Селски фрагменти XVIII

Едно с(р)амотно място на Земята…

по Александър Петров

В Бързия, като натиснат жегите през лятото, спасението е в реката. Но то беше запазено за нас, децата, големите се свеняха да се топят във вировете. Чакаха съботата – деня за баня. Нашата къща е на пътя, през прозореца виждахме всеки, който минава, и коментирахме: „Я, Величка е тръгнала на баня – отчиташе майка ми. – Трябва и ние да се приготвяме“. Не зная защо, но тая Величка ѝ беше нещо като баньометър – видеше ли я в събота да крачи нагоре по тротоара с бохчата, припираше ни да се спрятаме и ние. Стягахме табсото и тръгвахме. Бързия е известна с минералната си вода, тъкмо заради нея за ОК на БКП – Михайловград бяха издигнали почивна станция с басейн. Басейнът се охраняваше здраво, не можехме да припарим. Обкръжаваше го огромна ограда, на някои места отгоре ѝ бяха обтегнали бодлива тел – пазеха ги висшите партийни функционери надлежно от спонтанната любов на простия народ. Но банята беше достъпна за всички, и тя с минерална вода. Първоначално майка ни съпровождаше, особено като по-малки. Но до време: някъде към 6-годишен бях, когато една възрастна жена, дебелана, строго ѝ се скара: „Розе, трябва да спреш да го водиш в женската баня (за мен идеше реч), не му е повече мястото тука“. Права беше, не ми беше там мястото: бях се вече поосаферил откъм сексуалните въпроси за птичките и пчеличките, в детската градина дори гадже си имах и затова с любопитство оглеждах голите женски тела – едни сланинести и слоести, други стройни и стегнати. Само че тази баба добре ме нареди, голям срам. А вероятно и за майка ми, нали тя го отнесе. И повече не стъпих в женската баня, баща ни трябваше да ни поеме с брат ми в мъжката. Инициация…

Срамът на село е изключително силен поведенчески регулатор, пък и не само на село – във всяко друго човешко общежитие. Руският религиозен философ и мистик Владимир Соловьов дори го приема за фундамент на човешкото, бил най-истинският и верен организатор на живота, смята той. В „Оправдание на доброто“ (1897, „Любомъдрие“, 1994, превод Димитър Мирчев) Соловьов изхожда от случката с Адам и Ева в Рая: когато двамата вкусили от дървото за познание на доброто и злото, осъзнали, че са голи и много се засрамили. Поради което покрили срамотиите си със смокинови листа. А Бог, след като видял оскъдните им препаски, веднага схванал, че са нарушили заповедта му и ги изгонил от Едема. Един вид „В началото е Срамът“, уверява ни Владимир Соловьов: срамът от това, че си гол и беззащитен под погледа на другия, който може да те обглежда с каквото си нахалство иска. И колкото си време иска. Да, със сигурност осъдителната санкция, която майка ми получи от строгата баба в банята, бе продиктувана не само от неуместност, но и от срам – срам от това, че някакво момченце е облещило зъркели и смичори ли, смичори…

В женската баня, че и аз брах срам – брах, ама това не ми е най-големият срам в живота. Тия, които му надделяват, са два: първият в училище, вторият в клозета. В училище някъде в 7–8 клас, с вече разбушували се като тайфуни хормони, момчетата имахме гаден просташки навик – да стискаме момичетата за гърдите. За циците. Те се бранеха, бягаха, викаха, ама ние, мъжкарите, не, та не – гонехме ги, стигахме ги, притискахме ги… Чак при директорката ни викнаха веднъж, след като едно момиче се оплака – до плач го бяхме докарали (разказвам всичко това и продължавам да се срамувам и досега). Имахме една Васка – руса, бойна и ръбата, която се съпротивляваше особено яростно. Но издебнах я аз веднъж и хоп! – стиснах я… Че като се обърна онова ми ти момиче, че като ми завъртя един шамар – свитки ми излязоха пред очите! И сълзи… Заради тоя шамар и заради сълзите съучениците ми не спряха да ме подиграват през цялата учебна година. Пък аз вече не си и помислях да гоня момичетата, отучи ме русата фурия Васка. Е, поне на първо време…

Случаят с клозета е още по-конфузен. Впрочем думата „клозет“ е твърде деликатна за „мястото, където и царят самичък ходи“ (във френския кралски двор е било иначе, вярно, ама то вероятно и поради това французите са доста по-изпедепцани от нас, българите). Нужник, най-точната дума е нужник. И като я изричам, се сещам за забележителната книга на проф. Иван Илчев „Междено време, или българинът между две столетия“ („Колибри“, 2005), в която историкът честно и откровено посочва, че тогава сънародниците ни на село и нужници са нямали. Вършели си работата в градината на двора или най-добре на нивата. Нужникът ни: скрепена надве-натри дъсчена барака с огромни пролуки (всеки можеше да те види, ако си направи труда), подът също дъсчен, клатещ се; за гнъсната консистенция няма да разказвам, нито за вонята, лъхаща из изрязаната триъгълна дупка; само ще призная, че понякога в кошмарите ми двете още ме спохождат. Чак някъде към деветгодишната ми възраст баща ми се нае и изгради съвсем нормално помещение – чисто и спретнато. Обаче с клекало – и през ум не ни минаваше да сложим тоалетна чиния. Затова и не се възмутих чак толкова, нито се обидих от инсталацията на чешкия художник Давид Черни (2009), където България беше представена като бяло порцеланово клекало (даже Чешкото председателство бе принудено да закрие образа с черно покривало, сякаш бяхме в траур). Боже мой, та клекалото за условията, в които съм израснал, си беше истински цивилизационен напредък! Прогрес отвсякъде! Но да продължа със срама си, най-големия. Съм аз в това видно отвсякъде паянтово отходно място, чета изрязания на правоъгълни късчета вестник (оттук-оттам, каквото може да се разбере; оттогава ми е останала способността да хващам смисъла на който и да е текст от половин страничка само) и си припявам гръмко. Много обичах да пея в клозета, понякога с цяло гърло ревях. (Е, не съм баш някакъв магарешки музикален инвалид, гордея се например, че бях солист на хора в основното училище. Нямаше как да не съм – майка ми имаше прекрасен глас, баща ми хоров диригент – в което и училище да идеше, веднага хор създаваше. От тях ми идва и дарбата.) Минават обаче покрай двора хлебарите за работа и се смеят, и ме окуражават: „Давай, давай, Попенце (такъв ни беше прякорът на фамилията), като в черквата го изкарваш!“. Потънах (слава богу, метафорично, не буквално) от срам. И оттогава – хрумнеше ми ли да запея, се оглеждах на шестнайсет, за да не ми се подиграват. Особено един Митко Доси – голям подигравчия, разкатаваше ме от бъзик… Срещне ме из селото, очите му блестят, започва да тананика и ме гледа лукаво… Неподправен зевзек!

Щом обаче ще разказвам за срама на село, моите патила с мед да ги намажеш – нищо не са. Слаба ракия, както се казва. Най-скандалният го видях с очите си, преживя го едно момиченце от махалата на Синегалците, малко по-малка от мен. Някъде 5–6-годишна, тя идваше да играе у нас на двора, а и в други къщи. Само че както играела, така и чопвала по нещо – я дрешка, я играчка, я някоя стотинчица. Ала я изловили, наклеветили я и майка ѝ, бясна, я подлага на строг разпит откъде какво и кога е вземала. Признава си момиченцето чистосърдечно всичко, след което родителката – за назидание, я съблича чисто гола, хваща стръкове яка коприва, жари я по краката, ръцете и цялото тяло и я води във всяка една къща, откъдето си е позволявала да пооткрадва. Беше се изправила пред нас на вратата, цялата разтреперана и почервеняла от жаренията на копривата, реве с глас, а майка ѝ нарежда да се извинява и крещи: „Кажи, че повече няма да правиш така, кажи – всички да чуем!“. Казва момичето, къде ще ходи, но този срам, на който беше подложено, изглежда не е изтлял от душата ѝ никога. Набързо отиде да учи на друго място и повече не се върна в Бързия. Пък и как да се върне след това позорно изтезание и садистично унижение, които изтърпя?!…

Слава богу, подобни „справедливи“ уж наказания вече никой не организира, каквото и да е провинението. Но все пак, ако искаме да отбележим най-големите изменения в българското село (не само в Бързия, навсякъде май), те са не чак толкова в педагогическите мероприятия и предприятия, колкото в хигиенно-санитарните условия и нагласи. Вече никой не ходи, както се казва, „повънка“, нужниците изчезнаха отдавна. Един мой укьо (вуйчо) би бил абсолютно изумен от случилото се, отхвърляше той подобни практики с възмута: „А бе мани ги тиъ у градо, никогиш нема да одим я да си с***м вътре у къщата като ньих!“… Само че вече всички ходят вътре. Да не говорим за банята – във всеки дом я има с плочките ѝ, с душовете ѝ, че някъде и с ваните ѝ. А в дворовете – басейни. Е, не във всеки, но ги има. Българското село генерално (и в частност Бързия) се оказа, че съвсем охотно приема даровете на цивилизацията – всичките ония приказки за изостаналост, консервативност и ретроградност не чинят и пет пари. Хората непрекъснато усъвършенстват домовете си все към по-добро и уютно. В материално отношение селото се развива с ускорени темпове и макар за някои това изобщо да не е добра новина (губело било спецификата и обаянието си), за хората, живеещи там, тези цивилизационни промени са както насъщна необходимост, така и повод за гордост. Вече не може да се говори за застой – би било абсурдно и невярно, прогрес е на селото наративът…

И никой вече не чака съботата, че да иде на баня…

P.S. Знам, щекотлива е темата, която разказвам – изкуството не си пада по естеството, хеле пък по най-естественото от всички естества, ама все пак и то на моменти се е пресрамвало: нека се сетим например за Франсоа Рабле и неговите „Гаргантюа и Пантагрюел “ и чак тогава да се свеним. Или за „Тайнственият пламък на кралица Лоана“, романа на Умберто Еко, където в началните страници големият италиански семиотик, медиевист и интелектуалец описва едно изпълнено с наслада облекчаване насред лозовите масиви. В „Естествен роман“ Георги Господинов също има такива страници (няма как, нали романът е естествен). За Питер Брьогел Стария не ще и споменавам (особено за „Фламандските пословици“), но ще припомня друга картина – на Феликс Нусбаум, наречена „В лагера“ (1940; вж. Джулиан Бел „Огледалото на света. Нова история на изкуството“, „Рива“, 2009, превод Елика Рафи; понякога няма по-добър начин да се покаже ужаса от пресътворяването на естествените потребности). И Примо Леви пише подобни страници в „Нима това е човек“ („Ангелинов и партньори“, 1995, превод Божан Христов). За цялата тази „съкровищница“ – и забавна, и потресаваща, с принос е и поетът Александър Петров. Ето го: 

СТЕНАТА

Балада за единственото място на Земята, където самотата не е грях.
И мислите – тревожноразпилени, събираме без страх,
че верните сирени на взаимопомощта ще разтръбят завинаги.
Докато свят светува. 

Какви ли не клозети съм видял.
От мрамор изградени. И от кал.
Клозети със тапети, във които –
повярвайте, дори цветя цъфтят.
И ароматни пръчици димят…
Едно самотно място на Земята,
където всеки се подписва на стената.
Тук всяка дума крие своя тайна,
един нарича  ближния си „майна“,
а друг мечтае да му го завре
отзад… Или където и да е... 

Рисуват хората в клозета свойте мисли,
и стават по-човечни… И по-чисти…
Тъй както ползват тоалетната хартия,
така душата си пречистват с простотия.
А аз чета. Чета и препрочитам,
и, честна дума, почвам да се питам,
какъв е този дух, велик, човешки –
да псуваш някой с правописни грешки. 

Самотна е душата на поета.
Самотна е – особенов клозета.
Поглеждам към тавана пожълтял
и виждам паяк, който се е сврял
във ъгъла, – да чака на гюме
мухата… Дето в този миг яде.
Мухата има своята нагласа,
за нея всичко тук е като шведска маса.
Тя точно тук е истински щастлива,
ще хапне – те, мухите, май не пият.
A после ще потърси да се скрие.
Ще види паяжината, така красива.
Ще си помисли: „Ето мястото за мен…“ 

А паякът ще каже: „Добър ден!“...