Напоследък ми се наложи да преглеждам свои стари публикации от 2004–2005 г. и да – припомних си, че в онези години съм употребявал понятието „консерватизъм“ в определено позитивен смисъл. Нещо повече – в някои от тях дори съм се самоопределял като (умерен) консерватор. Каква ирония!
Защото оттогава – откъм средата на второто десетилетие на ХХІ в. – политическият консерватизъм започна една все по-стремителна еволюция, която в наши дни му придаде почти всички черти, които е имал… фашизмът (Мусолиниевият собствено фашизъм и Хитлеровият нацизъм) от края на 30-те години на ХХ в. И днес през 2025 г. – особено след повторния избор на Доналд Тръмп за президент на САЩ – това е толкова очевидно, че немалко от доскоро деклариралите се като „консерватори“, включително у нас, се умълчаха и престанаха да го правят, а новата генерация самоопределяща се по този начин вече е съвсем друга – открито фашизоидна.
Не, откъм 2015 г. консерватизмът в глобален (европейски и американски) план вече не е идейно-политическо направление в рамките на фундаменталния демократичен ред на цивилизования свят, не е нещо характеризиращо например по-десните демократи в сравнение с по-левите демократи. Консерватизмът днес е все по-откровен синтез между глобални апокалиптични фобии (възбуждащи примитивните и затова постоянно дремещи страсти на ксенофобията, расизма, мачизма и т.н.), автократични амбиции и милитаризъм.
Джон Макноутън, Тайно служение, 2025 г.
Нека се опитам да представя накратко и схематично тази еволюция на консерватизма.
Мисля, че първият ѝ етап бе „взимането на въоръжение“ от консерваторите на фобиите от „бежанците и мигрантите“ (в Европа – най-вече от Близкия Изток и Африка, в САЩ от Латинска Америка), разгърнали се именно около 2015 г. Срещу тия „чудовищни вълни от инорелигиозни и инокултурни мигранти“, които „неминуемо, в най-близко бъдеще щяха да ни залеят“, да променят нашия „генофонд“ – новите консерватори започнаха да издигат (словесно, но и физически) нови „стени“, „железни завеси“ с кльонове и се обявиха (например Виктор Орбан) за пазители и бранители на „християнската ни идентичност“. Тази риторика бе и първата злоупотреба на консерваторите с християнството, което проповядва не ограждане от чужденците, бежанците и гонените, а „страннолюбие“ („филоксения“, вж. Евр. 13:2). Нашумелият писател Мишел Уелбек дори написа, през 2015 г., антиутопичния си роман „Подчинение“, в който описваше детайлно как ислямските емигранти взимат властта във Франция (да, талантливият писател не е задължително да бъде умен).
Около същото това време и веднага след него – може би защото „бежанците и мигрантите“ така и не „заляха Европа и Америка“ и не изтриха „християнската ни идентичност“ – се разгърна истерията с „радикалните джендър-идеологии“, които започнаха да „настъпват със страшна сила“ (дори в нашата малка България го направиха покрай „натиска“ да приемем страховитата „Истанбулска конвенция“, която никой не беше прочел, но се знаеше, че е за „третия пол“). Консерваторите видяха Европа и света заплашени вече направо от „разчовечаване на човека“, от антропологична катастрофа, от отмиране на двуполовостта на човеците, а оттам и на семейството.
Доколкото и двете „катастрофични опасности“ според консерваторите идваха от „либералните елити“, диктуващи дневния ред на континента ни, а и на целия западен свят, бранещите „традиционните ценности“, „традиционния ни генофонд“ и „християнската ни идентичност“ логично се насочиха към стратегически съюз с безспорно не-либералната, безспорно „консервативната“ и без друго „дълбоко християнската“… Путинова Русия. Именно откъм 2019-2020 г. подавляващата част от „консервативните“ партии, движения и публични личности в Европа започнаха все по-открито да си сътрудничат с Русия (а тя, в лицето на такива „мислители и пророци“ като Александър Дугин още преди това бе „предсказала“ споменатите „катастрофи“). Крайните консерватори в Италия, консерваторите в Австрия, семейната партия на Льо Пен във Франция вече не криеха своите политически (и дори икономически) свързаности с Русия. И тези свързаности ставаха все по-тесни, колкото повече се радикализираше конфронтацията на европейските „консерватори“ с „либералния“ Брюксел. Консерватизмът направо се превърна в проруската и антиевропейска сила в… Европа. Той вече воюваше с обединена (и затова победила в Студената война с Русия) Европа, която, видиш ли, „обезличавала самобитността на европейските нации“ – тоест консерватизмът еволюира и в открит национализъм. И за да може успешно да води тази своя война с „обезличаващия“ Брюксел, с „разчовечаващия либерален истеблишмънт“, там където беше на власт (например в Унгария), той започна да се превръща в… авторитаризъм. Авторитаризъм започнаха да обещават на консервативно облъчените си избиратели – без вече да се смущават от това – и всички „консервативни сили“, които все още продължаваха да се борят за власт с „либералите“ в своите страни. С две думи, в навечерието на руската агресия в Украйна консерватизмът в Европа вече бе придобил всички черти на… фашизъм. Не консерватизъм в традиционния за втората половина на ХХ в. смисъл на това понятие, а ксенофобия (и дори расизъм) характеризираше всички „консервативни“ партии в Европа, а и всички „консервативни“ публични личности, публицисти и идеолози. Не консерватизъм в традиционния за втората половина на ХХ в. смисъл, а национализъм характеризираше всички такива партии и личности. Не консерватизъм, а авторитаризъм, тоест антидемократизъм в базисния смисъл на тази дума ги характеризираше. И… русофилия (путинофилия), дори когато не я признаваха открито, защото… враговете на нашите врагове (сиреч всички „либерали“) не можеха да не бъдат наши приятели (а Путинова Русия бе враг на либералната демокрация per definitionem).
Да, пълномащабната агресия на Путин от февруари 2022 г. и последващото обявяване на „целокупния Запад“ за същинския противник на Русия за определен период доста смути новите „консерватори“ по света (и у нас), но това бе за кратко. Невероятният – сюблимният успех на този именно еволюирал във фашизъм „консерватизъм“ на изборите в „самите“ Съединени щати в края на 2024 г. отново ги окрили, а епохалното предателство спрямо целокупния и победил в половинвековната Студена война евроатлантически свят, което извърши Тръмп, влизайки в търговско-политическа война с Европа и в стратегически съюз с Русия, им даде нов хоризонт: глобален, вече глобален поход на „консервативните“ сили срещу… демокрацията като такава. Какво значение би могло да има вече, че „фюрерът“ отсам океана е руснак, тоест антиевропеец по определение, а пък „цезарят“ отвъд него е американски националист – вече има реален шанс за глобална победа на трансформиралия се в откровен фашизъм „консерватизъм“ на ХХІ в.
И понеже започнах със самия себе си и признанието, че в началото на нашия век съм влагал в понятието „консерватизъм“ определено позитивен смисъл, ще кажа на евентуалните си зложелатели, че еволюцията на консерватизма, която накратко описах тук, аз прозрях преди цяло десетилетие. Нека който желае, да препрочете например моята колонка в Портал култура от 16.12.2016 г., озаглавена „Дали наистина не съм либерал?“ Ако тогава съм сложил въпросителен знак в това заглавие, днес, след наложения ни именно от фашизоидните „консерватори“ дуализъм, аз, макар да не съм променил нито политическите, нито веровите си възгледи, няма как без колебание да не се определя като „либерал“. Защото това, в което финишира консерватизмът (най-вече в САЩ), ми е отвратително.
