Велика стана, както винаги, в пет. Не ѝ трябваше будилник, за да се събуди, но петте удара на камбанката на стенния часовник бяха съществена част от сутрешния ритуал, която ѝ помагаше да вярва, че въпреки грижите, въпреки новините по телевизията светът се управлява според неизменните закони на добрите сили.
Разбира се, гласът на часовника беше пресипнал от влагата на живота край голямата река, но Велика се беше примирила, че както тя, така и часовникът, естествено, остаряват. Този часовник, а също и една ловна карабина, почистена, смазана, заредена и увита в парче от брезент, която тя държеше на дъното на раклата, ѝ бяха останали в наследство от мъжа ѝ, капитан на речен кораб, който си отиде без време.
Велика имаше син и дъщеря, които живееха в София. Дъщеря ѝ редовно ѝ се обаждаше по телефона, но затрупана от житейския товар, все не намираше време да се отбие тук. А за сина си дори нямаше думи, той така и не се задоми, сменяше работа след работа, до една причудливи, и доколкото разбираше от думите на дъщеря си, напоследък го беше ударил на ежедневно пиене. Но Велика беше свикнала грижите да не тровят деня ѝ. Тя постигаше това, като се съсредоточаваше максимално, до последната фибра в нещата, които вършеше. Затова сега, като стана, първо се изми грижливо на чешмата в тъмното антренце. Среса бялата си коса, опъна я силно назад, хвана я с железни фиби и сетне сложи светла забрадка. Като свърши това, излезе отвън под сайванта и насече със сатъра стиска коприва на дръвника, хвърли зеленото в кофата, сипа вътре и няколко шепи ярма, разбърка хубаво сместа с ръка и сипа вряла вода. Закуската за прасенцето Бончо беше готова. Бончо-о, Бончо-о! – високо повика тя. Бончо пристигна в галоп от другия край на двора и се нахвърли да яде от дървената гаванка, а тя го погледа с наведена настрана глава някое време, сякаш искаше да го заслони от съдбата му.
На дворната врата се потропа. Това трябва да е Вениамин, от читалището, сети се тя и забърза по настланата с камъни пътека да му отвори. Беше се уговорила с него да стегне оградата на двора ѝ откъм реката, за да няма и най-малката опасност Бончо да се измъкне през дупките и да попадне в страшната уста на някой сом. Всички знаеха, че в подмолите на голямата река живеят сомове, по-големи и от волове. Но същият този Вениамин засили неимоверно паниката напоследък. Като че ли си нямаше друга работа, та беше разпечатал на принтера в читалището цветни изображения на чудовищата, които се крият в дълбокото и беше раздал листовете на жените. Вениамин беше учил българска филология в столицата, дали беше завършил, или не никой не знаеше, но се изтърси в градчето съвсем навреме, за да се включи в кампанията на настоящия кмет и след като той спечели изборите, го назначиха в читалището. Имаше дар слово, беше на ти с компютрите, беше услужлив и любезен и бързо си създаде реноме на важен фактор. Той дори не криеше каква е целта му – искаше градчето да се прочуе, а най-вероятно, по всичко личеше, покрай градчето и той. Това сигурно беше обяснението за акцията със страховитите цветни изображения на сомовете, които навярно беше разпратил насам-натам, освен да ги връчи на жените, защото няколко от по-лекомислените местни и централни сайтове клъвнаха и охотно ги отпечатаха, като ги придружиха, то се знае, с подходящи смразяващи текстове.
На Вениамин работата му спореше, до обяд изправи и укрепи колците на оградата, където имаше дупки в мрежата, ги стегна здраво с тел, и сетне доволен седна на сянка. Велика наряза в чиния два домата, извади сирене и го покани да хапне. После се сети да повика Бончо. Повика един-два пъти, но за разлика от сутринта Бончо не се обаждаше. Вениамин ѝ разправяше какви неща е намислил за читалището, как ще спечели проект, ще го реставрира, как е намислил да организира и фестивал. Велика го слушаше с половин ухо, повика пак Бончо-о, Бончо-о, накрая стана, заобиколи къщата и се загледа в далечния край на двора, където растяха лески и върбалаци. Вениамин също беше станал и вървеше зад нея. Когато тя се спря, той се бутна в гърба ѝ. И двамата видяха почти едновременно пантерата. Тя лежеше в сянката на листата и сякаш не ги забелязваше. Като внимаваше да не прави резки движения, Велика се върна към къщата и след малко излезе с пушката в ръка. Вениамин се беше залепил за зида и крачолите на панталона му бяха потъмнели. Стреляй – изхриптя той. Велика вдигна пушката и без да се цели, стреля.
Пантерата остана да лежи там, в сянката, главата ѝ опряна в земята. Вениамин не смееше да я приближи, но веднага извади телефона. Ще се обадя на 112 – каза той. Набра номера и обясни за какво се обажда. После се обади още няколко пъти, доколкото Велика успя да разбере в мъглата, която пълнеше главата ѝ, звънеше по разни телевизии.
Макар и от разстояние, тя забеляза рубинената сълза в окото на пантерата. Сетне изведнъж погледна пушката, сякаш се чудеше какво прави в ръцете ѝ. И я подпря на зида на къщата. И седна, където си беше, направо на земята.
Вениамин трескаво мислеше. До часове щяха да пристигнат екипите на големите телевизии. Сведе поглед към панталона си. Панталонът му в жегата беше изсъхнал.
А сега какво ще кажа на сина си? – ненадейно си помисли Велика, докато махаше с ръце пред очите си, сякаш искаше да изтрие гледката в храсталака. – Че той нали с такива животни се занимава! Какво ще кажа сега на Лео!
