Бурните страсти и крясъците, раздиращи нощта, осветена от факли, са отминали. Иисус е разпнат. Юда с гняв и отчаяние е хвърлил сребърните монети на мраморния под на храма и се е обесил.

След екзекуциите първосвещениците се успокояват. Учениците на Иисус многократно ходят до гробницата в Гетсиманската градина, но тя се оказва празна. Тялото Му го няма. Жените говорят за явяване на ангели, но никой не им вярва. След като празникът Пасха отминава, всеки се заема с обичайните си дела. Животът постепенно започва да възвръща делничния си ритъм.

На третия ден след разпъването на Иисус двама йерусалимци отивали по свои дела към недалечното село Емаус. Били потиснати и тъжни, но работата не чака, те поели по надолнището. Вървели пеш, още не били настанали летните жеги, а и пътят не бил дълъг – около два часа. С дълги паузи разговаряли за това, което не излизало от ума им, това, което от три дни занимавало всички йерусалимски жители – смъртта на Иисус.

Още в началото на пътя Той се приближил и тръгнал с тях. Те не Го познали – дали заради тъгата, премрежила очите им, дали защото Той нямал същия вид след бичуването, разпятието и смъртта. А и как можело да им мине през ум, че мъжът, вървящ до тях, е Разпнатият! Той ги упрекнал за тъгата, която преминавала в отчаяние. Те пък упрекнали Него – Той единствен ли в Йерусалим не знае какво е станало през тия дни. Как да не са тъжни – те се надявали, че Той е Оня, Който щял да избави Израиля. А вече трети ден откак Го погребали в гробницата на Ариматееца. Влезли вътре, там им се явили ангели, говорели, че Той е жив, ала Него не видели. Гробницата била празна, нямало Го в нея. Как да не са тъжни и отчаяни! В Него била всичката им надежда.

Тогава Той ги упрекнал с думи, които не е отправял към никой друг – „несмислени и мудни по сърце“. Те се смутили и сякаш онемели. И докато мълчали, Той започнал да им припомня пророчествата от цялото Писание и да ги мъмри, задето ги забравили, задето станали като неверници. А нали в пророчествата е казано, че Месия трябва да пострада, за да влезе в славата Си.

Неговите думи постепенно успокоили пътниците, вярата им неусетно се върнала, но те вече били стигнали в Емаус. А странникът показвал вид, че иска да върви по-нататък. Улисани в разговора, те не се сетили да Го попитат кой е той, как се казва, накъде отива, по каква работа, а и Той нищо не им бил казал, само така им изглеждало – че иска да върви по-нататък. Ала те не искали да се разделят. Бояли се, че ако той ги остави, пак ще ги затисне предишната тъга. Усещали, че разговорът не бил свършил. Сигурно щял да им каже още много неща и да прогони завинаги тъгата, която ги душала. В един глас настояли: „Остани с нас, понеже е привечер, и денят се превали!“.

И ние можем да поспрем с тези странници и да се запитаме – защо Иисус им е показвал, че иска да върви по-нататък? Къде всъщност е отивал Той и по каква работа?

Той не чакал втора покана. Това било повече от покана – те настоявали. Порази ме старобългарската дума, която Светите братя или техните ученици са използвали, за да преведат молбата на пътниците – облази съ нама. Смисълът на облази, освен „остани“, е „обкръжи ни, влез в обкръжението ни“ или „допусни ни в твоето обкръжение“. И Той влязъл, „за да остане с тях“. Тук най-поразително е това „за“ – за да остане. Ако беше „и остана с тях“ колко различно щеше да бъде! Но Той влязъл, „за да остане с тях“. Останал в тяхното обкръжение. Приел ги в Своето обкръжение.

Ала те още не знаят кой е Той. Не смеят и да попитат. Подобна е сцената и на брега на Галилейското езеро – „никой от учениците не смееше да Го попита: кой си Ти?“. Може би както там, след големия улов, от който рибарската мрежа едва не се съдрала, те Го разпознали, така и премрежените очи на Емауските пътници започнали да проглеждат, „когато Той седеше с тях на трапезата“. Когато благослови и преломи хляба, „им се отвориха очите, и те Го познаха“.

Писала съм няколко пъти за това удивително отваряне на очите. Но преди него стои друг въпрос: какво щеше да стане, ако пътниците не Го бяха помолили „остани с нас“? Дали щеше Иисус да продължи по пътя след Емаус? Така премрежени за Него ли щяха да останат техните очи?

Ако не Го бяха задържали да остане с тях, те щяха да седнат сами на трапезата и с мъка да преглъщат сухите залци. Той не е имал друга работа, както те, не е отивал никъде другаде. Още когато е тръгнал с тях по пътя, когато ги е заговорил и им е разяснявал Писанията, Той е дошъл специално и лично при тях двамата – Лука и Клеопа. Той е премрежил очите им и после пак Той ги е отворил. Показвал е вид, че иска да върви по-нататък, но е тръгнал с тях, „за да остане с тях“. Но това нямаше да се случи, ако те не бяха Го задържали, ако те не бяха отворили вратата пред Него, ако не Го бяха поканили на трапезата си, ако не бяха дали своя хляб в Неговите ръце. Без тяхната покана Той нямаше да остане с тях. Щеше „да върви по-нататък“ и да влезе там, където Го поканят.

Ето така влиза Христос при нас – отначало без да Го познаем, после показва, че иска да върви по-нататък, но когато Го поканим, влиза, „за да остане“ с нас „през всички дни до свършека на света“.