Борисов тласна държавата към истинска конституционна криза. Ако силата на здравия разум надделее, предсрочният парламентарен вот би могъл да бъде избегнат. Засега това изглежда малко вероятно.
Народното събрание спешно трябва да започне процедура по попълване на парламентарната квота във Висшия съдебен съвет, за да може да се избере легитимен главен прокурор. Трябва да се попълни съставът на антикорупционната комисия. Трябва да се приемат промените в Изборния кодекс, които бяха гласувани на първо четене още в самото начало на ефективната работа на парламента, а след това бяха оставени да отлежават на трупчета. Трябва да се приеме бюджетът. Повтаряме тривиално известната фактология, тъй като тя дава ключа към обяснението на изненадващия ход на лидера на ГЕРБ. Видно е логическото противоречие: от една страна, Борисов трябва категорично да се разграничи от Пеевски, защото партията му търпи имиджови щети от постоянните атаки на ПП и ДБ. От друга страна, последствията от очертаващата се криза биха били в посока, която обслужва преди всичко интересите на Пеевски. Вече не съществува дори и хипотетична възможност да се върне машинното гласуване в автентичния му вид. Така ДПС-Ново начало остава една от най-облагодетелстваните формации, тъй като тя разчита основно на купения вот и хартиената бюлетина. Нелегитимният ВСС няма да бъде сменен, а с това няма да бъдат снети обвиненията към него, че е зависим от Пеевски. Същият аргумент се отнася и до казуса с Борислав Сарафов. Антон Славчев засега остава председател на КПК. Същевременно от ПП-ДБ постоянно повтарят една и съща стратегическа грешка и правят ежедневна безплатна антиреклама на Делян Пеевски. Едва ли има друго име на български политик, което да се повтаря безброй пъти от сутрин до вечер и да запълва цялото публично пространство. Така се оформя ясно разграничение между Пеевски като партиен лидер (като съществително собствено) и Пеевски като метафора (като нарицателно с трайно наложило се присъствие в политическия речник). Нарицателното изпълнява своите злободневни функции в публичната сфера, а действията на реалната политическа фигура, носеща своето съществително собствено име, на човека от плът и кръв остават скрити на терена на задкулисието. Споменахме и държавния бюджет. Това е истинската, най-важната тема, която трябва да се дискутира в последните месеци на годината. Управляващата коалиция не престана да сипе обвинения срещу Асен Василев, които в своята съдържателна страна имат съществени основания. Но държавата вероятно ще приключи изпълнението на финансовите разходи с безпрецедентен дефицит в резултат на радикализацията на „безумната фискална политика на Василев“. Тук идва моментът на бягството от потъващия кораб, на отказа от носене на отговорност в критичен момент. Така в началото на 2026 г. България или ще остане без редовен бюджет, или отиващият си парламент ще приеме „сватбарски бюджет“, както казваше Борисов по време на една неотдавна приключила криза. Тази двойственост по отношение на бюджета, базирана върху противоречието между думи и дела, напомня на двойствеността по отношение на темата „Пеевски“. Бойко Борисов иска да покаже, че търси изход, а на практика тласка страната към траекторията на неизвестността. Кирил Петков дълго повтаряше мантрата, че „Борисов трябва да каже „не“ на Пеевски и да избере България!“. Във вторник Борисов каза „не“, не в кавички, но въпросът е какво стои зад кавичките. Ако са верни обвиненията към коалицията между ПП и ДБ, че темата „Пеевски“ се маргинализира чрез ежеминутната ѝ експлоатация, то най-малкото в този модус на интерпретация остава необясним фактът, че правителствената коалиция до този момент функционираше благодарение на парламентарната подкрепа на ДПС-НН. Самият Пеевски прекалява с честата артикулация на искането да стане премиер и така все по-силно започва да диша във врата на Борисов. Назрява необходимостта ГЕРБ да се откачи от „Новото начало“, но старите зависимости са толкова здраво вкоренени, че едва ли могат да бъдат изтръгнати с лека ръка. Борисов е изправен пред суровата реалност, пред факта, че отдавна не е самотен играч на сцената. Той е поставен в ситуацията на договорен брак по сметка, който е морално изчерпан, но няма как да бъде разтрогнат, тъй като над него е надвиснала сянката на миналото, а тя затъмнява и самото настояще. Лидерът на ГЕРБ е принуден да се съобразява с непреодолими фактори, които са чужди на неговата воля: днес той не може сам „да си избере“ нов главен прокурор без подкрепата на Пеевски, а и с „Новото начало“ гласовете за попълване на парламентарната квота във ВСС съвсем не са достатъчни. Вместо да предприеме мерки за затягане на фискалната дисциплина, изпълнява „малоумната идея“ за „магазини за хората“, както и прищевките на БСП за социални разхищения. Разговаря с всички, търси мир и разбирателство, прави невъзможното, за да съхрани стабилността.
Отчитайки цялата каузална верига на така очертаните взаимозависимости, няма как да отречем, че Бойко Борисов предприе нестандартен стратегически ход. През изминалите години той винаги се е опитвал да влезе в своето традиционно амплоа на спасителя, който „вади държавата от кризите“ и „туря ред в хаоса“. Сега обаче нараства вероятността редът отново да се трансформира в хаос освен ако Борисов не опита за пореден път да изиграе ролята на deus ex machina и така да донесе съвсем неочаквано щастливата развръзка. (Само през последните няколко дни той се опита да влезе на два пъти в такава роля, като убеди Слави Трифонов да оттегли спорния законопроект на ИТН за защитата на неприкосновеността на личния живот и като инструктира премиера да предложи помощ на столичния кмет за преодоляване на кризата с боклука. По същия начин преди известно време Борисов нареди на Росен Желязков да отпусне пари на Васил Терзиев, за да бъдат удовлетворения исканията на стачкуващите работници в столичния градски транспорт.) Същевременно се трансформира и жанровата специфика на самата роля – желанието на актьора е тя да запази достойнството и патоса на героичното, ала фалшът в сценичната игра дискредитира първоначалния замисъл. На мястото на очакваното пристигане на вечния спасител виждаме объркания образ на героя, който търси пътя към собственото си спасение. Това е точката, в която настъпва радикалният обрат, профанацията, демитологизацията на deus ex machina. Присъствието на митологичен елемент в старогръцката трагедия придава ирационален смисъл на драматургичното действие. Политиката обаче е ефективна само когато е подчинена на законите на рационалния избор. При нея последствията от една импулсивна изява никога не се подминават. Асен Василев счупи сглобката с лека ръка, наричайки Мария Габриел „красивото лице на мафията“. Сега Борисов разрушава с тежката артилерия. Ако се фокусираме върху един отделно взет факт, а именно обидните думи, изречени по адрес на председателя на НС Наталия Киселова, възниква основание да се правят аналогии със съдържанието на един незаконен запис, изтекъл в публичното пространство през лятото на протестната 2020 г. Вероятно Киселова ще се лиши от поста си по същия начин, по който преди години бе „обезглавен“ Димитър Главчев. Но по-същественото е, че зад самата политическа драматургия стои конкретна идея, конкретен замисъл. В известен смисъл днес в лицето на Борисов виждаме един демоничен образ. В теоретичен аспект съществуват определени механизми за функциониране на управляващата коалиция. Но лидерът на първата парламентарна сила изисква еднолично и без никакви консултации със собствените си съпартийци и с партньорите си във властта оставката на председателя на НС и намеква за събаряне на правителството. Опитва се да сложи „край на агонията“, както постъпи Слави Трифонов през юни 2022 г. (Обаче именно онзи момент постави началото на „агонията“ на ИТН.) С други думи, той демонстративно нарушава правилата на играта, които изискват предварително съгласуване на това важно решение. Така лидерът застава над собствената си партия, над парламентарната си група, над основните политически институции – над Народното събрание и неговия председател, над Министерския съвет и неговия председател. Това е надинституционална позиция, която стои извън полето на правото, няма свое нормативно покритие, противостои на механизма на checks and balances. Отказът от координация нарушава равновесието и затруднява функционирането на политическата система. Досега Борисов и Пеевски взаимно си оспорваха притежанието на преимуществената позиция на гарант на политическата стабилност в държавата. Вече тази имагинерна позиция остава само за Пеевски. Но аналогията със споменатото действие на Трифонов е измамна, защото сега Борисов има по-благоприятни условия, за да разчисти терена пред себе си. На фона на очакванията за стабилност в навечерието на въвеждането на еврото, изглежда че ГЕРБ е партията, която най-малко би имала интерес да предизвика избори сега. Мостовете с ПП и ДБ са изгорени от момента на провала на ротацията. Евентуални предсрочни избори трайно ще влошат отношенията на ГЕРБ с БСП и ИТН. Може да се формулира следната хипотеза: ако Киселова бъде отстранена от председателския пост, тогава останалите потенциални номинации за служебни премиери ще бъдат лица, които са близки до ГЕРБ. Вероятно не е случайно, че толкова се бързаше с избора на омбудсман и на негов заместник. Тогава Борисов ще си има собствен служебен кабинет и темата за формиране на следващо редовно правителство едва ли ще го вълнува особено. И винаги при подобни анализи се сещаме за дежурния аргумент, че на Румен Радев не бива да се оставя достатъчно време за поредния му проект. Ала гигантите на сцената остават Борисов и Пеевски, докато на Радев е отредена малко по-периферна роля, свеждаща се до това редовно да подклажда пламъка на политическия конфликт. Той вече отдавна е вдигнал юмрука си, изгонил е „шарлатаните“, опитал се е да затрудни въвеждането на еврото, доказал е лоялността си към Русия. От него няма какво повече да се очаква. Интересното е от кого иска да се освободи Борисов. От Пеевски не може, защото той му е онтологически необходим, привързан е към него като пъпна връв, която не може да бъде разкъсана. Така сякаш назрява необходимостта Борисов в един момент да се освободи от самия себе си. Но в абстрактен политически смисъл това звучи като екзистенциален нонсенс, като разомагьосване на мита за вечното завръщане, прилича на призив за хтонична метаморфоза, на начална фаза на залеза на вездесъщия бог. Освобождението би било своеобразна форма на абстрахиране, на политическа алиенация, начална стъпка към резигнацията. Именно поради тази причина единственият избор пред Борисов е да се опита да съхрани до предела на собствените си възможности виталността на образа на