещам фламенкото.

Ще те върна няколко въпроса назад – когато разказваше за концертите ви с Хюсню Шенлендириджи. Кога ситуацията те провокира да свириш тихо на тромпет? Защото тихото свирене на тромпет също е много магично.

Мен ако ме питаш, когато свиря балада или някоя бавна, красива мелодия, винаги свиря от сърце. Това, мисля, го предавам и на публиката… Същото е чувството, когато си наистина синхронизиран с другия човек: с Хюсню, когато свирим някое парче с хубава мелодия и хубава хармония, самият звук на неговия кларинет ми носи някаква енергия, която отваря всички пътища в съзнанието ми и ме кара да свиря по най-емоционалния начин, който е възможен.

Много поздрави, между другото, от друг един голям кларинетист от твоето поколение, който не отстъпва по нищо на Хюсню. Тези дни излиза първият му солов албум „Говоря с птиците“ и като те споменахме в разговора, каза специално да те поздравя… За Сали Ока говоря.

А-а-а, Сали Ока – и той е един от най-любимите ми кларинетисти. И с него би ни се получило много добре, защото също споделяме сходни култури. И при него се смесват турската, българската, сръбската, македонската и всички тези традиции, както и при нас. И е много добър човек. Точно както баща ми казваше: „Първо трябва да бъдеш човек и после музикант“. Ако един човек е добър, това се усеща и в музиката, която прави – носи добра енергия, когато я слущаш.

След целия опит, придобит през годините, когато днес свирите на сватба с оркестъра, различно ли е? И налага ли се да откажете фестивал заради сватба или сватба заради фестивал?

Продължаваме да си свирим и на сватби, както и да пътуваме за концерти и по фестивали, благодарение на Боян, да ни е жив и здрав. Има време и за двете – никога не е станала грешка да се засекат… Сватбите дават необходимия опит на всеки млад музикант. Нашите предци не са имали шанса, който имаме ние днес да свирим на големи концерти и фестивали, и те, естествено, са свирили по сватби… Ние също сме започнали от сватби – свиренето на сватба ти дава друг опит, смелост – постепенно започваш да не се плашиш и овладяваш инструмента още по-добре. Опитът от големите концерти е по-инакъв, защото там звукът е по-мащабен и свириш малко по-друга музика… Но когато се върнахме към сватбите след много пътувания по света, на нас това не ни беше чуждо, защото вече имахме опит, плюс каквото ново бяхме научили и можехме да дадем от себе си.

Тоест, ако на сватба изсвириш парче от Артуро Сандовал, ще им се хареса на хората?

Да се върнем при поколението на Наат Вельов, Бобан Маркович, Рашид Черкез… Всички те също са пътували по света и са свирили на големи сцени. Кое е по-лесното и кое е по-трудното за вашето поколение днес в правенето на оригинална брас музика?

Сега, ще ти кажа най-искрено… В началото Наат Вельов и оркестърът му (тогава от 6–7 души) свиреха традиционната ромска музика, както се е свирела навремето – без всякакви джаз аранжименти, акорди-макорди и т.н., и представяха тази музика по цял свят. Тогава всички гледаха да свирят като тях или като Бобан Маркович, или като оркестъра на Черкезите. Те пък, старите, искаха да пътуват и да представят навсякъде традиционната ромска брас музика… После Бобан Маркович започна малко да модернизира традицията, добави разни елементи, перкусии и т.н. и тя започна да звучи малко по-добре. Ама ние, нашето поколение, още когато се събрахме, понеже имаме и доста хора в оркестъра, които са учили музика, още в началото тръгнахме с желанието да включим и някои джаз елементи. И Наат Вельов и по-старите, като ни слушаха, казваха: „Вие го свирите грешно, тук или там фалшиво“… А ако свирех като тях, сигурно нямаше да стигна до световните сцени, до които по-късно стигнах. Нашата версия на песента „Са е рома“ въобще не им се хареса – казаха: „Фалшиво е“, без да си дават сметка, че аз исках да отнеса музиката на съвсем друга страна… Добавих цял сет барабани към оркестъра ни (в традиционните ромски брас оркестри има само тъпан и понякога дарбука, б.а.). И им показах как брас оркестърът може да свири и рокендрол, и Джон Лий Хукър, и хеви метъл, и как с разбиране и добър аранжимент можеш да изпълняваш всякаква музика с нашите инструменти. Не че ни нападаха чак толкова старите в началото, но и не ни поддържаха особено, защото смятаха, че свирим погрешно ромската музика. После, след години, схванаха какво искаме да направим и ни казаха: „Браво“. Всяко поколение си живее своето време и ето, Господ решил, че аз ще се родя в това време и ще правя тая музика по тоя начин, и това е.

Вратите на Кино „Кабана“ в понеделник вечер (1 септември 2025 г.) отварят в 18 часа. В 19 часа на сцената излизат Ethno Forte Brass Band, a в 20 часа – „фънки“. Билети все още има в системата на Paysera.

Ха-ха-ха, зависи – ако на някой по-интересен чочек изсвиря отгоре соло от Артуро Сандовал, някои може и да не усетят, че свиря кубинска музика, и ще си играят на ритъма. Но… живеем в ХХI век и има много хора, които днес познават музиката много по-добре, и наистина, да ти кажа, понякога на сватби като включим джаз и блус елементи, на хората им допада и идват после при нас и казват: „Браво“. В тоя век хората знаят какво да слушат и какво е музика, не можеш да избягаш от това.

Цветан Цветанов