„Усамотени стихове“, Владимир Луков, издателство „Пропелер“, 2024 г.
Усамотените стихове на Владимир Луков ни напомнят отново, че писането е самотно занимание. В тези 42 стихотворения поетът говори много често за самотата. Той използва нерядко думи и изрази като „сам“, „винаги сам“, „самотник-сетен“, „в самотата си самотен“, „самотата е предпочитана“ или „самотни се втурваме“. Това сродява стиховете му с тези на класиците символисти, макар те все пак да се отличават с един съвременен стил и с актуалния си ракурс. Оттук и изводите на поета, че „смисълът е ялов“, а „ти си в тежък смут от себе си“, което го доближава до екзистенциалните и хуманистични търсения, които никой век не разреши.
Тук обаче е скрит един оксиморон, едно сдвояване на противоположности – смисълът на тези стихове сякаш противостои на заглавието на книгата. Тази поезия на усамотеността носи и чувство за вселенска общност и общение, тя е… усамотено общуване.
Кога сме най-слети с вятъра, с природата, с вселената? Това не е еднократно състояние, може би няколко пъти в живота си: когато сме още съвсем малки деца, когато сме влюбени, когато поезията изповядва най-истинското ни Аз…
Но тази слятост би могла да е и ежедневно състояние… В едно от стихотворенията на Луков долавяме как всичко изразява себе си без каквото и да е усилие, защото просто живее своето собствено състояние. Заобикалящото ни просто съществува, хедонистично и жизнеутвърждаващо. Тази философска и екзистенциална симбиоза между самотността и изповедността на общението ражда и невероятната метафора за „самотния изповедник“:
Изповедникът
Кому,
кому да изповядаш себе си,
когато всичко изповядва себе си…
…
И Вишната сама … – самичка във цъфтежа си.
И Вятърът самин … – самичък във цъфтежа ѝ.
И Котката сама … – самичка уж, на Слънце.
И Слънцето само… – самичко на Небето.
И Утрото само … – тъй както кукурига
възторжено само… в сърцето на петела…
И Той самин-самичък… Той, който се надвиква
Със другите петли – сами в самите себе си…
…
А ти самин-самичък… поете… с тази песен,
в която си на всичко самотен изповедник…
Всичко заобикалящо ни в този свят Владимир Луков назовава с главна буква. Всичко е важно и значимо в тази вселена от думи, а мислите и думите са всъщност вибрации. Или „Всичко е език!“, както твърди и голямата френска психоаналитичка и сподвижница на Жак Лакан Франсоаз Долто. Ще припомня и думите на Мери Попинз от едноименната книга на Памела Травърз: „… това, което неизбежно се случва с всички пораснали бебета. Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца – уви, както всички възрастни“. Създателят на психодрамата Якоб Леви Морено нарича този период на слятост на малкото дете с майката, с всичко обкръжаващо го и вселената „Първа Вселенска идентичност“. Да, с порастването си като че ли губим част от сетивата си. Дали закърняват? И тъкмо тогава се явява поетът – поет като Владимир Луков – който може да съживи сетивата ни за света.
Но кога идва времето на усамотените стихове? Дали с възрастта? С някое дълбоко белязало ни преживяване? Или просто защото ни е потребно все пак да се съберем, да се сговорим със себе си. Точно тази сговорчивост, това сдобряване със себе си ще ни даде най-съкровените преживявания. И тъкмо тук се раждат най-умиротворените стихове, тук, където е възможен само шепотът… Ето го и смълчаването на Владимир Луков:
Понякога
Да се смълчиш като дърво,
притихващо пред буря,
когато Тишината в себе си за себе си
е шепот непонятен…
и шепот тъй понятен!…
Два шепота, в които ти трябва да повярваш.
Тази поезия на шепота ни избавя от кресливостта на ежедневието. Шепотът между две сведени една към друга глави, шепотът на отронената дума, на молитвата и на вселенската тишина… Шепотът, който е тъй понятен и толкова непонятен. Не познавам друга поезия, която изразява така лаконично вселенската тайна и същевременно усетите за нейното разгадаване.
Умиротвореността и смълчаността на Владимир Луков обаче не означават безстрастие. Неговите стихове носят силата на казаната дума, на дълго носената идея, на вречеността в една кауза:
Расте заблудата в полите на Балкана.
Непокореният. От времена за времена.
Противникът на всякакви лъжи.
…
Макар нагоре да пълзят мъгли
и дъждове надолу да се стичат
като реки и ручеи искрящи,
заблудата е тук и тя расте
в самите тъмни гънки на Балкана
И Катерачът на поета все ще напредва по слънчевия лъч нагоре към върха.
Катерач
Свидетел за това е Той самият –
смълчаният и смръщен стар Балкан.
С мълниите гневни върху Него.
Със Слънцето във зимния си блясък.
И с този Катерач – сред озареност –
по слънчев лъч напредващ към Върха си…
А ето и авторовото „Съкровено“:
Да тръгнеш, но да не прекрачваш прага си…
Отсам прозореца самичък да проправяш пътя си.
И той самият да те следва като твоя Ариадна,
която нишката за връщане назад не е изпрела.
И на кълбо не я навивала.
Нито е помисляла за връщане.
А и сам за съкровена твоя цел да не помисляш.
А само да вървиш. Но не и туй да е целта ти.
(Целта е край. Целта, постигната, погубва.)…
Този ескиз е като картина на Рене Магрит, посвоему сюрреалистичен, но и надвременен като антична колона. Ариадна на Луков не помисля за връщане отново в своята Итака. Поетът знае, че не целта е важна, а пътят, по който вървим. Стига да можем да го извървим не просто като географско преместване в пространството, т.е. без да прекрачим прага си. Затова и тук не поетът следва нишката на Ариадна, а нишката следва пътя. Затова и нишката за връщане все още не е изпредена. Тази своеобразна обратимост на мита е всъщност посланието на поета, че той е демиургът, той е творецът на своя път и свят.
В стиховете на Владимир Луков има една особена задъханост и синкопичност. Може би защото чувствата са така напористи, че ритъмът ги ограничава. Душите са оголени, сърцата – открити, авторът не се бои от тази уязвимост, напротив, тъкмо тя е неговата сила и опора:
Сърцатият
Време е в ефирните си дрехи да се видим.
И да поседнем в самота със себе си.
Преди…
преди да се прегърнем за сбогуваме…
А пътьом, ако трябва, и без дрехи да останем.
С души оголени и със сърца открити
като разтворена пред нас любима книга,
която я четем – дори когато
не я разгръщаме за прочит…
Време е…
Зорницата е в синия си връх.
Но трябва като Нея да сме сигурни,
че няма от какво да се срамуваме…
А ако има… то нека да го поверим на Огъня.
Сърцатият… Навреме… За изгаряне…
Преди… преди да се сбогуваме…
Апотеоз на тези усамотени стихове и на тяхното вселенско звучение е стихотворението „Самотен минувач“:
Луната тази нощ е пълноока…
И някак си меланхолично гледа
къде какво наоколо се стеле
и кой снове насам натам из него.
Скъсяват се минутите и става хладно.
Самотен минувач с отчаяна походка
напредва тъй по дирята, която
в мига напред, а и назад
чертае неговият разум…
И лунната му сянка тъй го следва.
И сигурно затуй в нощта Луната
с едно око безпаметно го гледа…
